Te се носят по течението. И са толкова много, че скоро ще покрият цялата повърхност. Отдавна дори вече и не миришат, защото дъждовете са измили зловонията. Или по-точно ние свикнахме с тях и миризмите вече не ни правят впечатление. Природата има своите закони. Ако прекалено дълго гледаш течението на реката, ще видиш труповете на собствените ни отпадъци.
Някога българинът строял своята къща с лице към вътрешния двор и гръб към улицата. Винаги първият етаж бил поне два метра над земята. За да не може този, който върви по улицата, да надникне във вътрешния свят, в дома. Това било единственото място, където стопанинът се чувствал свободен и бил себе си. Навън той бил роб.
Оттогава това се превръща в част от нас. До прага на дома се чувстваме като в крепост, а навън дебне другостта и чуждото. До прага на дома е чисто. А навън се търкалят боклуци. Вратата свети, а входът се разпада. Обувките чисти, а тротоари няма. Навсякъде пясък, навсякъде прах.
„В какво газиш“ е нашето „Quo Vadis?“ – както попитал апостол Петър възкръсналия Христос, когото срещнал по прашния път към Рим. А Исус му отвърнал: „Към Рим, за да бъда разпнат отново на кръст“. Петър разбрал намека. Нямало смисъл да бяга от гоненията на Нерон. Върнал се Рим и приел мъченичеството си.
Защото никой не може да избяга от своята природа. Истината е, че колективно все още приемаме „навън“ като нещо чуждо, което може да поеме цялата чернилка, която се опитваме да изчистим от себе си.
Това се пренася и в представата ни за света. Все още много хора си мислят, че всичко, което се случва отвъд границите на България е маловажно и няма отношение към живота ни. Светът уж е създаден от близо 200 независими държави. Но най-голямата заблуда е, че те са независими. Защото те зависят една от друга и от сътрудничеството си една с друга. При финансов трус в Китай може да фалира държава като Черна гора, защото китайците държат вече 25% от външния ѝ дълг. При политически трус във Вашингтон може да падне правителство в другия край на света. При разклатена Русия може да се разпадне държава в Близкия Изток. И прочее…
Тази затвореност на съзнанието ни кара да не виждаме отвъд нашето. А то винаги е малко – дали ще е апартамент, двор, село, нива, къща... Всичко това е малко парченце от цялото. Точно както е и в света.
Но ако нашият вътрешен свят продължава да бъде толкова ограничен чрез вътрешни бариери и стереотипи, ще продължаваме да наблюдаваме безучастно как течението носи собствените ни призраци. И въпросът „В какво газиш“ все така няма да ни прави впечатление. Защото знаем, че когато се приберем на сигурно, просто ще си измием обувките. До следващото оцапване. „Quo Vadis“ означава „Къде отиваш?“.
Отговорът е – навън, за да мога пак да се прибера между моите четири стени. На чисто.
