Нещастие, болка и смърт са думите, които обикновено използваме след поредния инцидент с оръжия. Любов, страст и живот пък са думите, с които един възрастен човек описва най-голямата емоция в живота си.
72-годишният Георги Маринов е един от най-въоръжените хора у нас. Колекционер е повече от 50 години. Казва, че страстта му към оръжейното майсторство пламва, когато е бил дете. Имал е моменти, в които любопитството му обаче се е превръщало в реална опасност.
„Майка ми беше кмет на селото, баща ми беше също отговорен фактор във Велико Търново. Носеха оръжия и аз винаги съм проявявал интерес към това. Дори мога да кажа, че този пистолет „Зауер” съм го закупил по-късно, за да възпроизвежда спомена, защото майка ми носеше такъв. Аз бях ученик в 3-и или 4-и клас, видях баща ми как го разглобява и помъчих се и аз да го разглобя, когато ги нямаше, защото го държаха заключен в един шкаф. Отворих – знаех къде е ключа. Помъчих се да го разглобя и не знаех как да го сглобя, защото той малко трудно се сглобява и после, разбира се, ядох пердах от баща си. Първо са ме стимулирали да уча, да чета, да се занимавам, да изучавам историята, конструкциите. Ако ги няма оръжията, моят живот е празен. Сигурно ще го запълня с нещо друго, но засега той ме обогатява страшно много”, разказва колекционерът.
Георги Маринов е превърнал апартамента си в музей. В хола са пушките от битките за Освобождение и от Втората световна война. Тук е и първият пистолет, въведен на въоръжение в Българската армия, а в кабинета му са всички отличителни знаци на българските войски, използвани през годините.
Когато дойдат гости и като дойдат тук в хола – няма такива хора, с които тема да не ни е била оръжията и историята. Всеки се интересува, защото покрай оръжията се научават много неща, свързани с историята, много интересни факти. Двама приятели дойдоха, единият слезе от колата и се върна с един наръч от оръжия – пушки, саби, стовари ги в средата на хола и каза: „Ето – от нас. Защото знаем, че ако отидат в някой музей, рано или късно ще попаднат във фондовете, или ще ръждясат, или ще се загубят”.
Сред най-ценните екземпляри в колекцията е пушката на Васил Левски, наследил от прабаба си: „Подпирахме вратата на една стара лятна кухня и дядо разказваше да я пазим тази пушка, защото тази пушка има история. Баба, когато минава Левски заедно с отец Матей Преображенски – Миткалото, учредяват революционния комитет – тя е на длъжност „касиер”. И събират пари и ходят да ги отчитат във Велико Търново. Това е една обикновена ловна капсулна пушка, която по това време се е ползвала. Разбира се, тази баба не е имало възможност да ѝ дадат на нея бойно оръжие, защото всъщност тогава до известна степен е било разрешено на ловно оръжие”.
Не с ловно, а с бойно оръжие Георги отдава 45 години в служба на армията. Сега работи като преподавател, вещо лице и оценител на оръжия. Целият си живот посвещава на историята, защото е организатор на едни от най-големите възстановки у нас.
За Георги „патриотизъм” е свещена дума, защото зад нея се крие възпитание, отношение на хората към собствената им родина: „Историята за нас е важна и от друга гледна точка – тя е пълна с героични подвизи на нашите деди. Ако ние не ги познаваме и не ги ценим, ние няма да имаме това самочувствие, което трябва да имаме. Последните години виждам дори бебета, които са на една-два годинки, родителите ги обличат в национални носии и понеже аз пиша сценариите, ако видя някой такъв, веднага пиша роля за него”.
Всяка година заедно с десетките доброволци Георги сбъдва мечтата на българите от XIX век за свобода. Въпреки че в колекцията му са уникални за историята ни екземпляри, казва, че държавата няма интерес от подобна колекция. А най-голямата му мечта е да я изложи в Музей за армията.
Георги вижда в колекцията си възможност да се съхранят емоциите за едни от най-важните моменти в българската история. А музеят си остава в апартамента с панелни стени. Апартаментът, в който историята виси по стените.
