Един контейнер с книги от Япония пропътува 13 хиляди километра по море, за да бъде отнесен до село Дълбок дол. Защо? Разказват Лиляна Боянова и операторът Борис Пинтев.

Историята започва с едно зрителско писмо – "Всеки пристъпил прага на плевнята-библиотека на архитект Йоши Ямазаки в едно балканско село, близо до град Троян, ще възкликне "О, чудо! Японско чудо!"

Седмица по-късно вече пиехме чай от печен ориз в двора на селската къща на семейство Ямазаки. То се състои от Йоши, родом от Токио, Надя, родом от София и двамата им сина – Йоани и Юкио.

„С Йоши се срещнахме 1990 година, аз бях студентка в Москва в архитектурния институт. Той беше на културен обмен в същия университет, като първия японски архитект допуснат на това място. На мен ми беше много интересно, исках да си общуваме, той не беше научил руски, говореше на английски, аз не можех много, но на някакъв език се разбрахме, той ми показваше свои проекти и така лека полека много си допаднахме”, разказа Надя Иванова.

„Когато срещнах Надето и тогава чувствах, че да се говори с нея с доверието и това като за мен беше чувство спокойно и но радва се като може да говори”, каза Йоши Ямазаки.

През 1997 г. двамата се женят и заминават за Токио. Там живеят до 2005 г., когато решават да се върнат в България.

„Големият ни син трябваше да тръгне на училище и тогава преценихме, че не знам, аз донякъде смятах, че животът е много тежък там и като една майчица реших, че горкото дете да не го мъчим и ми се струваше, че тук в Европа ще бъде по-лек животът и така казах, че тук образованието е много добро”, обясни Надя.

Йоани вече е студент по медицина, а малкият Юкио е ученик.

Йоши и Надя имат архитектурно студио и живеят в София, а уикендите прекарват в къщата си в Дълбок дол.

„Някои хора може би няма да разберат това – ама какво пък толкова, ще кажат, виждат някаква стара плевня, но това има някакво тайнство, някаква магия има, нещата са много прости, изглеждат без никакви претенции – в същото време има въздух и светлина и аз го усещам като някаква магия, и това мисля, че донякъде допринесе Йоши за това и подходът му – това японското, което той носи в себе си”, сподели Надя.

Именно тук Йоши изгражда библиотека, в която да приюти завещаното от баща му – Канеюки.

На всички рафтове има над 15 хиляди книги. Те са едва 1/3 от книжното наследство, което Йоши получава от баща си.

Книгите били най-голямата му страст. 

"Баща ми беше учител и той много обича книги и книги, за неговата работа много важно беше книгите”, казва Йоши Ямазаки.

„Аз си спомням първото ми ходене в Япония и може би първия път, когато попаднах в тази среда, заобиколена от всякъде, просто те бяха навсякъде по маси, по столове върху шкафове, навсякъде около нас ги имаше и си задавах въпроса защо има толкова много книги. Беше странно, аз си спомням, че и баща му винаги носеше книга в себе си, обичаше да коментира това, което е прочел, искаше тяхното мнение”, допълни Надя. 

– Вие как си обяснявате тази страст – да се купуват и трупат книги?

– Задавала съм този въпрос – ама защо трябва всеки ден да се купуват по две вързопчета, защото той се обаждаше на майка му от гарата и казваше – аз съм тук на гарата и тя отиваше с колелото и поемаше вързопчетата и ги носеше вкъщи.

В разговор със сина си, Йоши дава отговор на този въпрос.

„Има няколко причини дядо ти да започне да трупа толкова много книги. Първата причина е пазарната система в Япония. Издаде ли се веднъж книгата, след това изчезва. В книжарниците вече не може да бъде открита, дотолкова изчезва тази книга, че дори и по интернет не може да се намери.
– Има ли и други причини?
– Друга причина е, че дядо ти най-много мразеше да изхвърля книги.
– Йоани – Защо мразеше, каква е причината, каза ли?
– Преди книгите бяха много скъпи, хората не можеха да си купят книги, за да си купят книги, пестяха от храна. Дядо ти живееше в такива времена, когато хората не ядяха ориз, за да си купят книги с тези пари. Затова книгите тогава бяха много ценно нещо. Книгите бяха единственият източник на знание. Затова бяха нещо много важно.

Преди баща му да си отиде, Йоши му дава обещание да съхрани книгите му.

Йоши разказа, че последният ден, докато баща му е умирал са говорили дълго и той се е притеснявал за своите книги, защото не е искал да бъдат захвърлени като боклуци. Тогава Йоши му е обещал, че ще ги донесе в България и баща му се е успокоил, на другия ден починал.

За да спази обещанието си, в продължение на две години Йоши пътува до родния си дом в Япония, за да ги опакова в кашони. Натоварени на кораб, те пропътуват близо 13 хиляди километра – от Токио до Дълбок дол.

„Дойдоха всичките в един контейнер от тези, които са по корабите, и си спомням как го носеше тира до тази малка уличка пред къщата и мирише самият контейнер на море и, като се отвори, беше пълен целият догоре с кашони”, разказа Йоани Ямазаки.

Кашоните са близо 700, а подреждането на книгите, които са в тях продължава година.

„Беше доста впечатляващо, дори повече от очакваното, трябваше да направим библиотеки, за да могат да влязат всички книги – примерно, тази не знам дали беше планирана, но тук отзад които има, някои са извънредни, така да кажем”, каза още Йоани.

Пътешествието на книгите от Токио до Дълбок дол продължава цели 14 години.

„Беше една истинска одисея, но аз се радвам, че ги има, обичам книгите, на мен това пространство ми харесва, че го има просто, искам да имам повече време, за да мога наистина да застана там, може би да имам такива мигове, дето съм сама, да си разглеждам малко. Надявам се децата ни, децата ни, ако могат да ги пазят, това е един прекрасен спомен от Япония, това е една връзка – връзката между онзи дом, онова семейство и сега, нашия живот тук”, каза Надя.

А ето го и финала на писмото, благодарение на което ви разказахме тази история.

"Дареното богатство, събирано с толкова труд от бащата на Йоши и неговото семейство, трябва да стане нашето верую – за доброто няма граници. То обича всички."