Чернобил e една от най-големите трагедии в човешката история. Стотици хиляди квадратни километри са покосени от невидимата смърт – радиоактивна зараза, излизаща направо от ядрото на взривения реактор на атомната електроцентрала.

Мнозина умират почти веднага след взрива, застрашени са хиляди човешки животи, а последствията от аварията продължават да се усещат и до днес. Това е една трагедия без аналог в световната история.

Атомната енергетика е гордостта на тогавашния Съветски съюз. Последният 4-ти блок на централата е в експлоатация едва от три години, а в съседния град Припят живеят около 50 хиляди души. Предимно служители в нея и техните семейства. На 26 април 1986 се случва нещо, което светът няма да забрави и ще промени човечеството завинаги.

Часове след експлозията в Чернобил Алексей Бреус влиза в контролната зала на 4-ти реактор. Той е оператор в ядрената централа от 1982-ра година.

Снимка: btvnovinite.bg

„Сутринта видях разрушения 4-ти блок. Зданието беше на половина разрушено.Виждаше се оборудването, което обикновено се намира там, виждаше се и горната част от реактора, но това е, което видях визуално отвън. Първата ми мисъл беше, че това не може да бъде, след това недоумявах и се учудвах защо са ме докарали тук“, спомня си Андрей.

Владислав Апостолов: Сериалът „Чернобил” е за събития във въображението на общата ни памет

Започват да се търсят причините за експлозията.

„На първо място проектът на реактора е сбъркан, сбъркано е обогатяването, сбъркана е конструкцията на погасителите, сбъркана е цялостната философия за управление на реактора и за подготовка на операторите и т.н.“, заявява специалистът по ядрена енергетика проф. Георги Касчиев, според когото „тези реактори, за съжаление, е предопределено, че при една не така висока вероятност в комбинация от малко вероятни събития може да доведе до ситуация, в която да се получи ядрен взрив“.

По това време професор Георги Касчиев е част от екипа на АЕЦ Козлодуй. Занимава се с въпросите на безопасността и характеристика на централата. Първите реактори, които използват графит и охладител вода са построени през 45-та година в САЩ, няколко години след това започва и строителството им в Съветския съюз.

Американците имат обаче късмет, че унгарският физик Едуард Телер, който е емигрирал в САЩ през Втората световна война, открива заедно със своя екип много потенциални рискове в тези реактори с графит и охладител вода, смята проф. Касчиев. Един от рисковете е графитът да се запали.

Реакторите от типа РБМК-а изглеждат много перспективни. По-евтини са и се правят бързо.

„Стремежът към поевтиняване е довел до това, че обогатяването на горивото е било сравнително ниско, около 2%. А при ниско обогатяване се развиват едни други процеси в реактора, които са съвършено нежелателни. Правят го неприятен за управление“, разкрива Касчиев.

Снимка: btvnovinite.bg

В нощта на 26 април в Чернобил се провежда тест. Пренебрегнати са основни правила за безопасност, най-страшните кошмари на инженери, ръководство и експерти стават реалност- взривява се ядрото на един от реакторите. То започва да пръска смъртоносна радиация на територията на цяла Европа.

Според Касчиев операторите в централата са допуснали една грешка, за която той ги упреква – не са спрели реактора, когато мощността му е спаднала до почти до 0, което предвиждат и инструкциите за безопасност. По това време те са управлявали 4-ти блок ръчно.

„Щом падне, заглушаваш реактора. Тогава все още са могли да го направят това и умира. И е трябвало някой тогава да каже : „Еми, инструкцията е ясна, давайте да спускаме аварийните пръти, като има възможност, майната му на теста….". Обаче в тази съветска действителност, а същата беше и у нас, не може да си позволиш да провалиш такова важно изпитание“, смята специалистът по ядрена енергетика.

Едноименният американски сериал за аварията в Чернобил се превърна в най-високо оценената поредица в историята на телевизията, разбуни духовете и повдигна отново отдавна забравени въпроси. Алексей Бреус е един от малкото хора, които знаят част от отговорите.

Снимка: btvnovinite.bg

„Що се отнася до общите моменти и общата обстановка, всичко е предадено достатъчно точно. Има и някаква излишна драматизация във филма. Вие виждате колегите вътре в блока по помещенията, бяха евакуирани тези хора, а ние се опитвахме да разберем в какво състояние е реакторът. Бяхме много наблизо“, разказва Андрей.

Няколко дни след аварията експертите разбират, че са поставени пред нова и по-голяма заплаха – нова експлозия, този път на ядрени изпарения. Трима смели мъже рискуват живота си, за да спасят света от още поражения.

„Такива хора действително имаше, аз добре ги познавам. Един от тези трима - Алексей Ананиеко, е мой приятел, той също така беше свидетел при разследването”, разказва Бреус.

„Истината е, че това трябваше да се направи в действителност и те влезнаха под реактора. Извършиха всичко необходимо там. Отговаряше на истината как бяха показани тези хора“, смята Андрей, който си спомня, че водата, в която са газили, не е била до гърдите, както е в сериала, а е била до коленете им.

Учен за Чернобил: Цената на лъжата повлича такива последици за хората, че не си струва да се плаща

„В действителност възникваха едни радиационни изгаряния, много бързо започва на хората да им се гади, повръщат, но радиационните изгаряния не се появяват чак толкова бързо, колко беше показно в сериала“, допълва Бреус.

Сериалът обаче, без да иска, извади наяве един от по-малко публичните ликвидатори. Шумен отзвук в социалните мрежи предизвика статус на британската сценаристка Карла Мери Суит, която написа в профила си, че е разочарована от сериала, защото в него не участват чернокожи актьори. Следва вълна от критики и иронични забележки към авторката с поучения как трябва да чете повече, защото става дума за Съветския съюз.

Снимка: btvnovinite.bg

Противно на всички очаквания обаче такъв човек съществува. Игор Хиряк е роден в Череповец, Волоградска област. Едва 19-годишен постъпва в казармата.

„И след като ме призоваха в армията, веднага попаднах в Чернобил, още на 2-рия ден ни изпратиха там“, спомня си Игор и допълва, че „тогава дори командирът на нашето поделение не знаеше нищо, просто ни съобщиха, че полкът е вдигнат по тревога и всеки шофьор трябваше да вземе по два двадесетлитрови бидона с вода, понеже там нямаше чиста питейна вода“.

„Всичко изглеждаше като учение, в което врагът е приложил ядрено оръжие. Ние не знаехме дори за къде заминаваме“, разказва Игор.

Снимка: btvnovinite.bg

Прекарва 80 дни в зоната на аварията. Заповедта от командването е да бъде положен понтонен мост, по който да се евакуират жителите на Припят.

„Всичките ми спомени са много ярки, през живота си не бях виждал такова нещо - мащаба на трагедията беше огромен”, казва Игор. Смята, че филмът описва по достоверен начин събитията. А на създателите му не се сърди, че няма цветнокож герой.

Mиньори, изпратени в

„Много от моите познати дори не знаеха къде съм, контактите там бяха ограничени, това все пак беше секретен обект в СССР, така че наистина малко хора знаеха, че съм бил там”, споделя Игор, според когото по тази причина, ако създателите на филма бяха вкарали такъв персонаж, вероятно щяха да започнат да ги осмиват, защото би изглеждало много нелепо, а много малко хора досега са знаели, че изобщо е бил там.

Игор е роден и израснал в Русия. Той е убеден, че всичките му роднини са руснаци. Майка му е от Белозерск, а баща му руски военен от Харков. Според него генът му идвал някъде от предците му.

„Когато се вдига този шум в интернет, буквално след 15 минути ме засипаха със съобщения и запитвания от хората, които искаха да разберат дали това е истина или не е. А на другия ден имах над 60 позвънявания от журналисти от цял свят с молба да потвърдя информацията и да дам интервю за различни медии”, разказва Игор.

33 години след аварията някогашният най-голям град на енергетиката Припят – все още е град призрак. Въпреки това туристи от цял сят се стичат, за да видя последствията от най-голямата катастрофа. Нели и Андрей се връщат от Украйна преди месец.

Андрей Лазаров споделя, че за него Припят не е нещо специално, защото всички ние в Бъглария сме израснали в градове с такава архитектура.

„Единственото нещо, което наистина ме впечатли, е как самата природа е превзела този призрачен град”, разкрива той.

На влизане в града всеки получава личен дозиметър, за да разбере каква доза радиация е събрал накрая на пътуването.

Нели Лазарова пък казва, че макар агенциите да твърдят, че радиацията, която събираш за деня на посещението, се равнява на един презокеански полет, тя е „имала едно наум”,
защото „там не обичат много да казват истината, въпреки че времената са се променили”
След аварията 28 страни и САЩ се включват в план за помощ на Чернобил.

„Има страшно много паметници на всички тези ликвидатори, които противно на официалните данни съвсем не са 31 или 30 и колко човека, на миньорите, пожарникарите, пълно е с паметници на тези хора”, споделя посетилите Припят. 

„Историята, която е разказана от СССР и историята, която е разказана във филма, истината е може би някъде по средата. Или никога няма да разберем каква е”, смята Андрей.

Плащаш тур до Чернобил, озоваваш се в Челябинск

Михаил Матиков обича да посещава исторически дестинации. Идеята да отиде в града призрак идва след като посещава Сребреница. Връща се от Украйна преди седмица. Определя себе си не като турист, а като изследовател, защото „това е една трагедия, която се е случила преди повече от 35 години и дори и хората, които живеят там не искат това място да се превръща в увеселителен парк”.

Михаил избира по-нестандартно посещение - такова с преспиване в единствения хотел в града, нещо което правят само 2 процента от посетителите. В момента в Чернобил работят около 4 хиляди души, които се занимава с декомпозиция на реакторите.

„Много сюрреалистично изживяване, не бих могъл да кажа, че е страхотно или красиво, че е яко, но е изключително интересно. Има около 20 стаи и е абсолютен социалистически хотел. Странно е, тъй като дори като влезеш в бара, сервират алкохол само от 7 до 9 вечерта за целия ден. И в 10 часа заключват хотела и не можеш да отидеш никъде”, разказва Михаил.

Казва, че гайгероброячът му почти не отчитал висока радиация освен на т.нар. „горещи точки". Такива са емблематичното за града виенско колело, както и болницата, където първоначално са лекувани всички, докоснали се до реактора.

„Болницата е едно от местата, на които най-много се разчувствах, тъй като много от инструментите на лекарите и книгите, в които са вписвани болните хора са все още там. Една от стаите, която най-много ме разчувства, беше стаята за новородените. Просто да си представиш, как там са били новородени деца са лежали, Припят - нов град създаден само заради централата, да има нов живот, семейства и сега всичко това го няма”, разказва Михаил.

Хиляди квадратни километри на територията на Украйна и Беларус остават необитаеми и до днес. Само изоставените сгради подсказват, че някога там е имало живот. Чернобил остава една от думите, които будят истински ужас в много от нас. А истинският брой на пострадателите след аварията едва ли някога ще бъде изчислен.