Светът навлезе в период, в който случилото се вчера се забравя бързо, а това, което ще се случи утре, няма особено значение.

Всяко решение се взима без да се отчита паметта, което ни кара да вярваме, че бъдещето няма да е по-добро от настоящето.

Важно е кой какво казва днес и сега, а не какво е направил вчера или до какво ще доведат действията му утре.

Един пример. В последните години все повече говорим за демографската картина в България и последствията от нея. Говорим за свиващата се работна сила в почти всички сфери.

Само преди година, и ние журналистите, и експертите, и политиците биеха тревога за недостига на медицински сестри. Освен това не достигат акушери, фелдшери, рехабилитатори.

Причината е ниското заплащане, което изкара навън хиляди образовани специалисти. Само преди три месеца лично здравният министър пред парламента би тревога, че основният проблем в здравеопазването е ниският брой сестри.

След като те намаляват и това е ясно на всички, защо основната причина, свързана с ниското заплащане, все още не е решена? За какво изобщо още дъвчем тази тема, вместо да сме я решили отдавна и да вървим напред? Това е отговор, свързан с вчера и утре, но не и с днес. Защото, ако нещата продължават по този начин, сестрите ще стават все по-малко, лекарите все по-натоварени, здравеопазването все по-некачествено, а електоратът все по-недоволен.

Друг пример. Автомобилната индустрия в България отбеляза огромен растеж. Тя дава стойност над 6 милиарда евро, като почти всички големи компании произвеждат компоненти в България. На този фон обаче, техническите кадри намаляват, а университетите така и не могат да отговорят на нуждите на бизнеса и да подготвят повече хора. Това спира перспективите за още по-голямо развитие, като изграждането на завод за автомобили, каквито надежди имаше българското правителство.

Но и това изисква мисъл за утре, а не толкова за днес. Всяка истинска крачка е свързана с бъдещето, дори и днес да донесе сътресение или спадане на рейтинга, което се случва при всяка истинска реформа.

Какво ще стане, ако дадат на медицинските сестри днес, без да дадат на онези лекари, които все още получават 700 – 800 лева? Те ще са следващите, които ще излязат на протест и това би бил израз на справедливо недоволство. Но и техните проблеми ли ще решаваме на парче? Премиерът нарежда да се дадат пари, да се потуши напрежението, но системата продължава да скърца и да е все така развалена.

Мисълта за утрешния ден е свързана повече със словосъчетанието "ние трябва да направим", а не с "аз давам". Защото иначе нито "Аз-ът" дава, нито "ние правим". И продължаваме да губим ценно време, докато светът се развива, а ние кърпим недоволството, вместо да гледаме голямата картинка.

Като цяло е много уморително да слушаш хора, които често повтарят "аз, аз, аз". Има три типа "Аз" в политиката в момента – "Аз-ът като майстор на кръпките", "Аз-ът като клоун с мегафон" и "Аз-ът като революционер без революция". И трите образа рядко споменават "Ние", а това е проблем, голям проблем.