Олимпийският стадион в Берлин беше тесен за 120 хиляди зрители, които го изпълваха до краен предел. Около половин милион души искаха да се сдобият с билет, което беше нещо нечувано за спортно събитие в онези времена.
Но събитието през май 1938 г. далеч не беше само спортно. Германският отбор бе подсилен с най-добрите национали от прясно анексираната Австрия, а подготовката на германците беше проведена под военна дисциплина и продължи цял месец.
Две години по-рано на "Уайт Харт Лейн", в сърцето на "Тотнъм", англичаните победиха. Но днес залогът за Райха беше огромен. Светът трябваше да види, че германците са супер раса, която може да смаже всички останали.
Във "Форийн офис" логично бяха притеснени. "Тези футболисти трябва да хвърлят всички сили, за да защитят националната ни чест", гласи една от секретните дипломатически грами.
Невил Хендерсън, британският посланик в Берлин, е човекът, който лично трябва да убеди футболистите, че трябва да отправят нацистки поздрав към трибуните в Берлин като знак на добра воля.
Въпреки кратката съпротива в съблекалните, 11-те мъже в бели екипи с три лъва на гърдите, вдигат десните си ръце към ложата на Олимпиащадион. Гьобелс, Гьоринг и Хес гледат победоносно и доволно към съперника. Английският външен министър шепне тиха молитва. Той знае, че правителството е накарало английските футболисти да направят нещо срамно. И ако загубят този мач, срамът ще е за вечни времена.
От първата минута обаче, Англия започва да гази Германия насред Берлин. Отборът може да е отправил нацистки поздрав, но отмъщението на терена настъпва като мълния. Англия вкарва 6 гола. А английската преса така и не обръща внимание на нацисткия поздрав. Просто се прави, че той не се е случил. Всички помнят победата. Никой не съди победителите. И както пее АББА, те взимат всичко.
Разказвам ви този епизод, защото той ясно илюстрира факта, че политиката винаги влиза на стадионите, когато това е нужно. Видяхме го в София, видяхме го и във Франция, където след гол, турските национали козируваха във военен поздрав в знак на подкрепа на турската армия след навлизането в Сирия.
В понеделник, англичаните дойдоха с нагласата, че ще ги очакват расистки прояви и ги получиха.
И петима души на стадиона да бяха повторили нацисткия поздрав на английските национали от 1938 г., отново футболистите на Нейно величество щяха да поискат спиране на мача и да ги посочат, поименно ако трябва.
А София не реагира превантивно. Нито службите, нито на МВР, нито пък на Футболния съюз му светна червена лампа, че прекалено много се говори за расизъм в дните преди мача. Странно много. Подозрително много.
И това не е изненада, надали някой е анализирал евентуалните последици. Без да искам да обидя някого, не виждам потенциал за подобен мисловен процес сред хората на отговорни длъжности. Но вътрешнополитически план, това върши работа на Лондон в две направления.
Затвърждава мнението, че брекзит не трябва да бъде отлаган. Брекзит, който беше подхранен именно от разклащането на английската толерантност към чужденците. Години наред румънци, българи и поляци бяха рисувани от пресата и политиците като онези опасни балкански субекти, които изяждат социалната система и работните места на Острова.
Този имидж беше кован с години и намери своята кулминация в България. Затова, две седмици преди брекзит, на фона на последните опити за сделка с Европейския съюз, събитията в София освен хиперболизорани, са доста ефективни за правителството в Лондон.
За разлика от Англия през 1938 г., България нямаше никакви футболни аргументи. Ако на терена българският отбор бе играл мъжки и силно, скандалът нямаше да е толкова голям. Но насред София, Англия унижи слабата България на терена, на полупразните трибуни и в пресата по целия свят. И всичко това е логично. Страната ни се оказа лесна плячка, без защитни сили. И без хора, които да могат да оценят реалния залог на тези 90 минути.
Англичаните получиха лесна топка и ни вкараха от воле. Седмият гол. В паяжината, в която се преплитат пълна липса на стратегия, непостоянство и безотговорност. Но това вече си е изцяло наш проблем.
