Вал Кьосовски от Kultur Shock: На света му е избила чивията, но публиката е свята (СНИМКИ+ВИДЕО)

Той нарича себе си интроверт, който позира като екстроверт. И това е най-(не)точното определение за един от най-интересните, смислени и последователни в пътя си артисти. Той е богат – на талант, на спомени, на житейски смисъл и принципи, което показва, че и най-добрият летец е преди всичко здраво свързан и стабилно стъпил на земята. Вал Кьосовски от Kultur Shock.

Броени дни делят групата от началото на No Nostalgia Tour, на 5 април 2023 година турнето забива пънк рок пирон и в центъра на София. В очакване на поредния купон, очевидно – без носталгия по добрите стари времена – защото те тепърва предстоят. Доказателство са планираните над 20 концерта в цяла Европа, нов албум и енергията на няколко суперяки старчета, в чиято кръв тече музика.

Българският принос за този „културен шок“, овкусен с музиканти от цял свят, е не просто повод за гордост. Че наш човек вече толкова години е част от гребена на рока. Вал олицетворява цял един път – една малка вселена – от мечти, желания, воля, труд, упоритост, пак воля и още много труд и доказване – за да стигне до простичкото състояние на духа, при което между любов, работа и живот има само знаци за равенство.

Вал Кьосовски – за спомените от първото гостуване на Kultur Shock у нас през 2006 година и за страховете на групата тогава, за новите проекти, за винила и смъртта на компактдиска, за феновете, обратната връзка с тях и защо приема публиката за свята, за границите на възрастта, за глобално бедствие, новините и политиката. И още: Как би представил с по една дума всеки от колегите си в групата. С какво не иска да свързват Kultur Shock и има ли път, по който никога не би тръгнал като артист. Промени ли се отношението му към страната през годините, в които е навън...

Г-н Кьосовски, нека започнем с турнето, програмата на концертите, подгряващата група, локациите, с новото и различното...

- По време на пандемията групата не можеше да работи и миналогодишното лятно турне по фестивали и клубове беше по-скоро като експеримент – да се види дали машината работи, не само групата като група, но и дали публиката е заинтересована.

Светът толкова се промени, че нямахме представа с какво се сблъскваме. Оказа се, че интересът е голям. Беше много окуражаващо. И сегашното турне има съвсем различна идея, защото е свързано с работата на групата от последната година по нов материал и сътрудничество с Alternative Tentacles Records и Джело Биафра (Джело Биафра е един от основателите на въпросния лейбъл – бел. а.) за издаване на 7-инчов винил на две наши стари песни – King и Country Mohammed. До края на месеца се очаква издаването на наш акустичен лайв – първи и единствен в живота ни, който беше на 2 февруари в Сиатъл.

Турнето е интересно, защото трябваше да се съобразяваме кога музикантите в групата са свободни. Оказа се, че през април има великденски празници, затова трябваше да бъдем креативни. Концертите започват в източните Балкани, където в началото на април няма Великден, минава през западните Балкани, където Великден вече ще е отминал, и след това през Централна Европа, докато стигнем Англия, Франция и завършим на 1 май в Рим.

В първите три седмици на турнето, нашите приятели от Белград – Erik & the Worldly Savages, ще ни гостуват като откриваща група. Така че ще ги видите и в София, и във всички останали концерти от Скопие до Кьолн.

Издавате на винил, според една съвсем нова статистика, през 2022 г. продажбите на плочи в САЩ се надминали тези на дискове. Умира ли компактдискът като продукт?

- Те напълно са умрели. В момента, единственото, което виждам, и то не само в Щатите, но и като световна тенденция, е, че дисковете могат да се използват само за две неща. Едното е да бъдат подложки за халби с бира, а другото е да се хвърлят като фризби. Няма абсолютно никаква друга причина, за да съществуват.

Онзи ден колата ми трябваше да влезе в сервиз и ми дадоха да карам друга кола от 2022 година. CD няма. Всичко е само стрийминг. Винилът се оказва не само носител на музикална информация, но и носител на спомен, който се пази. Хората пазят винил и нямат афинитет за запазване на CD, тъй като то просто отживя като формат...

Какви са спомените Ви от първото гостуване на Kultur Shock у нас през 2006 година? Беше ли специално преживяването?

- Когато започнахме да свирим на Балканите – година по-рано, ако не се лъжа, аз и останалите балканци в групата бяхме много притеснени. Защото музиката ни има толкова много балкански мотиви, че, общо взето, се чувствахме като че ли отиваме да продаваме краставици на краставичар.

Но се оказа, още с първото ни шоу на Балканите – в Пула, Хърватия – че беше абсолютно невероятно. Младата генерация публика, която беше там, направо изяде комбинацията, фюжъна между рок и балканска музика, който правим, и това ни обнадежди.

И, когато стигнахме в София, си мислехме, че ще бъде нещо подобно. Не! Не беше нещо подобно. Беше стълпотворение. Не мога да опиша чувството... Беше като завръщане вкъщи – не само за мен, който съм роден в София, но и за останалата част от групата, която в този момент нямаше представа къде се намира.

Никога ли, поне в началото, не сте имали съмнения, че концерт в нашия регион може да се окаже провал – заради притеснението, че продавате краставици на краставичар?

- Ако сме имали някакви съмнения преди това, те не са били точно за провал, а да не мислят хората, че не сме искрени. Защото всичко това, което правим, и специално с балканска музика, идва с цялото уважение, което имаме към нея, и цялата любов, която имаме към нея. По този начин се надъхваме, до определена степен, от този риск.

Защото балканската музика е използвана от много хора – и на Изток, и на Запад, само за да се правят пари. Парите никога не са били основен и мотивираш фактор в това, което правим. Най-важното е да запазим интегритета на това, което свирим, и как се чувстваме.

Има ли друга истинска обратна връзка с феновете, освен тази по време на концерт?

- В много случаи има комуникация, която се е запазила години наред. Ние сме на път и по турнета от 22-23 години и с много фенове връзките ни се прераснали в приятелства. Виждаме се с тях, когато сме в определен град, пием бира или ракия – преди или след концерта.

За нас публиката, която идва на концертите, е свята. Опитваме се това да се отрази не само по време на концерта, но и да запазим нормални човешки отношения с последователите и феновете на групата в нормалния живот. Защото цялата тази история с рокзвездите е глупост. Това са 80-те години на 20-и век.

Така че – да, имаме фийдбек. Аз говоря с хора през цялото време, за ужас на жена ми. Ако някой има въпрос, трябва да му се отговори. Ако някой иска да каже нещо, трябва да го каже. Понякога хората ми изпращат някоя песен и ме питат за моето мнение.

Само Вие ли сте толкова отворен към феновете, или всички от групата са такива?

- Ооо, аз съм най-затвореният (Смее се – бел. а.). Това е въпрос на характер, защото, генерално, съм интроверт, който позира като екстроверт (Смее се – бел. а.). Групата обича да общува в извънпрофесионални обстоятелства с хората, които ни вярват, и които заделят част от доходите си, за да дойдат да ни видят, и да се забавляват, с това което правим.

Как бихте представил с по една дума всеки от колегите си в групата?

- Ха! Крис Стромкуист, барабанистът – неофициалното му име в групата е Генерала (Крис е от САЩ – бел. а.). Защото той буквално командва нещата, които стават на сцената. Хората мислят, че това е Джино, певецът, но не. Всичко идва от темпото на шоуто, което Крис задава. Неслучайно, казват, че една група е толкова добра, колкото е добър барабанистът. И аз имам щастието да свиря с невероятен барабанист.

Джино, певецът, определено е сърцето на групата (Джино Сърджан Йевджевич, от Босна и Херцеговина – вокали, тромпет, тарамбука – бел. а.). Почти сто процента от текстовете идват от него. Той е като мотор, като перпетуум мобиле. Не спира.

Ейми, саксофонистка, кларинетистка – тя е гражданка на света, говори купчина езици и във всяка култура се чувства като у дома си (Ейми Денайо е от Мичиган, САЩ, – кларинет, саксофон, вокали – бел. а.).

Гай Дейвис, басистът, е забавният характер в групата – когато трябва да се олекотят нещата, да стане шегичка, или просто да се посмеем за нещо (Гай е от Джакарта, Индонезия – бел. а.).

Елени Говетас – тя е най-новият член на групата (Елени Говетас – цигулка, саксофон, ударни, вокали – бел. а.). Освен, че е невероятен музикант, е набор на групата – родена е през 1996 г. Независимо от възрастта си, тя има пълния респект на всички, с които работи. Изпуснах ли някого?

Изпуснахте Вал...

- Ако Джино е сърцето на групата, то вероятно аз съм мозъкът (Смее се – бел. а.).

Джино казва „Можем да свирим, докато полицията дойде да ни разкара“. Колко пъти се е случвало?

- Доста пъти се е случвало, но в по-стари времена, когато бяхме млади, буйни и не се съобразявахме много със собствените си граници на издръжливост. Сега е съвсем друга историята. Защото повечето от нас бият 60-те. И трябва просто да се съсредоточим върху шоуто. Защото абсолютно всичко, което се случва по време на турнето, има само един фокус – и това са двата часа на сцената.

Но сме имали случаи като тези, за които ме питате, и повечето от тях са били в Швейцария. Защото там има закони, които касаят децибелите, на които може да се проведе един концерт. А законите, общо взето, са драконовски. На няколко пъти са се опитвали да ни свалят от сцената...

Използвахте думата граница и това звучи малко некомфортно, казано от Вас...

- Просто трябва да се съобразяваме с реалностите на физическата издръжливост. Преди 15 години беше съвсем друго нещо. Тогава концертът свършваше и първият въпрос беше: „Окей, къде е афтърпартито?“. В момента, за мен специално, концертът свършва, прибира се оборудването и първото нещо, което ме вълнува, е къде ми е хотела, къде ми е чашата с вино и къде ми е книгата... Защото на другия ден се става в 7:00 сутринта и пак сме на път.

Какво четете в момента?

- В момента – най-вече, новини. Откровено казано, не съм имал възможност да пипна книга през последните няколко месеца. Защото работим по толкова много проекти, че работният ми ден буквално е между 16 и 18 часа. Но аз се интересувам от толкова много неща, че понякога не усещам как е станало 3 и половина сутринта. Тогава се появява жена ми и казва: „Време е да си лягаш, старецо“.

Четете новини, как Ви действат те?

- В момента светът е в безнадеждно, трагично, ужасна ситуация. Няма начин как това да не ми се отразява негативно. И как човек да не смята, че на света му е избила чивията. Всеки път, когато си помисля това, се сещам за една сентенция на Уинстън Чърчил – „Когато минаваш през ада, продължавай“. Защото, рано или късно, ще се свърши. Надеждата е от другата страна, затова трябва да се продължи.

Брат Ви Огнян Кьосовски работи с Kultur Shock редовно, но имали ли сте идеи за съвместен проект между „Контрол“ и Kultur Shock?

- С „Контрол“ сме свирили заедно един или два пъти. Но това беше преди известно време. С Оги работим постоянно, защото той е единственият барабанист, който може да свири това, което Крис свири на турне с нас. Оги е бил на турне с нас три или четири пъти.

В момента, смесваме новия албум с него. Така че музикални файлове летят от Сиатъл до София пет-шест пъти на ден, отделно – пет-шест обаждания по телефона, за да се координираме, да променим... Той смеси последния ни албум Dreams. Така че връзката ни с Оги, не само моята роднинска с него, но на групата с него, е, че той практически е получлен на групата.

С какво не искате да свързват Kultur Shock?

- (Замисля се – бел. а.). С комерсиализъм.

Абсолютно нищо, което правим по отношение на начина, по който пишем песни, или начина, по който градим концертите си, няма нищо общо с нормалните тертипи как да се правят пари от музика.

Цялото нещо е labour of love (От англ. – да работиш за удоволствие – бел. а.). Правим го както си искаме, защото го искаме, и защото смятаме, че това е нещо, което хората трябва да чуят. Ако не сме убедени, не го правим.

Има ли наистина глобално бедствие, както казвате в едно интервю?

- Разбира се, че има. В момента светът се намира в студена, трета световна война, глобален катаклизъм между демократично настроените хора и тези с тоталитарно мислене. Това е навсякъде, абсолютно навсякъде – като се започне от тук, с избирането на Тръмп преди години. Така е и в България, доколкото виждам, с така наречените леви партии, които не са леви, а са крайнодесни по интернационални стандарти. Това е войната между Украйна и Русия в момента.

Основният проблем според мен е в това, че хората придобиха възможността да се информират много лесно. И понеже много бързо се стигна до това положение, човешкият разум не е култивиран достатъчно, за да има критическото мислене да отсява плявата от житото.

Ситуацията, която описвате, как се отразява на правенето на музика?

- Интересно е, защото си мислех, че по времето на годините на Тръмп, тук, в Америка, това би било невероятен бустер за креативност. И специално – за пънк рок групите. Но не стана! Все още не мога да си обясня този феномен.

Толкова негативни неща стават, че, в един момент, хората се затварят в себе си, включително хората, които пишат музика и текстове. Затварят се, не могат да изразят това, което мислят – просто защото са задавени от негативна информация.

Най-доброто нещо, което съм чувал напоследък като музика, генерирана от тази енергия, е, може би, албумът Tea Party Revenge Porn на Jello Biafra and the Guantanamo School of Medicine. Невероятен!

Колко често се прибирате в България?

- Нещата малко се поразбъркаха с пандемията, но всяка година, когато имаме шоу, съм там. И, когато имаме възможност, със съпругата ми идваме да се видим с брат ми, с роднини, приятели. Планираме нещо такава през септември тази година.

Промени ли се отношението Ви към страната през годините, в които сте навън?

- Да, определено. Аз бях толкова разочарован от това, което се случи в България в началото на 90-те години. Това беше една от причините, поради която емигрирах. Както се казва, немах нерви повече. За известно време абсолютно исках да забравя всичко и не исках да имам нищо общо с тази комунистическа и посткомунистическа действителност. Израснал съм в тоталитарен свят и не исках да имам нищо общо с него. След това нещата започнаха да се променят и, до голяма степен, имах надеждата, че страната ще прогресира много по-бързо, след членството в Европейския съюз и в НАТО.

Има ли път, по който никога не бихте тръгнал като артист?

- (Смее се – бел. а.). Не би трябвало да го казвам. Не, няма да го кажа, защото за колеги не се говори лошо...

Кажете го така, че да разберем принципа...

- (Смее се – бел. а.) Жена ми понякога ме пита: „Хей, ако тази група ти предложи да отидеш на 6-месечно турне с нея, би ли го направил“. Понякога казвам да, понякога казвам не... Тя ме пита: „А ако тази група, която се знае най-много като джипси пънк, ти предложи да отидеш на турне с нея?“. Аз казах: Абсолютно не. И защо? Обичам нещата да се случват и да не губя тонус...

Какво има лично за Вас извън музиката? Какво Ви вълнува?

- Политика, определено. Трябва да следя и икономиката с едно око, защото имам два бизнеса тук. И другото нещо е семейството ми. Тези три неща окупират цялото ми време.

Докато говорехме, няколко пъти казвате „Жена ми – това, жена ми – онова“. Да не сте мъж под чехъл?

- (Смее се – бел. а.) Не съм мъж под чехъл. Не изчезвам по месец-два на година по широкия път. Жена ми не обича, когато съм на турне. Но разбира, че това е интегрална част от живота ми и че това е, което съм. И че без него бих бил просто един 60-годишен застаряващ идиот със спомени. А в момента нито тя, нито аз, сме в момента, в който да се отдадем на спомените. Ние все още ги правим.

Не сте ли пътували заедно по турнета?

- О, не, не. Нашата саксофонистка Ейми нарича турнетата ни extreme touring (От англ. – екстремни турнета – бел. а.). Защото ние не правим нормални турнета. Това е бой по нашите собствени задници, докато можем да го понесем.

Ето, дори това турне, което идва – в момента, в който го видя, започват да ме болят колената веднага – само като си представя колко време ще прекарам в пътуване. Ако бяха само концертите, щеше да е супер.

Имахме едно турне през 2010 година с 40 концерта за 53 дни. Не бях прекарал нито една поредна вечер в същото легло и в същата държава. Беше някакъв ад. Ако е същата държава, няма да е същото легло. Всеки ден се пътуваше. Не знам дали може да се справим на тази възраст с такова напрежение, но 22-23 концерта са окей.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Ха! Интересно... Аз съм човек, който обича умни хора.