Това е живот като в повтарящ се сън. Но по-кошмарното е, че това не е тайна за никого и всички го усещаме.

Когато се събудим сутрин обаче – ставаме, мием очите си, пием кафето си, отиваме на работа, водим децата си да учат, мечтаем, вярваме, че днешният ден ще е по-добър от вчера. И плащаме данъците си, за да я има държавата.

А вечерта кошмарът идва отново, за да ни напомни, че живеем в плен на безвремие и низки страсти, през които преминаваме в полузаспало състояние. На хартия – независими, а в реалността – точно обратното. 

В своите „Задочни репортажи“ българският дисидент Георги Марков, убит с отрова в Лондон през 1978 г., развива тезата за „Пораженията на култа“.

„Много пъти съм си мислел, че едно нещо трябва да се признае на източноевропейските режими. Фантастичната им способност да поощряват, развиват и усъвършенстват лошото у човека. Едва ли някога човечеството е било свидетел на по-ефектна методология за освобождаване на човека от всякакви нравствени задръжки, чувство за отговорност и превръщането му в постоянен инкубатор на злина“, пише Марков в един от своите анализи, прочетени по радио Би Би Си.

Много от нас биха казали, че тези думи, писани преди повече от 50 години, се отнасят към едно друго време. Но те са свързани с една все още жива черта в българската народопсихология, която е в основата промените у нас да стават бавно, трудно, а на моменти дори престъпно.

„Попаднали в мъртвото течение на култаджийската власт, хората получават свободата да не мислят, да не протестират, а да приемат всичко като предопределена даденост“, продължава Марков. 

Разсъждавайки по този начин – те започват да оправдават собствените си действия и бездействия, мислейки, че следват „силните на деня“, без да носят отговорност за своите лични постъпки.

Например и днес в държавната администрация и институциите има много почтени хора, но има и такива, които не следват законите, а волята на този, който ги е назначил, издигайки личността му в култ в тяхното собствено съзнание. Тези хора не изпитват угризения на съвестта, нито се притесняват, че не работят в обществен интерес. Те са души с притъпено чувство за отговорност, защото за тях – отговорността се носи от онези, които вземат решенията. Те са просто едни пешки и го знаят. 

Това е причината съдебната система да изглежда тотално овладяна. Това е линията, която следват много от институциите, дори по-дребните чиновници. Това култопоклоничество към силата е най-голямата проказа за българското общество. И най-голямата битка, която съвременните българи трябва да поведем. Защото случващото се днес в България е проекция на наследените и вкоренени рефлекси, които се озъбват в огледалото на нашето настояще, пренесени като с машина на времето от миналото.

Продължи да четеш