Весела Делчева: Успях да се реализирам в държавата, която обичам

Тя е Кристин от „Фантомът на операта“, Бети Шийфър от „Булевардът на залеза“, Марго от „Любов и смърт в Мулен Руж“, Шийла от „Коса“, Дороти от „Магьосникът от Оз“, принцеса Бадрулбудура от „Аладин“, Луиза от „Зоро“, Фиона от „Шрек“, Софи от Мamma Mia!, Фантин в „Клетниците“, г-жа Андреева в „Баща ми бояджията“, мис Хъни от „Матилда“, Мария от „Звукът на музиката“...

Звукът на музиката, без кавички, е нещо, което винаги ме е карало да се чувствам жива в моя живот, и е моята суперсила, която ме е вадила от много трудни моменти, казва тя. Посветен артист, за когото скок в професията означава постоянството да не изневериш на себе си... Означава да обичаш истински пътя в сбъдването на мечтите си. И може би само така човек може да има усещането и вярата в успеха да се реализираш в собствената си родина – държавата, която обича...

Весела Делчева в мисия „Мюзикъл“ (СНИМКИ+ВИДЕО)

Певицата излиза за три поредни представления на Мamma Mia!, на сцената на късноантичната крепост Цари Мали град

За Весела Делчева може да се говори само с финес, деликатност и... тишина, зад която се крие завидна човешка прецизност, още по-завидна органичност, респект към детайла, към пулса на сцената, към нейния вътрешен ритъм. Тя има способността да присъства, но не в самозабравящо-заслепяващ режим, а с озарение, усмивка и талант, които сякаш с лекота извират от съществото ѝ...

Снимка: Даниел Димитров

Весела Делчева в разговор с Даниел Димитров – за новите роли на сцената и в живота, за скока в професията, непокорените върхове и как вирее един искрен артист в комерсиална среда. И още: Кога чува само звукът на музиката. Как се променя усещането ѝ за пеене през годините – повече техника или повече свобода. Ако музиката е възможност да разкаже себе си, каква история разказва в момента...

Пет години минаха от последната ни среща – които са петте неща, които се случиха с Вас за това време?

- Случиха се много неща в живота ми, като едно от най-хубавите е, че станах щатен солист в Софийската опера и балет. След това ми се случиха много пъстри и интересни роли, като например „Звукът на музиката“, „Матилда“, „Зелената птица“, „Изгубената принцеса“, много концерти, пътувания...

Благодарна съм на Бог, защото имах възможността да пътувам често до Съединените щати, където минах през още майсторски класове за мюзикъл. Първият беше през 2016 година и тази традиция продължава. Успях да задържа контакти с хора, с които съм работила и тук, като например с Уест Хайлър, който е режисьор на „Шрек“. Започнах да уча и степ танци, което за един мюзикълен артист е абсолютно задължително.

Има ли конкретен повод за степа?

- Точно конкретен повод няма, по-скоро аз искам да се усъвършенствам в жанра, защото съм на мнение, че когато артист се профилира в даден жанр, както съм аз в мюзикъла, трябва наистина да обръща внимание на всичко – на вокалната си подготовка, на физическата и на актьорското майсторство.

Разказвате за новите роли на сцената, а появиха ли се нови роли и в живота?

- Не. Аз имам един наистина прекрасен съпруг. От десет години се познаваме, женени сме от осем. Така че той не е нов (Смее се – бел. а.). Много го обичам и съм благодарна на Господ, че ми го прати, защото той е винаги до мен, дори в най-трудните моменти. Никога не ме е оставял. Винаги ме подкрепя в работата ми, в трудностите, през които сме преминали. Смея да твърдя, че сме едно сплотено и щастливо семейство.

Споменахте „Звукът на музиката“, едно от най-новите заглавия в личния Ви репертоар. Кога един артист чува „само“ звукът на музиката?

- Музиката винаги е била част от живота ми. Но в по-съзнателните ми творчески години, след спектакъл обичам да оставам сама, с мислите си, с всичко това, което съм преживяла преди половин час. И звукът на музиката е нещо, което винаги ме е карало да се чувствам жива в моя живот, и е била моята суперсила, ако мога така да нарека, която ме е вадила от много трудни моменти.

Защо Мария от „Звукът на музиката“ Ви е близка по по-особен начин?

- Да, така е. Това е една героиня, която вярва в Господ. Аз също съм вярваща и съм на мнение, че от Него идва всичко, което ни се дава в живота. Различното е, че тя е сирак от дете и е отгледана от майката игуменка. Но нейният дух е толкова свободомислещ, че тя не може да бъде капсулирана в този манастир и да остане там, въпреки че е отдадена с цялото си сърце във вярата и във всичко, което изповядва.

Снимка: Даниел Димитров

Майката игуменка е нейната истинска майка, тя се отнася с нея като истинска майка. Вижда точно този свободомислещ дух и тази експанзивност, затова решава да я прати в едно семейство – Фон Трап, където се грижи за седем прекрасни деца, които обиква като свои и, в крайна сметка, се влюбва в капитана, без това да е било нейна цел. То се случва по най-естествения начин. Близка е до мен, защото е героиня, която намира себе си, намира истинско семейство, обичана от съпруга си, има седем прекрасни деца, но за съжаление се намират в капана на войната и трябва да оцеляват, и да съхранят семейството си...

Седем деца! Представяте ли си седем деца в реалния живот?...

- Доста голяма бройка е (Смее се – бел. а.). Трудно ми е да си го представя, но виждам, че е много забавно, когато имаш толкова много деца, защото всяко живее в собствения си свят и трябва да се опиташ да влезеш в света на всяко едно от тях. Но те са толкова будни. За мен е огромна привилегия да стъпя на сцената редом до тях, защото ме учат на много... Толкова са слънчеви, чисти и непорочни. Защото, когато човек порасне, малко губи от ценностите (Въздиша – бел. а.), които би трябвало да съхранява в живота си и наистина да пази детското в себе си – за да бъдем по добри хора.

Как се променя усещането Ви за пеене през годините – повече техника или повече свобода?

- Може би и двете. След академията не спрях да ходя на уроци по пеене, и то различни стилове. Особено, когато трябваше да се готвя за „Фантомът на операта“ в Музикалния театър, специално отидох на уроци в Съединените щати и се готвих при човек, който работи само с артисти за този мюзикъл. Не подцених заглавието, защото знаех, че трябва да се пее опера. По-късно, тази техника много ми помогна в чисто вокалното ми израстване. Така гласът става по-гъвкав и може да пее в различни стилове.

Кое е най-трудното в това да останеш искрен артист в една често комерсиална среда?

- Ще изляза извън сцената за момент, за да кажа, че според е много важно човек да се съхрани в семейството си. Когато имаш здрава среда в семейството си, имаш разбирането, подкрепата и едни нормални човешки отношения, тогава човек, по естествен начин, успява да съхрани себе си в тази така наречена комерсиална среда. Да, наистина, много е трудно, но във всяка сфера има амбиции за власт, за роли, има завист...

Снимка: Даниел Димитров

Всичко това го има навсякъде... Аз някак си успявам... Не отричам, че е имало ситуации, в които ми е било страшно трудно. Защото конкуренцията е голяма, но мен това не ме плаши. Аз съм човек, който обича да бъде провокиран и винаги съм се борила. Изобщо, всичките ми роли през годините са били спечелвани с кастинги, докато стигна до този момент, в който режисьорът да ме покани или аз да избирам ролята си. Това е бил един постоянен труд. Не съм спирала да се трудя....

А в тези трудни моменти, за които споменахте, случвало ли се е да предадете себе си, по някакъв начин...

- Не. Не съм изневерявала на принципите си. По-скоро съм се разочаровала от хора и съм падала духом, но после съм успявала да се вдигна и да си кажа „Не, аз трябва да продължа напред, защото все пак това е моят живот и Бог го е дал, за да му се радваме, а не да изпадаме в депресии и други лоши състояния“.

Готова ли сте за скок в професията? Може би, първо трябва да кажем какво за Вас означава скок в професията...

- Скок в професията... може да бъде постоянството в това да не изневериш на себе си. Това е основното. И когато човек се провокира в други области... Сега, например, съм поставена в ситуация, в „Звукът на музиката“ да бъда и асистент-режисьор. Аз съм завършила режисура, това е второто ми образование. Специализирах музикално-сценична режисура при Виолета Горчева, а с Андрей Аврамов работихме в Младежкия театър след това. Беше много интересна провокация, защото виждам, че е нещо, което ми е липсвало, по един или друг начин... Беше интересно да застана от другата страна на сцената, да видя как се случват нещата и да съм този човек, който провокира артистите...

Снимка: Даниел Димитров

Другата област, която също обичам, е да бъда музикален ръководител на спектакли. От три години ме канят в НАТФИЗ да бъда преподавател и този път приех, и започнах класове по мюзикъл. Сега, отдавайки се на тази дейност, наистина ми е приятно да дам всичко това, което съм научила – да го предам на хората, да не го държа само за себе си...

А представяте ли си скок, който би Ви отвел само до режисура, примерно?

- Интересен въпрос... Надявам се, чак такъв скок да не ми се налага да правя. Защото аз много обичам да играя на сцената. Много обичам да бъда артистът на сцената. Едва сега навлизам в дълбокото – да бъда режисьор. Преподаването го практикувам през годините, тоест това не е чуждо за мен...

Продължавате да сте зрител и на „Уест енд“, и на „Бродуей“, но продължавате ли да не искате да сте артист там, както си говорихме преде пет години?

- Да, продължавам да ходя и да гледам, защото за мен е важно да си сверявам часовника. Този жанр не спира да върви напред и да се развива, постоянно се правят нови мюзикъли. И тази година видях невероятни заглавия, даже си харесах някои, които искам да ги правя след време. Например Death Becomes Her (По едноименния филм с Мерил Стрийп, Голди Хоун и Брус Уилис от 1992 г., познат у нас като „Смъртта ѝ прилича“ – бел. а.). Написано е специално либрето и музика, страхотна комедия, толкова сарказъм има в нея...

Гледах мюзикъл за историята на Buena Vista Social Club, както и „Звукът на музиката“, и „Хари Потър“, което се оказа, че въобще не мюзикъл, а пиеса с много хореография, без никакви песни.

Относно това, дали все още не искам да съм артист там... Преди време имах шанса да замина – и в Европа, и в Съединените щати. Получавах предложения, които отклонявах, защото съм човек, който наистина много обича страната си. Много съм свързана съм със семейството си, с родината си, с колегите си, с работата си.

Снимка: Даниел Димитров

Аз съм много благодарен артист. Успях да се реализирам в държавата, която обичам, благодарение на всички тези преподаватели. И маестро Пламен Карталов, който ми даде шанса да творя на най-голямата сцена в България, която неслучайно е и световна. Ако сега някой ми предложи нещо, сигурно ще се замисля, но то ще е за определен период, а не за да остана там.

Ако музиката, по някакъв начин, е възможност да разкажеш себе си, каква история разказвате в момента?

- Това е историята на едно момиче, което вече порасна и стана жена. И продължава да вярва в същите неща, в които е вярвала и преди. Следва мечтите си, отстоява ги. Има цел в живота си, защото не обича да се оставя по течението – това е нещо, което не мога да приема за нормално. Човек винаги трябва да има цел. Ако е благословена, тя ще се случи, ако не е, просто няма да се случи. И в тази история трябва да спомена отново семейството, което винаги е било зад гърба ми и продължава да бъде...

Точно, когато стана дума отново за семейството, нека да се върнем към Вашия дядо Петър... След него, друг човек в живота идвал ли е към Вас е с роза и китара?...

- Не... Не е имало. Единствено дядо Петър идваше на всеки мой рожден ден с китарата и с розата, и свиреше това, което е искал да ми подари – от неговата душа към моята... Имала съм колеги, които са свирили на китара в група, с повече хора. Но никой лично не е идвал към мен с намерението да ми прави серенада, в буквален или в преносен смисъл. Не...

Това усещане липсва ли Ви?

- Дядо ми липсва, но самото усещане – не, защото сега го получавам от моя съпруг Георги. Той ми дава всичко.

Бихте ли искала да имате друго лице, чисто физически?

- Не. Абсолютно съм благодарна за това как са ме създали моите родители. Харесвам се такава, каквато съм. Най-важното, което харесвам в себе си, е точно усмивката.

Мисля, че всички това харесваме. А успяхте ли да покорите връх Ботев?

- (Смее се – бел. а.). Все още не, но покорих други върхове.