Ако сложният въпрос какво превръща една група от хора, които живеят на определена територия, в истинско общество, има кратък отговор, това определено е – общите митове.
В древността общите митове се превръщат в общи вярвания и ценности – раждат се религиите. Или общите митове припознават символи на властта – раждат се монархиите. Или общите митове се използват за оправдаване на несполуки и социални катаклизми – раждат се конспирациите.
„Светът вече не е същият“ е вечното клише, което се предава от генерация на генерация. Но ако в света в момента всички страдаме от една обща болест, това безспорно е проблемът с паметта.
А няма ли памет, отново на преден план излизат стари митове от минали години, които като в кръг ни завъртат в колелото на историята, за да повтаряме отново и отново едни и същи исторически грешки. Затънали в мъглата на социалните мрежи, наблюдавайки събитията с едно око, слушайки с едно ухо и обяснявайки си ги с половин мозък, е невероятно как човечеството е склонно да повтаря едни и същи грешки на фона на технологична еволюция.
Живеем в диктатура, искаме свобода, постигаме свободата, след това тя не ни харесва, защото разбираме, че не всички са равни и започваме да искаме отново диктатура. Хвърляме се в крайности, а огледаме ли се в общественото огледало – виждаме лица от миналото. Пак почват – комунизмът това, преходът онова, кръгове от интереси... На този фон през седмицата на политическата сцена на Европа отново изскочи Герт Вилдерс и неговата „Партия на свободата“, която преди 20 години даваше тон за повечето крайнодесни, евроскептични движения в света. В един момент си мислехме, че тази идеология е забравена, но тя се завърна с гръм и трясък.
Дами и господа, все повече се убеждавам, че ситуацията, в която се намираме в момента в Европа, а и в България не е въпрос на решение чрез разместване на политическите играчи и различното им конфигуриране. Още преди няколко години в коментара ви споделих, че в условията на поляризация и разделение в обществата, държавите в Европа са обречени на коалиционно управление често между политически несъвместими величини. То носи още повече политически хаос и недоверие.
Това означава, че проблемът не е политически, той е поколенчески.
Нашето поколение, в този исторически момент е способно да произведе този политически резултат – малко стар, леко вехт, тук-там с нови лица, които обаче доста бързо обличат стари политически дрехи с дъх на нафталин. Новото поколение обаче, това което идва, няма да припознае нито лицата, нито техните стари митове, защото то расте в много по-бърз свят и не е подвластно на старите политически наративи.
Новото поколение не се плаши от Торбалан, който ще го вземе ако не се нахрани, а знае, че ако не го направи ще се разболее. За нашите деца думите – „преход“, „Кръгла маса“, „Тройна коалиция“, „балансьор“ или „етническа карта“ са понятия лишени от смисъл, далечни и ненужни като стар телефон с бутони.
За тях „велик стратег“ е Илън Мъск, а велик ум – Ноа Харари, а не Пабло Ескобар или някой български политик от миналото. Затова ако тръгнете да обяснявате на някой млад човек, че животът му зависи и всичко се реди от едни чичковци в сенките, те ще ви гледат както биха гледали стара видеокасета с предупреждение „Затегнете колана“.
Аналоговите хора в дигитални времена четат и вярват на всичко прочетено, без да знаят, че социалните мрежи ги поставят в балони от собствените им стереотипи. Нашите деца обаче ще знаят това и ще използват тези мрежи с по-голяма отговорност и ще им обръщат все по-малко внимание.
Аналоговите хора в дигитални времена мислят предимно за миналото и оправдават с него несполуките си в настоящето. Нашите деца обаче ще мислят предимно за бъдещето и за утрешния ден, без да се движат напред, с глава обърната назад.
Затова дистанцията между нашето бъдеще - децата ни и митичните Торбалани ще се увеличава. И това ще е за добро. И ще е не непреодолимо. Също като новия ден, който денят сменя нощта. Това никой не може да го спре. Особено стари митове.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
