В този текст няма да чуете думите анти, нито фили, нито фоби. Този текст е за нас, българите, защото словосъчетанието „Свободна България“ е най-важното.
Беше време недипломатично, в което те не приемаха българските амбиции. Царят Освободител Александър Втори вече не беше между живите, загинал при атентат пет години по-рано и неговият син, новият цар, изобщо не беше толкова благоразположен към младата държава.
Страната ни трябваше да е „благодарна“ за свободата си и беше, но това не означаваше, че не можеше да определя пътя си сама. Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 1885 година беше капката, която преля чашата на руското търпение.
Русия беше против Съединението, а младият български княз Александър Батенберг, станал последния европейски монарх, лично повел войската в битка, за да защити българското Съединение, се беше превърнал в жива икона за българите. Представете си, 27-годишния принц, възседнал бял кон тръгва с вик „Ура!“ срещу сръбската армия, вдъхвайки сили и неподозиран кураж сред младите български доброволци. Тези около него били със специална униформа, която днес може да видите върху българските гвардейци.
Батенберг бил принуден да напусне България, а към София бил изпратен отново и спешно Николай Каулбарс, който имал специфична дипломатическа мисия. Временният дипломатически агент на Русия трябвало да се погрижи избори да не се правят и нов княз България да не избира.
С цената на всичко - заговори, подкупи, заплахи. Наред с дипломатическата си дейност, Каулбарс директно се опитвал да привлече за идеята военни гарнизони в Северна България, за да противодействат на българското правителство. Трима български генерали се отзовали веднага - Диков, Люцканов и Козаров били готови да нападнат собствената си столица, за да угодят на руския генерал-дипломат.
О, историята. Тя е толкова важна понякога.
От Русия обещали пари и „всички възможни поощрения“ на всички офицери, подкрепящи Русия. Самоувереността на Каулбарс достигнала дотам, че лично решил да отиде на митинг в центъра на София срещу опитите на Русия да се меси във вътрешните работи на България.
Действието се развило на 14 септември 1886 година пред църквата Св. Спас в столицата. Каулбарс се качил на една маса, за да държи реч.
На бурните освирквания, генералът-дипломат отговорил с крясък: – Като не искате да ме слушате, идете си!
Думите му възпламенили българите: – Ние сме си у дома! Ти си върви!
Действията на руския пратеник, генерал по чин, ще останат в историята като пример как не трябва да се държи един дипломат. Човекът, воювал за българското Освобождение, неочаквано започнал да настоява Русия да ни окупира, което е посрещнато с неудоумение в младата българска държава и общество, позволило си волността „да се съедини“ с братята си от Източна Румелия, без благословията на Русия.
Поведението на Каулбарс срещнало неудобрение дори и сред останалите руски дипломатически пратеници в Европа и имало огромен резонанс не само в България, но и на Балканите.
Заради този маниер, България и Русия прекъснали дипломатическите си отношения за цели 9 години, което не би трябвало да бъде допускано никога повече. Защото страните и народите трябва да си говорят. Въпросът е, дали уроците на миналото изобщо имат значение в момента, след като миналото, за съжаление - има навика да се повтаря...
Да познаваш историята е въпрос на личен избор. Да повтаряш историята вече е въпрос на лична отговорност.
