Преди близо 124 г. на брега на Златния рог, в сърцето на Истанбул, е издигната българската църква "Свети Стефан", наричана още Желязната църква. Когато през 1849 г. е издаден официален султански ферман, позволяващ на българите да имат собствен молитвен дом, едва ли някой си е представял, че ще се изгради храм, който е уникален по своя вид и архитектура и днес ще е световно културно наследство.
„Атмосферата е много хубава, като една малка кутия. Има божествена сила и за мен това е много важно. Това е хубавото, че тя е малка, красива църква и от молитвена гледна точка има голямо значение“, смята архитектът Фикрие Булунмаз.
В храма са се случили едни от най-важните събития в църковната история. И до днес той е пазител на вярата, духа, езика и традициите на българите.
„Стефан Богориди в своето завещание казва българи да се грижат за българската църква, винаги, българите, които са в Истанбул, техните синове. Т.е. той е направил завет, който е във връзка с нашата памет и идентичност“, разказва проф. Благовеста Иванова, преподавател във Висше строително училище "Любен Каравелов"
И днес десетки родолюбци се обединяват, за да прославят и пазят историята на светинята, а тя е техният мост към корените.
През 1998 г. проф. Благовеста Иванова за първи път посещава Желязната църква. Запленена е от красотата на храма и срещата с цариградските българи. Това посещение се превръща в 20-годишно изследване на непознати досега документи, за да се роди книга, посветена на създаването на "Свети Стефан".
„След което като влезнахме в църквата, ме порази нейното великолепие и величие, защото тя е много интересен паметник на архитектурата по отношение на нейния стил. Тя е много интересна с това, че нейният силует е бароков, а в интериора има различни елементи, които са еклектични, т.е. от различно време и иконостасът е създаден в Русия, самата църква е проектирана и сглобена в Австрия“, разказва тя.
През 1849 г. българите в Цариград достигат 50 000, но нямат нито църква, нито училище. Дотогава ходят да се черкуват в църквите на цариградската патриаршия, но не разбирали нищо от гръцките песнопения. Искали да имат свой собствен храм, в който да се служи на български език. Трябвало само някой да ги представлява пред Високата порта. Тази роля изиграва дарителят на мястото на бъдещата обител Стефан Богориди.
„Дарява своето дворно място със сградите на него за строителство на българската църква и повелява, като се построи църквата, там да му се направи мавзолей. Стефан Богориди кани един истанбулски архитект, чието име е Стефан калфа, да проектира църквата“, разказва още проф. Иванова.
Първоначално обаче българите нямали достатъчно средства. Така двуетажна дървена сграда, която се намира там, е преустроена в първата българска църква в сърцето на османската столица, откъдето ще тръгне борбата за църковна независимост. Дървената постройка след време се оказва непредставителна за храм на една нация в столицата на империята.
„Междувременно българите нямат много средства, те имат голямо желание, но помощта на Стефан Богориди се случва така, че тази зидана църква, за която Богориди отново кани двама известни архитекти. Това са Джозепе и Гаспаре Фосаки, които проектират каменна църква, но средствата свършват и тя е на ниво основи до терена“, добавя проф. Иванова.
Теренът също се оказва неподходящ за зидана църква. Стигат до извода, че храмът е много близо до водата и трябва да е по-лек, така се заражда идеята българският храм да бъде изграден от стомана.
„По това време, говорим за 70-те години на 19. век, вече има развита промишленост със стоманени конструкции, с които се строят мостове, църкви. Стига се до идеята да бъде направен търг и да бъдат поканени големи производители на стоманени конструкции, които да участват в търга, като са създадени проекти от истанбулския архитект Хосеп Азнавур“, добавя тя.
Австрийска фирма печели търга и започва изработката на металните части за сглобяването на новия молитвен дом. Благодарение на дарители от Копривщица, Македония и тогавашното правителство е изграден храмът "Свети Стефан". Уникалната му архитектура привлича и до днес посетители от цял свят. Над 500 тона тежки сглобяеми железни елементи са докарани по река Дунав, за да бъдат сглобени в квартал "Фенер".
„В крайна сметка се стига до там, че тя настина е много красива, изящна, компактна, фина, много стройна с тази висока камбанария“, добавя проф. Иванова.
Протодякон Иван Петков допълва, че тя е създадена с много усилия, труд и обич, за да може тогавашните наши предци да се чувстват спокойни със своя храм, своя език и своето служение.
И днес обителта е притегателен център за всички цариградски българи. Благодарение на църквата, те все още помнят езика, пазят вярата и помнят своите корени. Кириако Лязе служи в храма още от 9-годишен.
„Навремето, тогава свещеника отец Йоаким Устрев, който всяка година на Богоявление ходеше по българските семейства в Истанбул да ръси къщите и когато дойде в този момент в нашата къща, каза на мама това дете го искам да дойде да помага на олтара и веднага майка каза хайде и аз почнах 1954 г. да служа в църквата“, спомня си той.
Оттогава до днес е част от църковния хор и един от пазителите на историята на храма. Случайно или не днес ключът от железните порти на храма държи именно човек, на име Стефан.
„Голям късмет, дарител е Стефан Богориди, църквата е „Свети Стефан“ и аз съм Стефан. За мен е като къща и се радвам, че тук работя. Иска ми се от България да идват повече туристи, откакто има пандемия идват по-малко, повечето април и май за Великден и за Нова година“, разказва уредникът на църквата Стефан Балкруш.
На туристите, които посещават църквата първо показва друго, с което църквата няма аналог.
„Имаме уникална икона на Св. Св. Кирил и Методий заедно с Богородица и с Исус Христос. На всички туристи им казвам, че само тук я има, да знаят“, добавя той.
Водят се различни спорове дали храмът е единственият, направен от стомана.
„Не, не е единствената желязна църква, защото това е един нормален процес. Когато имаме движение на население и още повече на християнско население, което мигрира в различни точки по света и големи фирми, производители на стоманени конструкции, му осигуряват църкви. Така се появяват доста на брой църкви в Латинска Америка, Мексико, Чили, Перу, също има една във Филипините. В Европа има няколко, като тенденцията в Европа е, че това са временни съоръжения за някакви военни части и където е войската, има църква. След това тя се премества, трябва да бъде разглобена и пренесена на ново място. Понятието „желязна“ е в преносен смисъл. Използваме го, защото имаме стара традиция, защото още екзарх Йосиф в своето слово при освещаването на църквата прави аналог със стоманата“, разказва още проф. Благовеста Иванова.
Времето и теренът обаче години наред оказват влияние върху конструкцията на уникалната постройка. Корозиралите части застрашават цялото съоръжение. Спасителят на сградата е истанбулският архитект Фикрие Булунмаз .
В продължение на седем години, заедно с екип от специалисти, укрепват и възстановяват конструкцията и всички части с позлата по олтара, облицован със златен барак. Църквата е възстановена от турската държава, а стойността на ремонта стига 15 млн. турски лири.
„Това място го усещам много близко, все едно че това място е моето семейство, все едно е мое дете. Когато съм много напрегната и ми идва в повече, тогава задължително идвам тук и намирам спокойствие“, разказва Фикрие Булунмаз.
След ремонта църквата отново се превръща в притегателен център за всички наши сънародници в Истанбул.
„Това е от голямо значение, днес за може да сме всички заедно в този хубав български храм, който е единствен по рода си в целия свят и хората са много щастливи, че сме отново заедно“, добавя Кадер Хасанова, директор на Българската екзархия в Истанбул.
Днес обаче заветът църквата да пазят само българи не се случва. Духовникът, който се грижи за обителта е българин, но клирик на вселенската патриаршия. Критики имаше и от гостуващите на коледната литургия, която основно се проведе на гръцки.
„Разбира се, винаги бихме предпочели да бъде повече на български език и да се чува български език в българската църква. Това е важно за българската идентичност за българщината в Истанбул, но това е разбира се въпрос и на църковна дипломация, в която ние не намесваме“, казва консулът ни в Истанбул Васил Вълчев.
Протодякон Иван Петков, който е цариградски българин, служил близо 10 г. в църквата, смята, че изборът зависи както от държавността, така и от духовността.
„Българите в Истанбул повечето са турски поданици и те използват своето право като граждани на Турция и често решават, така както на тях им е удобно. В случая настоятелството е поканило сегашния клирик на гръцката патриаршия да служи в нашите църкви и за това трябва много внимателно да се подходи да се намери подходящ духовник от наша страна, за да може той да поеме ангажиментите, за да няма разцепление“, добавя протодяконът.
Друг проблем за липсата на желаещи да служат в храма е заплащането, което е твърде ниско.
„Не може духовник за взима в чужбина 350 евро заплата, недопустимо. Моето мнение е че, отговорността на българите в Истанбул не трябва да бъде в Дирекция „Вероизповедание“ в София. Моето предложение е това да става, чрез външно министерство. То е в постоянен контакт с нашите сънародници там, те познават много добре ситуацията и даже без тях не се решават въпросите“, добави Петков.
Въпреки различията, всички са обединени от едно - храмът е бил и ще бъде притегателен център на вярата, построен с изключителни усилия от нашите предци и винаги ще има хора, които ще поддържат духа на светилото жив.
„Църквата „Свети Стефан“ в края на краищата е паметник на архитектурата на Турция. Но тя уникална по своя вид и характер, единствена стоманена църква в Югоизточна Европа, така че си заслужава да с поддържа и съхранява. Тя е важна и е символ не само на българщината, а и на християнството в Турция. Затова винаги трябва да отдаваме почит и на видните българи, които с много усилия, труд и лишения са успели да съхранят и изградят този храм на българска духовност. Ние сме тези, които трябва да продължим това дело“, обобщава Вълчев.
