Юни, 1918 г.

Васил Радославов трябваше да отстъпи. На всички беше ясно, че страната ще има нов премиер, след като вече имаше и нов цар. Радославов също щеше да замине за Германия, след като лично на него се беше паднало да изпрати в изгнание и Александър Батенберг, и Фердинанд. Каква ирония...

Там щеше и да приключи животът му, изпълнен с толкова много политически битки и турболенции. България беше разгромена в Първата световна война, а настъпващия към Европа Испански грип щеше да прати в отвъдното три пъти повече жертви, отколкото 16 милиона живота, които беше взела самата война.

България влизаше в период на нестабилност, граничещ с траур. Разбита армия, празна хазна и скърбяща нация. Българската делегация, която трябвало да подпише капитулацията в Париж, била държана под арест. А Стамболийски казал за подписания мирен догоров – „Носим смъртник“. От България били откъснати цяла Македония, цяла Добруджа, Западните покрайнини, Западна Беломорска Тракия. 200 000 хиляди българи били загубили живота си в окопите и бойните полета, а още между 60 и 90 000 щели да си отидат от Испански грип.

Цяла година България щеше да се тресе в конвулсиите на националната трагедия. Докато през 1919 г. премиер не станал Стамболийски - човекът, който година по-късно печели най-голямото парламентарно мнозинство в историята на българския парламентаризъм след Освобождението. Както отбелязва Стефан Цанев - нищо не сплотява хората така, колкото общото нещастие.

Разказвам ви този епизод, за да си припомним за пореден път през колко по-драматични периоди е преминала страната ни през годините. И колко по-големи ребуси е трябвало да разрешават нашите предшественици.

И колко по-трудно е било това. Съвременниците на всяко време имат склонността към свхръхдраматизиране на всичко, което им се случва. Но историята ни показва, че днешният човек е много различен от своя предшественик преди 100, 50 или 20 години и дори 10 години.

Светът никога не е бил по-богат. Не казвам справедлив, защото той никога не е бил справедлив, а богат. Голяма част от днешното богатство е виртуално, но и нашето съвремие до голяма степен е виртуално. Голяма част от целите, които си поставяме са виртуални и суетни, и свързани по-скоро с личността, отколкото с обществото.

Това е глобален процес.

По времето на националните катастрофи преобладаващата част от населението било селско, а днес е градско. Управляващите се сменяли чрез преврати, а днес се замерват с компромати. Хората се информирали от вестници и радио, а днес от къде ли не.

Днешното време е много различно и в още един аспект. То бележи края на „народните трибуни“ - онези майстори на ораторството като Стамболийски, които с думи опиянявали и печелили избори безапелационно.

Днес сме обречени да бъдем управлявани фрагментарно, така както живеем и мислим фрагментирано. Но и това е обяснимо - днес няма нито голяма национална трагедия, която да ни обединява, нито сплотяваща национална цел или кауза, зад която да застанем като един.

Не че отделни политици или партии нямат справедливи каузи, но докато те не бъдат комбинирани с появата на обща заплаха или масово бъркане в джоба на битово ниво, няма начин да се превърнат в общ стремеж.

Казвам това с лека тъга, защото си давам сметка, че не само след месец ще получим огледналния парламентарен образ на едно разделено общество. Образ, в който ще видим пет, шест или седем партии. Но и защото си давам сметка, че тази картина ще се повтаря и в следващите години, докато съдбата не ни изненада, както толкова пъти се случва в историята.

До тогава ще е шумно, дори истерично. Ще е банално, дори скучно. Ще е предсказуемо, дори познато. Ще е живот - такъв, какъвто си го правим.