Можем да наречем това лудостта на века. Или ако не „лудост“, то поне едно голямо недоразумение. Някога, в миналото англичаните нямали единно часово време, така че всеки град избирал колко да е часът. Във времената, когато хората пътували по-малко и по-бавно, това не създавало особени проблеми, но дошла ерата на железниците и това предизвикало истински хаос в разписанията.
В Норич били 30 минути по-напред от Лондон, а Бристъл бил 11 минути назад, което правело 5 минути по-наред от Оксфорд, където часовника показвал шест минути по-назад от Лондон.
Така че да се ориентираш в колко тръгва влакът и в колко ще пристигнеш, представлявало сложна математическа задача с много неизвестни, а въпросът „Господине, колко ви е часът?“ имал много различни отговори. Това се променило през 1840-та, когато англичаните си казали, че така повече не може и скоро въвели Гринуичкото време, с което тази неловка за всички ситуация приключила. Гринуичкият меридиан, в едноименният лондонски квартал, разделил планетата и съответно синхронизирането на времето на Източно и Западно полукълбо.
Но времето си останало все така относително. Финландците и шведите държали да се различават и въпреки че двете страни са разделени от малък остров с площ, по-малка от имот на средно голям български олигарх, приели различно часово време. Огромният Китай лежи върху пет часови зони, но времето е еднакво навсякъде. Така, че в източната част на страната в три следобед вече е вечер, а на запад, е като сутрин. Но часът е толкова колкото е казал Пекин. Объркана работа...
Нещо подобно се случва и с отношенията между България и Европа в момента. Часовата разлика вече има и конкретни хроно-политически измерения, които ни дават различна представа за време и пространство за едни и същи събития.
През седмицата например у нас дойде комисарят по индустрията Тиери Бретон. По брюкселско време Бретон заяви, че идва да види с очите си колко може да бъде увеличен капацитета на българските оръжейни заводи. Отново по брюкселско време той заяви, че „България има капацитет за значително увеличение на продукцията“, но по българско време не чухме това от нито една българска институция.
Подобна е ситуацията с приемането на еврото - по брюкселско време има конкретни закони, които България трябваше да приеме, но по българско време тези закони така и не бяха приети. По брюкселско време, има конкретни критерии и срокове за траншовете по Плана за възстановяване, но по българско време тези срокове седят във времето по различен начин. Като черна дупка - засмуква и светлина, и време.
По брюкселско време, инфлацията в Унгария и прибалтийските страни наближава 30%, но по българско време, чуваме непрекъснато, че нашата е най-голяма. По московско време чуваме, че Москва „освобождава“ Украйна от "фашизъм", а по българско време все по-често чуваме, че всъщност това е стъпка към мира. И двете твърдения ни карат да се чудим "Счупен ли е този часовник? Верен ли е? Колко е часът? Кой ден сме? А коя година"?
Странно нещо е времето. Казват, че отдалечавайки се от Слънцето, дните стават по-дълги. Така на Меркурий един ден има 1 400 часа, а на Венера денят всъщност е 243 земни дни. Питате се защо? Защото тази планета се върти на обратно. Да не сме се качили без да разберем в нечия ракетата покрай толкова много предизборни кампании?
Пет само за две земни години. Които ни се струват като цяла вечност. „Интерстелар някакъв, братлета!“, мислите си вие. И с пълно право. Всъщност, уважаеми зрители, колко ви е часът?
