Уж това беше кръчма, но в нея тази вечер нямаше шеги, нито смях. Няколкото маси бяха пълни с мъже, по чиито опърпани дрехи личеше, че нямат дом и работят, когато и каквото намерят.
Мразовитата Стралджа беше техният нов дом. А кръчмата до гарата беше мястото, където покъртителните им истории оживяваха сред сълзи, вино и тютюн. На най-крайната маса, почти в пълна тъмнина седеше най-възрастният, когото наричали Аво. Когато той започвал да говори всички замлъквали. Защото разказът му за това как изгубил цялото си семейство, бил потресаващ и много, много тъжен.
Един от слушателите - млад, черноок мъж, не издържал и закрил очите си с ръце. Станал от масата, извадил смачкан бял лист от дрехата си и се уединил в ъгъла до една газена лампа. Думите започнали да излизат от сърцето му и да се изливат върху листа, за да оживеят във вечността:
"Изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик...".
Така, дами и господа, в една вечер и за един миг се ражда безсмъртното стихотворение на Пейо Яворов "Арменци". Трагедията от гоненията на Османската империя срещу първия народ, приел официално християнството, оживяват в това стихотворение по толкова силен начин, така че да стигнат до света и да се изучават от всяко арменско дете от онзи ден през 1896 година до днес.
Заради такива думи, които блестят с цялата мъка и човещина на света, да се наречеш българин е достойнство и чест, които всички трябва да пазим.
Защото ние сме надарени с човещина и сме благословени с това, че живеем в мир. Представете си над 520 000 хиляди мобилизирани млади българи потеглят към фронтовете на Първата световна война. И един от тях възкликва, виждайки убитият вражески войник - "Той не ни е вече враг...", няколко дни преди самият той - Димчо Дебелянов, да падне убит край брега на Струма. Но стихотворението му остава.
Живеем в жестоко време. И Европа като че ли постепенно се сбогува с времето на големите си мечти. В човешката природа има и кръвожадна страна, която се проявява в моменти, като този - когато приемаш, че било "нормално на война да умират хора".
Но когато ви накарат да сравнявате събитията днес със събития от миналото, особено близкото, никога не забравяйте, че въпреки всички несправедливости и лицемерие в световната политика, Европа е континентът дал най-много жертви във военни конфликти в историята на човечеството. Не другаде - Европа. Континентът, който опира в морето, което разделя планетата на две - затова се и казва така - Среди-земно море.
Мястото, отворено за целия свят и мястото, което помни, че има събития, които не трябва да се повтарят - никога. Каквато и да е цената на полезни изкопаеми и суровините, на захарта и на олиото. Защото бъдещите поколения няма да ни питат колко е струвала бутилка олио от литър, а какво сме направили ние, за да останем хора в трудно време.
Затова, аз лично съм горд да се нарека българин, защото толкова много от вас разбират това без да са нужни думи. И помагат - кой с каквото може. Приемат хора, бягащи от война в домовете си и са готови да им предоставят къщата си, да разделят храната си.
И независимо, че в момента държавата тепърва се организира със закъснение, те са готови да помогнат. Но този пример трябва да бъде последван от спешни мерки и стратегия, свързани с профила на търсещите закрила у нас. Предимно това са жени и деца, а не млади мъже в разцвета на силите си.
Сред тях има такива, които се нуждаят от медицински грижи и Министерството на здравеопазването не трябва да е толкова странно пасивно, както в момента, защото - какво се случва с дете, което е с диабет? Къде отива и кой го чака? Какво се случва с жена, която е бременна - къде отива и по какъв регламент и пътека тя получава медицински грижи? Как се действа, ако войната продължи и тези деца трябва да посещават училище? Кои училища и кои учители са готови да ги поемат?
Ако в празните хотели из страната бъдат настанени още бежанци - как ще бъдат подпомогнати техните собственици и какво ще се случи със сметките им за газ и ток, докато е студено?
Ако тези хора имат професии, които са нужни, как те да се почувстват полезни? Защото и аз, като много от вас, съм далеч от мисълта, че те са дошли тук просто, за да получават помощи.
Но колкото и да се бави държавата, в момента обществото ни показва, че не е изгубило човешкото в себе си и умеем да отваряме сърцата си пред страданието на бягащите от войната. Защото ще дойде ден, в който и този ужас ще свърши и ще знаем, че и този път не сме предали човешкото в себе си. Ние помним и думите на Яворов, и думите, които всички заедно пишем сега върху този бял лист на общата ни история.
