„Красива, изящна, силна, отвън. но знаеш ли какво се крие вътре? Нямам лице… нямам и име, крия ги заради теб“.
Докато гледате този филм, на метри от вас една жена ще бъде стъпкана, друга смачкана, трета разкъсана от мъжа си. Като разкъсано цвете се чувства и тя. Влюбва се в него още като ученичка, но вместо в щастлива приказка попада в кошмар.
„Той беше първият мъж в моя живот. Бях твърде заслепена. Мислех си, че това е единственият човек за мен, две дечица създадохме. С времето започнаха много да се влошават нещата между нас. Повечето караници ни бяха за това, че за него е нормално аз да съм съгласна с всичко. Много пъти съм бягала, защото не веднъж ме е бил. По улиците, вкъщи, но с добро или лошо той успяваше да ме прибере“, разказва жена – жертва на насилие.
Обещавал, че ще се промени и тя се връщала с надежда отново и отново.
„Казваше ми, че ако избягам ще навреди на нашите – на моите близки. Той винаги се опитваше да ми набие в главата, че аз съм едно голямо нищо и без него няма да се справя. Никога не съм казвала на нашите какво се случва с моя живот. Винаги като питат как сте – добре сме. Никога не съм казвала как живеем. Бях започнала да играя по неговите правила. Каквото искаше, това се случваше. Подчинявах се и пак не беше доволен. Голямата ми дъщеря беше доста потисната, доста свита. Когато е присъствала на тези неща, тихичко е плакала в ъгъла и беше безсилна да направи нещо в този момент. Тогава не ме болеше от ударите, които нанасяше. Повече ми беше за това, че децата са свидетели на това нещо. Не исках да го преживяват. Пред тях не си позволявах да плача“, добавя тя.
В началото бил грижлив. Стъпка по стъпка се превръща в насилник, който контролира живота на жена си с кого се среща, какво говори, как се държи. По този начин примката около жертвата се затяга все повече и повече казва психологът Радка Николова. От дълги години тя работи с жени, жертви на насилие. Познава и профила на мъжа насилник от работата си в затвора.
„Насилникът създава един капан за жертвата си – първоначално чрез психичния тормоз. По някакъв начин успява да внуши на жертвата си, че няма нужда да работи, че той ще се грижи за нея. Така основи, които държат личността, семейството са счупени. Личността става зависима от насилника. Често забранява контакта с близки, с роднини, заплашва. В основата има и много ревност. Контактите с приятели винаги завършват зле, защото има съмнения, че жената изневерява – стига се до скандал, до бой. Насилниците смятат, че няколко шамара оправят нещата. Често насилникът расте с такъв пример, той е бил жертва и го приема за нещо нормално“, казва психологът.
Противно на схващането, че насилието вирее сред определени социалните групи, оказва се, че социалният статус няма значение.
„Много често жертвите са интелигентни жени, успели в работата, красиви, със семейства. Това са жертвите, за които ние не чуваме, не разбираме. Жертвата влиза в илюзия, че тя е по-силната, по-умната и тя може да му помогне - да спре, което не се случва. В годините тя започна да се съмнява дали пък наистина не съм нещо, което не струва толкова, дали не съм виновна, дали съм неспособна. Често след насилие, насилникът прави скъпи подаръци, искат да върнат отново жертвата. Имат съзнание, че това, което се е случило не е редно“, обяснява Радка Николова
Когато години наред живееш в насилие, то се превръща в рутина, но идва преломен момент, в който трябва да решиш – оставаш или бягаш.
„И си спомням една вечер, както си лежахме, ме хвана и ме хвърли на пода. Започна да ме рита, да ме удря - негови близки, които живееха в съседство, чуха, че се случва нещо. Искаха да влязат, но той започна да им крещи, че това не е тяхна работа. Те си тръгнаха. Той реши да ме изведе навън. Заведе ме в гората, беше си купил една камичка и един бокс. През цялото време ме удряше – дали със шамари, дали с шутове: „да знаеш, че ей сега ще те накарам сама да се обесиш“, но преди това ще ме накара да си изкопая гроба“, разказва жертвата на насилие.
Страхът за собствения живот и за този на децата се оказва решаващ.
„Той ми каза – един ден ти ще бъдеш в гроба, аз ще бъда в затвора. Просто затворих очи и си казах трябва да се отърва. Започнах да се чудя в какъв човек съм се превърнала и си казах, каквото и да става, трябва да се спася от това нещо“, добавя тя.
Обажда се на полицията, вади си ограничителна заповед и заживява при приятелка.
„Той започна да идва да ни тормози, да хвърля камъни, да крещи, че ако не сляза ще намеря някой от близките ми пребит пред блока. Той ме принуди да се махна от работа, защото идваше и там ме притесняваше. Останах без работа“, добавя тя.
Осъзнава, че единственото спасение е да се скрие заедно с децата. Открива фондация „ПУЛС“, от която търси помощ. Приемат я заедно с децата. Остават там месеци наред.
„Ние не излизахме вън, само вътре стоях. Не използвах телефон. Аз сама не го желаех. Започнах да водя сесии с психотерапевт, даваше ми съвети, много ми помогна да преодолея, да осъзная, че по този начин съм помогнала на децата и това е най-правилното решение, което съм взела“, казва тя.
Междувременно мъжът ѝ влиза в затвора за други криминални деяния.
„Когато влезе, много ми олекна. В последно време бях разбрала, че си е купил пистолет“, разказва тя.
Според психолозите обаче затворът е временно решение. Трябва лечение.
„Това е дълъг процес на терапия, който нашите затвори не могат да си позволят. Напротив. Много от негативните черти на насилника там се изострят. Но това, за съжаление, е свързано със заплащане. Тази услуга в България не е лесно достъпна поради факта, че психологията и психотерапията не са законово регулирана професия, което е абсурдно за страна от ЕС. В ЕС навсякъде това е законово регулирана професия и тя влиза в законовата рамка на министерството на здравеопазването и консултации и терапии се поемат от здравната застраховка. В практиката си знам за случай, в който жертвата е потърсила полиция, но не могат да направят нищо докато няма физическо насилие. Това е много жалко, защото едни заплахи като ще те убия, ще те запаля – може да стане реалност. Жалко е да се чака докато има фатален изход.“, обяснява психологът Радка Николова.
Такъв фатален изход има за Елена Василева. Мъжът ѝ я уби през 2017 година, въпреки многобройните сигнали, подавани в полицията. Двете ѝ деца останаха без майка, а през март тази година семейството ѝ осъди държавата в Страсбург. Случаят е прецедент. Адвокат е Адела Качаунова.
„Тя е подала общо четири жалби в полицията в рамките на 18 месеца като последната е от вечерта преди убийството й. На същия ден на обед тя отива и подава същата жалба за същия случай в прокуратурата. Един час по-късно е убита на открито в заведение в София. часа от тази жалба до убийството на следващия ден са часове, в които нейният живот е можело да бъде спасен. Още в първите си жалби тя пише, че съпругът й притежава огнестрелно оръжие. Никой никога не е проверил дали това оръжие е законно притежавано. В последствие се оказва, че от 11 г. то е незаконно притежавано“, разказва тя.
В решението на съда пише, че държавата се е провалила в опита да запази живота на жена, убита от мъжа си, въпреки жалбите, които е подавала. Превантивните мерки са неадекватни, а рискът не е оценен.
„Това решение единствено може да донесе удовлетворение, че справедливост е постигната“, добавя Аделина Качаунова.
У нас все още няма регистър за случаите. Това лято правителството прие промени в Закона за защита от домашно насилие. Предвидено е да се създаде междуведомствен Национален съвет, който да има по-добра комуникация при случаите на домашно насилие. В него ще има и регистър, в който достъп да имат вътрешното министерство, Агенцията за социално подпомагане, Закрила на детето и съдебната власт.
Тези законодателни промени обаче трябва да минат за гласуване в Народното събрание. 47-я парламент не стигна до тях. Дали сегашното 48-ото Народно събрание ще успее да ги включи в приоритетите си – също не е ясно. Така съвет и регистър все още няма.
Домашното насилие обаче продължава. От началото на 2022 година до края на септември у нас са издадени 3453 заповеди за защита. На горещия телефон на фондация „Анимус“ пък са получени Х сигнала за домашно насилие. Оттам насочват пострадалите към социални услуги в цялата страна. Кризисните центрове обаче са твърде малко.
По данни на Агенцията за социално подпомагане – осем в цялата страна с общо 94 места. Един от тях е на фондация „ПУЛС“. Оттам са помогнали на повече от 10 000 души. Не знаят обаче дали ще могат да продължат заради финансови затруднения.
„За да може да имаме истории, в които един човек да каже, че днес живее без насилие – за това е нужно време. И има нужда от ресурс, за да може това да се случва. Когато сметнеш в един момент се оказва, че спазвайки всички изисквания, на психолог или работник в кризисен център се плаща по 3 лева на час. Разходите са непосилни, от началото на отоплителния сезон над 1000 лв. струва един тон пелети, а ние месечно ползваме по 2 тона. Всичко това може да звучи като битовизъм, но когато издържаш организация, която помага на над 300 човека. е много важно това да се случва в среда, в която хората да се чувстват добре – да им е топло, да им е уютно“, обяснява Юлия Андонова от фондация „ПУЛС“.
Самоличността на жените в центрове трябва да остане скрита, за да имат шанс да се спасят. Но техните истории трябва да се разкажат, защото са истински. Затова с лицата си застават те – актрисите, които чрез екрана влизат в нашите домове.
Дария Симеонова и Десислава Бакърджиева са част от кампанията "Не си сама". Неин инициатор е Антония Дончева, която цели да събуди емпатия в обществото и да покаже на жертвите, че има кой да ги подкрепи.
„Понякога нещо много малко е достатъчно, за да помогне – човек в подобна ситуация да осъзнае, да разбере, да потърси помощ“, казва Дария Симеонова.
„Да позвъним на вратата, да се обадим в полицията. Да дадем да се разбере, че тя не е сама, че тя заслужава да получи помощ и че тази ситуация, в която тя живее, не е нормална. Че любовта не боли, не причинява болка, не те наранява, не те обижда“, разказва Антония Дончева.
„Когато децата са свидетели на подобни инциденти вкъщи, те също след време стават насилници“, добавя актрисата Деси Бакърджиева.
Всеки човек има потенциал да се възстанови след стрес и да започне живота си отначало, казват психолозите. Необходимо е обаче да повярва в себе си като нея. Отнело ѝ е 10 години.
„Ужасни неща съм изживяла с този човек. Аз знам, че никога няма да се промени. Много се радвам, че най-накрая проявих смелост и успях“, разказва жертвата на насилие.
„Красива, изящна, силна, аз ще бъда отново, без теб“.
-
bTV Репортерите 2 мин.В bTV Репортерите: Има ли изход от домашното насилие? -
България 5 мин.ЕСПЧ: България не е опазила живота на жертва на домашно насилие -
България 3 мин.Скок на случаите на домашно насилие у нас с 10% за година -
България 1 мин.Шокиращ случай: Арестуваха мъж, държал под ключ и пребивал жена си
-
bTV Репортерите 2 мин.В bTV Репортерите: Има ли изход от домашното насилие? -
България 5 мин.ЕСПЧ: България не е опазила живота на жертва на домашно насилие -
България 3 мин.Скок на случаите на домашно насилие у нас с 10% за година -
България 1 мин.Шокиращ случай: Арестуваха мъж, държал под ключ и пребивал жена си
