Всеки човек е в търсене на постоянно вдъхновение. Големият стремеж на днешния ден е да се отървеш от онова тягостно усещане, че се намираш в застой - без развитие, без перспективи и без реална представа за ритъма на света.
Всяко общество постоянно има нужда от примери, които да го вдъхновяват и водачи, които да следва. Спрямо примерите, които вдъхновяват, обществата модерират и образите на тези, които го водят.
Ако едно общество издига в култ икономическото развитие, образованието и законността, тогава водачите му са най-често технократи, образовани и не особено шумни. Ценността в тези общества е свързана с ясни правила и тяхното следване. Крайната цел е резултатът.
Тези държави са силни икономически, имат големи спортни постижения и ясни цели. В тези държави се създават иновации, които улесняват живота и носят огромна добавена стойност за икономиката.
Ако в едно общество има генерално разделение и липса на солидарност, тогава и актуалните образи на водачи са негова проекция и отражение. Това са лутащите се общества, в които нарушаването на правилата е национален спорт, а грамотността и светогледа не са предпоставка за успех, напротив - превръщат се в минус.
Тези общества приписват въображаема стойност дори и на малки успехи, в отчаяното си търсене на вдъхновение, което да модерира образа на бъдещите му водачи. Подобни общества са склонни на всякакви компромиси. Ще избираме по-малкото зло, ще търпим крещящия клиентелизъм, ще търсим смисъла между редовете, защото все по-рядко назоваваме нещата с истинските им имена. Ще търпим, ще свикнем, вече свикнахме.
Стенли Джонсън - бащата на днешния британски премиер, е изключително интересен човек. Служител на Европейската комисия в миналото, той ми е разказвал как на младини обиколил България с мотор напът за Индия. Пази прекрасни спомени за българската природа и гласувал против брекзит на референдума.
Дядо му е турчин със славянски корени, когото наричали Али Кемал. Цвета Караянчева, сигурен съм, знае тази история и затова написала "брекзиД" с Д на стената на „Дарик", в търсене на символиката с факта, че Али Кемал три месеца бил вътрешен министър в правителството на Дамат Ферид Паша.
„О, Джизъс, защо не написа, че и ти си бил тук, на Стената плача в Ерусалим". Футболистът имам предвид. Общо взето нещо не ни се получава в писането на стените по света в последните години. Освен „И аз бях тук", много нямаме с какво да се похвалим. Тук сме, но може и да не сме. Все по-често западните дипломати ни наричат „млада демокрация", което е истина, но е и признание, че нещо ни куца. Представете си го като мотото на София, но наобратно - „Стареем, но не растем".
Спешно се търсят примерите, които да ни вдъхновяват. Тогава сами ще изградим и образите на водачите, които да следваме. Но, пуста младост, кога ли ще дойде зрелостта?
