Сметище за емоции. Да, на това заприличаха нашите сблъсъци и присъди в социалните мрежи. Но вярвам, ще се съгласите, че това се дължи предимно на общото недоверие, което изпитваме към институциите. Всъщност, липсата на доверие е най-лошото, което може да се случи на едно общество.
Когато ние не вярваме в институциите, обикновено започваме да вярваме във всичко друго. Слухове, конспирации, мнението на „нашия Фейсбук гуру”, по-силният глас, политическите пристрастия.
Доверието, знаете, не изчезва изведнъж. То е като кедровото дърво – расте много бавно, нужни са години, за да укрепне и да може да устои на вятъра. Няма да се пречупи от силния дъжд или мокрия сняг. То, обаче не може да устои на мравките, които бавно разяждат кората му, или на онзи, който тихо се приближава и с тъпи удари, с остра брадва е готов с няколко движения да го отсече и повали на земята. Така падат и най-силните дървета. Така се срива и доверието.
Това се случи в българското общество в последните години. И всички го усещаме, обсъждали сме го много пъти и тук. Не вярваме на полицията, на съда, на институциите, не защото и там няма добри и способни хора, които плащат своята цена, за да работят почтено, а защото бавно, но настъпателно се разочаровахме от способността на тези системи да работят в обществен интерес. И общественият взрив след случилото се край Петрохан и Околчица е очевидното доказателство.
Каквото и да кажат властите – мнозина не вярват. Защото се намесва политиката, предстоящата кампания и десетките непотвърдени слухове, които толкова лесно си пробиват път към съзнанието ни. Винаги думите „хората говорят…“ са били актуални, но днес когато „хората говорят…“ през социалните мрежи, те говорят на всички. Когато институциите подхранват стария рефлекс „хората говорят…“, проблемът става още по-голям.
В такава ситуация фактите трябва да изпреварват слуховете. Защото в разколебана среда слуховете изпреварват фактите. И се получава хаосът, който наблюдаваме вече втора седмица.
Скоростта на събитията в днешния свят е безпощадна. Ако институциите не я осъзнават, не само, че не предлагат решения, а създават още повече хаос. Трудно е да се разбере защо още в първите дни след Петрохан правораздавателните органи не излязоха, за да започнат ясно и последователно комуникация с обществото. Да говорят с нас, да ни обясняват. Вместо това, информацията и до днес достига до обществото "на парче" – през контролирани изтичания, анонимни източници и фрагментирани свидетелски показания. И много грозни сцени в парламента.
В такава токсична обществена среда, всеки вярва на това, което отговаря на предварителните му нагласи, влизайки в битката на враждуващите версии, а ние живеем в постоянен скандал. Със себе си и с другите - понякога пропускайки да видим очевидното, което е пред очите ни. Или което е било пред очите на институциите и те не са реагирали.
Много пъти съм се питал, също като много от вас – защо в този бърз свят, не можем да се отървем от усещането, че тъпчем на едно място. Редуват се мимолетна надежда и отчаяние, преди отново да потънем в общото самосъжаление на самобичуващият се човек. Животът му започва да прилича на един голям deepfake, в който има картина, има звук, има цвят, но устните са леко изкривени, а лицата правят неестествени гримаси.
Сън ли е това или реалност? За съжаление, не е сън. А реалност. А тя понякога е жестока.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
