Няма как да избягаш от съдбата си, ако Бог те е дарил щедро с талант и трудолюбие. Ако още в детството най-прекрасният дядо на света е превръщал всеки твой рожден ден в незабравим празник, идвайки с роза и китара, за да ти посвири испански мелодии. А родителите са твоя опора и насърчение в полета към света на музиката. За Весела Делчева този път е реалност и мечта, която все още изживява.
Красива и усмихната, тя живее с вярата и любовта, но и с чувството за мисия към музиката и към мюзикъла. Не само защото е успяла да хване златната ера на този жанр у нас, а и заради усещането за екипност, съпричастност и отговорност – качества, които все по-малко от нас притежават, и то накуп. Тя вярва в другите, но и в себе си – и това е доказателството, че бъдещето може да бъде и светло...
Тя е Кристин от„Фантомът на операта“, Бети Шийфър от „Булевардът на залеза“, Марго от „Любов и смърт в Мулен Руж“, Шийла от „Коса“, Дороти от „Магьосникът от Оз“, принцеса Бадрулбудура от „Аладин“, Луиза от „Зоро“, Фиона от „Шрек“, Софи от „Мamma Mia!“. Но преди всичко е Весела Делчева – българското момиче с голямата усмивка, още по-голямото сърце, красивите топли очи и омайващото присъствие на сцената.
Преди трите поредни представления на Мamma Mia!, на сцената на късноантичната крепост Цари Мали град, Весела Делчева разказва за баба Данче с хубавия глас и за самоукия китарист дядо Петър, за работата в екип, за мисията „Мюзикъл“, за Уест Енд и Бродуей, и мястото на българските артисти там, за дубльорството при ролите, за планината и непокорените върхове, за усмивката и щастието.
Щеше ли да е различна професионалната Ви съдба, ако не бяхте родена в семейство на самородни музикални таланти?
- Баба ми Данче е имала ангелски глас, а дядо ми Петър е бил самоук китарист. По линия на майка ми е доста артистична фамилията, но само един мой братовчед е дипломиран в НАТФИЗ.
Баща ми и майка ми са участвали в младежките хорове навремето. Свързани са с музиката, но в никакъв случай не са професионални музиканти. Затова моята съдба щеше да е по-различна, ако те не ме бяха насочили от най-ранна детска възраст да се занимавам с музика. Въпреки че, познавайки се, сигурно щях да се занимавам с това. Защото, когато Бог е предначертал съдбата ти и те е дарил с талант, няма как да избягаш от това.
Но напълно възможно е било да стана и лекар, например. Факт е, че много се чудех дали да не запиша медицина, но, в крайна сметка, другото надделя. Готвила съм се дори за испанска филология, защото не вярвах, че ще вляза в музикалната академия, а и трябваше да имам резервен план. В крайна сметка, ме приеха първа, което беше невероятно.
Не познавате баба Данче с хубавия глас. Но има ли спомен, който родителите Ви са разказвали за нея или за дядо Петър с китарата? Може би има песен, наследена от тях?
- Баба ми е пяла много народни песни. Събирала е близките в двора и им е изнасяла импровизирани концерти.
От дядо си имам спомен и най-хубавият е, че на всеки мой рожден ден идваше с една роза и с китарата, и ми свиреше испански мелодии.
Аз всеки път исках да ме научи да свиря на китара, но той все казваше, че няма как да ме научи, тъй като не познава нотите. Преди да си отиде, ми подари китарата, която, колкото и мъчно да звучи, изчезна...
Винаги ще пазя този спомен за него, защото беше много искрен и мил човек.
Започвате от детската формация „Таласъмче“, после минавате през вокалната група „Инстинкт“, сега отново сте сред една голяма „банда“ от хора? Никога ли не Ви е изкушавала изцяло солова кариера?
- Цял живот съм била в групи и винаги ми е харесвало да работи в екип. Това е своеобразно мое вътрешно усещане, откриване, преоткриване дори. Никога не ме е привличала соловата кариера.
В „Инстинкт“ и до ден-днешен си останахме близки приятелки, дори от време правим разни авторски неща – така, за кеф. Факт е, че повечето ми колеги от академията бяха индивидуалисти и влизаха там, за да могат после да направят солова кариера, да снимат клипове и да стават известни, да ходят по разни музикални формати и така нататък... При мен не беше така.
Аз определено хванах златната ера на мюзикъла. Попаднах на чудесен екип в лицето на Андрей Аврамов и Радослав Радев (Аврамов е режисьор, а Радев – хореограф, преподаватели са в Държавната музикална академия – бел. а.), които потвърдиха моето убеждение, че искам да се развивам в този жанр.
След това станах част от Музикалния театър, благодарение на директора Марияна Арсенова, където участвам в толкова много мюзикъли. Последните три години имам невероятния шанс да работя и с екипа на Софийската опера и балет, и с маестро Пламен Карталов. Целият ми творчески път е свързан с работа в екип.
Сега къде остава поп и джаз пеенето? Харесвате ли музикалните експерименти, които смесват стилове – като поп и опера, класика и народна музика, и т. н.? Бихте ли се „жертвала“ за подобен проект?
- Да. Харесват ми някои смесици в жанровете – като поп и опера. В момента е много популярно хаус с народно пеене, което на мен ми допада. Но аз записах поп и джаз пеене, защото знаех, че в академията ще се прави мюзикъл.
Много харесвам музиката, която създават колегите ми Орлин Павлов и Влади Михайлов, с които си партнираме в различни мюзикъли.
Била сте зрител и на Уест Енд, и на Бродуей. Не искате ли да сте артист там?
- Бих отишла, ако България е там – ако наша постановка бъде представена там. Когато бях на Бродуей, имах възможност да остана и да се развивам, но това не е моята социална среда. Аз съм много свързана с корените си, много ми липсва семейството, родителите, близките, средата – колкото и да звучи идеалистично.
А и наистина съм приела като мисия този жанр – мюзикълът, да се развива в България. И смея да твърдя, че имаме доста добри резултати в последните две-три години. На сцените на Музикалния театър и на Софийската опера получавам своето професионално развитие и истинско творческо удовлетворение.
Имахме щастието да работим и с американски режисьор – Уест Хайлър, който направи „Шрек“ в Софийската опера (За този спектакъл работи цял екип американци – Чарлз Мърдок Лукас е сценограф, костюмите са на Уитни Локър, а осветлението е на Зак Блейн – бел. а.).
Реалност ли е българска продукция да влезе в афишите на Бродуей или Уест енд?
- Да. Защо не! Български артисти непрекъснато ходят в Лондон с български постановки, макар и за българската общност. Сигурна съм, че български мюзикъл пак ще има успех. Макар че е малко странно да отидеш в Лондон и да пееш на български в мюзикъл...
Дубльорството при ролите в мюзикъла – сигурност или несигурност е за един артист?
- Сигурност е, когато, не дай си Боже, се случи нещо с единия актьор. От друга страна, има екипност, в която може да си помагаме взаимно.
Несигурност е, когато не се разбираш с човека, с когото сте разпределени за една и съща роля. Имала съм такива случаи и е много неприятно, защото стават конфронтации и подливане на води, което не препоръчвам на никого. Това обаче съществува навсякъде...
А когато единият артист е по-добър от другия, но по-слабият играе по-често, това не се ли отразява на имиджа на целия спектакъл и на трупата като цяло?
- Да, така е. Много сте прав. За съжаление, и това се случва. Но все си мисля, че има някаква справедливост. В повечето случаи се стимулира артистът, който е по-добър. Но има случаи, в които нещата са 50 на 50 – и двамата артисти са равностойно добри.
В мюзикъла заставете с лицето и гласа си зад образа, а в анимацията – друго от Вашите поприща, само гласът Ви се използва като част от образа. Кое е по-трудно – да създаваш образ с лицето и гласа си или само с гласа си?
- И двете са еднакво трудни. Когато не те виждат, трябва да си много убедителен актьорски, да си навлязъл в образа и да въздействаш само с гласа. Защото сме свидетели на много дублажи, при които слушаш едно изчитане на текста. Много е важно да си верен в образа, за да можеш да въздействаш на зрителите, макар и чрез анимационен герой.
Когато ти самият си на сцената и публиката те възприема визуално, няма как да се скриеш и трябва да си адекватен в реално време. Не можеш да върнеш записа и да повториш сцената.
За мен лично по-трудната провокация е мюзикълът, защото еднакво добре трябва да владееш вокалното майсторство, актьорската игра и езика на тялото – танца.
Вие сте си музикант на годината (2019) с наградата „Класиката в другите жанрове“. Знам, че най-много цените наградата на публиката, но с какво тази награда е ценна за Вас?
- Получих тази награда точно в разгара на пандемията, когато човек си прави някакви равносметки и си мисли какво е постигнал. За мен това е едно истинско признание за целия труд и посвещението, които съм дала на жанра. Доказателството е, че този труд е пожънал успех и е видян. Оценено е делото ми – нека така да го кажем.
Каква сте извън музиката?
- Какво съм аз извън музиката?... (Замисля се – бел. а.). По-голямата част от моето всекидневие е свързана с музиката и театъра. Запален планинар съм и обичам да пътувам, но любовта към домашната атмосфера е нещо, което ми дава уют и спокойствие.
Моите бягства определено са в планината. Там успявам да намеря уединение, да проветря и подредя мислите си. Доста често се разхождам сама, въпреки че непрекъснато моите родители и мъжът ми ми се карат, че не бива да ходя сама или трябва да нося поне някакъв нож в себе си – за да не ме мислят (Смее се – бел.а.).
Има ли още непокорени върхове в планината?
- Почти всичко съм покорила, освен връх Ботев. Иначе навън съм изкачила само един връх – в Италия, казва се Гран Парадизо и е четирихилядник (Връх в Грайските Алпи, в масива Гран Парадизо, със своите 4061 м е най-високият връх в този дял на Алпите извън масива на Монблан – бел. а.).
По време на пандемията преоткрих разходките в планината, защото преди това бях влязла в един интензивен цикъл от репетиции и представления по цял ден... Всеки Божи ден се качвах с моите родители на Витоша. Срещата и с тях, и с планината много ми липсваха – толкова много бях потънала в работата...
Какво трябва да знаем за усмивката на един млад, красив и талантлив артист?
- Че усмивката винаги е провокирана от нещо съвсем простичко и хубаво – като да видиш един пейзаж или да прочетеш едно стихотворение. Най-вече, трябва да правиш това, което истински обичаш. Може би, усмивката, която нося, я дължа на родителите си, на семейството – за всичко, което са ми дали и благодарение на които се занимавам с това, което обичам. Усмивката просто излиза от мен... Щастието е провокация на усмивката.
