Милиони ръце по цялото земно кълбо помагат в работилницата на дядо Коледа. Едни са малки, други са големи, палави, послушни, сериозни, весели. Те са навсякъде по света – в Лапландия, Грендландия, Холандия. Също и в България. Те носят магията на празника. Те са пораснали деца, които мечтаят да са обичани, приети и ценени. И да има надежда за всички.
Една от работилниците на дядо Коледа се намира в Южна България, в град Пазарджик. Преобразява се всяка година преди празника. Освен работилница тя е и Дневен център за социална интеграция и рехабилитация за младежи с интелектуални затруднения. Някои от тях се радват на семейство, други са изведени от домовете за деца. Милен и Мишо са две от децата на Могилино.
Днес Милен и Мишо са 30-годишни. Живеят заедно в защитено жилище към Сдружение „Егида“.
Въпреки лошите условия, при които са живели в Могилино, момчетата още тъгуват.
„Тъгуват. Сещат се за Могилино, сещат се за приятелите, които са имали там, тъгуват за приятелите си и за хората, с които са живели“, казва Златка Грудева – Сдружение „Егида”.
Подготовката по извеждане на момчетата от Могилино започва още преди излъчването на филма „Изоставените деца на България“. Родители на деца с интелектуални затруднения вече търсят алтернативна грижа за младежи като тях. По това време вече е създадено Сдружение „Егида“ – организация на родители на деца с интелектуални затруднения, които искат да създадат алтернативна грижа за тези деца.
„Честно казано… като родители… не можахме да издържим… на гледката, която видяхме. Нямам думи да кажа какво изживяхме. Ние тогава казахме – няма да допуснем като родителска организация да съществуват такива домове и децата да попадат в такива домове. И ще направим всичко възможно да няма такива домове!“, споделя Златка.
Снимки показват последните часове от живота на Милен и Мишо в Могилино. На 9 март 2007 година отпътуват завинаги оттам.
„Когато ги свалиха от колата и те влязоха в защитеното жилище, имахме тържество същия ден, реакцията им беше да седнат на масата, да почнат да лапат, да се тъпчат. Ние се притеснихме, че ще им стане лошо“, спомня си Златка.
С тях започват да работят специалиисти от А и Б.
„Всяко нещо се постига с малки стъпки. На Мишо - да го накарам да ползва вилица и нож - беше трудно - шест месеца. Не мога да ви кажа каква радост беше, когато го научих да използва вилица и нож самостоятелно!“, обясни Гергана Павлова, социален работник.
„Боравене със собствени вещи, боравене с четка и паста за зъби, боравене с елементарни тоалетни принадлежности“, поясни Златка.
Връзката, която двете момчета създават в Могилино, се запазва и укрепва и в новия им дом.
„Те са неразделни и в момента. Даже Милен миналата година беше болен. И когато го нямаше, Мишо беше много неспокоен. И почти не спеше, защото Милен го няма. И са супер привързани един към друг“, разказа още Павлова.
С грижите на специалистите младежите тук се учат на самостоятелност.
„Най-важното в нашата работа е, че с всеки един трябва да се държиш като с равен, а не да наблягаш на това, което не могат“, поясни социалният работник.
Младежите са ангажирани в различни дейности, нормални за хора на тяхната възраст. В Дневния център работят в защитена среда.
„Бизнесът ни се довери и те довършват цикъл на торбичките, които видяхте. Всеки си има строго определена работа и се усъвършенства там, където може. Всъщност крайният продукт тръгва от този център“, каза още Златка.
Младежите получават възнаграждение за труда си. То се връща в сдружението като дарение.
„Те всеки ден знаят какво са изработили. Тези пари те ги събират и организират своята почивка през лятото. Ходят на море заедно и знаят защо работят“, обясни тя.
От сдружението признават, че бизнесът им се доверява трудно. Но остават доволни и вече двама младежи са на постоянен трудов договор. Всяка година преди празниците пък получават поръчки за украса. Празничните сувенири продават и на базари.
„Всичко това е плод на много години труд. Това не е работа от вчера за днес. Хората, които се грижат и хората, които ги подкрепят, полагат неимоверни усилия, подхождат човешки към тях със сърце, с любов“, казва Златка.
Сдружение помага на повече от 80 младежи да живеят достойно - в 3 защитени жилища, център за настаняване от семеен тип и два дневни центъра. От 2006-та дейността им е подпомогната финансово и от държавата като доставчик на социални услуги.
През отиващата си година Мишо и Милен са посетени от британската журналистика, която даде гласност на проблемите преди 12 години - Кейт Блюит.
„Те имат най-прекрасния директор и най-прекрасните специалисти, които се грижат за тях. В резултат на това те напредват, имат почасова работа, те наистина са част от обществото и участват в дейности“, казва Кейт Блюит, журналист.
Впечатленията й от другите посетени жилища от семеен тип обаче не са така положителни - макар и да живеят в по-добри битови условия, не се полагат достатъчно грижи за интеграция и пълноценен живот.
„Това, което видях, са деца, които си блъскат главите в стените или драскат по тях. Видях хора, които лежат на пода – изолирани от обществото, самотни. Деца, които не ходят на училище. Хора, които нямат шанс за образование или работа“, разказва Блюит.
Социалното министерство ще провери обстоятелствата:
„Въпреки това Министерството на труда и социалната политика не приема от единични случаи да се правят генерализирани изводи и заключения за процеса на деинституционализация на грижите за деца в България“, пишат оттам в позицията си.
Преди 10 години държавата започна поетапното да затваря домовете за деца, лишени от родителска грижа. За тях се търси подкрепа в общността - например чрез защитени жилища, центрове за настаняване от семеен тип или дневни центрове. Дейностите както за децата, така и за други уязвими групи се финансират от държавата, но парите се превеждат на общините. Те са възложили изпълнението на 15% от социалните услуги на неправителствени организации.
„Първите 10-12 години, в които сме изграждали тази голяма мрежа от общински услуги нашият основен ангажимент е бил да осигурим покритие, да осигурим достатъчно разнообразие и с най-голямата реформа, правена през последните 10 години – закриване на всички домове за деца, ние да променим начина на грижа за тези хора“, Зорница Русинова, зам.-министър на труда и социалната политика.
В специализирани институции все още живеят близо 500 деца. Предстоящи реформи за първи път ще сложат акцент върху качеството на услугите и ще поставят критерии за хората, които ги предоставят.
„Целта ни е все повече да финансираме услуги в общността, които не са от резидентен характер. Защото виждаме, че това е много по-ефективно от гледна точка на социализация на хората, от гледна точка на превенция“, обясни Русинова.
Без подкрепа не е лесно и в семейството. През 91-ва, когато е 22-годишна, Светлана разбира, че дъщеричката й е със Синдром на Даун. Подложена е на атака да изостави детето.
„Понеже ходих всеки ден, докато тя беше в кувьоз, това беше всеки ден – какво решихте, какво решихте. Аз не съм имала въобще колебания. И дори не съм си и помисляла, че може да има такъв вариант“, споделя Светлана Илиева.
Тя обаче среща подкрепата на семейството си. След като укрепва, новородената Стиляна се прибира вкъщи.
„В момента, в който ми казаха, че е вариант да бъде оставена, не мога да си представя, че някой може да живее в среда извън семейството. Може би няма нищо по-страшно от това цял живот никой да не те е прегърнал, да не ти е казал, че те обича… Не мисля, че някой може спокойно да живее с такава болка цял живот“, казва Светлана.
И така започва борбата за пълноценното развитие на дъщеря й. Стиляна посещава масова ясла, градина и училище.
„Страшното стана, когато тя завърши. Защото какво правим след това. Тя има диплома, но с качествени оценки, което не й позволява нито да учи. Има ТЕЛК, който е 92% с чужда помощ, което не й позволява да работи“, обясни Светлана.
В този момент отваря врати дневен център към Фондация „Светът на Мария“. Там хората с интелектуални затруднения получава специализирана подкрепа и изграждат трудови навици. Крайната цел е да бъдат самостоятелни.
„Нашата цел е да има надежда за всички. И ние се надяваме от една страна обществото да се променя, приемайки хората с интелектуални затруднения, но и от друга страна обществото наистина да разбере, че те се нуждаят от професионална подкрепа“, казва Миряна Сирийски, програмен директор на „Светът на Мария“.
Тук хората с интелектуални затруднения срещат подкрепа.
Фондацията предлага иновативна социална услуга към общината – трудов център, в който се развиват уменията на хората с интелектуални затруднения. Придобиват навици в 4 ателиета към дневния център – за готварство, битови дейности, за продукция на сапуни и арт ателие.
„Ние спазваме много стриктен ритъм на ежедневието, в който хората, които посещават дневния център, са ангажирани в съответното ателие, в съответните дейности в точно определен ритъм, който наподобява ангажимента, който биха имали, когато отидат да работят“, обясни Сирийски.
Стиляна обича да работи в ателието по битови дейности. Светла пък – в ателието по готварство.
„За времето, в което посещава този център, аз имам чувството, че тя напредна с пет години в развитието си. Стана общителна, усмихната, започна да ми помага вкъщи, защото тук го е научила и иска да ми покаже“, сподели Лена Данова, майка на Светла.
Светла попада тук след години пълна изолация от обществото. Ражда се здрава преди 35 години. На 2-годишна възраст обаче преживява температурен гърч. Следва грешна диагноза, грешно лечение и забавено развитие.
„Започна да гледа с блуждаещ поглед, не разбираше какво й се говори, не реагираше, никакви чувства, никакви емоции, едно същество, което се движи, храни се и нищо повече“, спомня си Лена.
Грешката е открита едва след няколко години, през които Светла пропуска важни моменти.
На 22 години Светла изпада в изолация – завършила е училище и няма
Тя мечтае да работи в кухнята на хотел. А Стиляна – в кафене.
„Основното, което те искат е да имат работа. Ако ги попитате всеки един от тях, това ще каже – ние искаме да работим и да помагаме на нашите родители“, обясни Светлана, майка на Стиляна.
Когато специалистите преценят, че хората от центъра са готови, ги насърчават да се включат в трудова практика. Например да участват в отделни епизодични дейности или в трудова практика, в която развиват опредени умения в незащитена среда. Светла е наета в трудовото предприятие на фондацията и получава заплата.
„И се чувства много щастлива от това, че може да подпомогне семейния бюджет. Няма представа с колко, но тя го подпомага. И е много доволна, че може да си купи нещо, с нейните парички!“, казва Лена.
До всеки човек, който е включен в трудова практика, има така наречения трудов наставник – специалист, който го подготвя за конкретните задължения и който му оказва емоционална подкрепа. На него може да разчита и работодателят.
„Макар и подкрепата да му се променя с времето, той винаги остава на разположение и това дава сигурност на хората с интелектуални затруднения. Ако ние само доведем човек до положението да започне работа и не го подкрепяме след това, той не може да се справи сам“, казва Миряна Сирийски, програмен директор на.
Надежда е един от първите успехи на организацията. Наета е на трудов договор още преди 5 години във фирма за организиране на събития.
„Това беше процес. Аз познавах хората, ходех в дневния център и започна да ми се разкрива тази картина на хора, до които не сме имали досег преди. Така Надето попадна в нашия офис 2015-а“, обясни Мария Арсова, работодател
Сега Надежда поддържа офиса на фирмата.
„Аз съм доволна от работата тук. Правя чайове, кафе, чистя, подреждам. И аз правя украсите.“, споделя Ндежда.
За труда си получава заплата. Разпределя я с помощта на социален работник.
„Тя във времето по никакъв начин не претупва работата си. Тя я изпълнява с еднаква педантичност и го прави перфектно, не се влияе от това колко дълго е била в офиса, дали й имам доверие. Всичко се изпълнява като за първи път по най-добрия начин“, обяснява работодателят.
Любимото й задължение остава приготвянето на кафе за колежките.
Благодарение на фондацията двама души с интелектуални затруднения вече се чувстват самостоятелни и напускат дневния център. Други 30 са заети по различен начин в трудова практика.
„За нас най-важното е хората да не виждат разлика между един човек с интелектуално затруднение и един човек, който няма такова. Защото, когато те не виждат разликата между тях, те се фокусират върху способностите и човешкото. И ние вярваме, че всеки човек има способности“, обясни Сирийски.
По данни на неправителствения сектор у нас живеят 46 хиляди души с интелектуални затруднения.
-
Общество 4 мин."Заедно за всяко дете": Историите на децата от Могилино -
Новини 1 мин.Живот след Могилино -
България 3 мин.Разочарование и липса на промяна: Нов филм на Би Би Си за социалните домове в България -
Общество 1 мин.Милена Харизанова: Всички домове като Могилино вече не съществуват -
Общество 2 мин.„Заедно за всяко дете“: Какво се случва с децата от дома в Могилино?
-
Общество 4 мин."Заедно за всяко дете": Историите на децата от Могилино -
Новини 1 мин.Живот след Могилино -
България 3 мин.Разочарование и липса на промяна: Нов филм на Би Би Си за социалните домове в България -
Общество 1 мин.Милена Харизанова: Всички домове като Могилино вече не съществуват -
Общество 2 мин.„Заедно за всяко дете“: Какво се случва с децата от дома в Могилино?
