Човешко. Твърде човешко. Това е усещането за нея. И тази човечност сякаш извира от безкраен кладенец с кристално чиста вода. Веселина Кацарова.
Когато не е глупаво да бъдеш искрен. И не е слабост, когато сълзите не остават само у дома. Когато добрият пример разтуптява сърцето ти. Когато умееш да бъдеш благодарен. Когато любовта е намирана във всеки един миг от живота ти. Да, има и такива хора. Българи. Талантливи. Харизматични. От плът и кръв. Готови да бъдат прегръщани. Отворени да прегръщат. Не само физически, но и чрез духа си – като ангелските криле, които поникват на влюбените – от усмивката, от малкия жест, от добрата дума.
Срещата с Веселина Кацарова е най-неочакваното нещо, което може да се случи на човек, който никога не е общувал с нея. Но и най-очакваното, предвид обаянието, което тя излъчва от сцената.
Тя е едно истинско рокендрол момиче в света на операта – заради ритъма – 140 концерта за две години, динамиката – гастроли по целия свят, дисциплината, хигиената и принципите. И всичко това върви напред и успява, заради и въпреки убеждението да не се бърза и да внимава в експериментите. И така 35 години, в които има само един единствен пропуск...
Веселина Кацарова – за незабравимите мигове и за това да бъдеш на нужното място в нужния момент, за единствения път, по който никога не би се върнала, за момента, когато един артист трябва да спре, за разликата между мнителността и това да вярваш в себе си, за кафеза и изгарянето, за носталгията и завръщането в България. В разговора с нея се преплитат имената на Гена Димитрова, Светозар Донев и Мариус Куркински, Рикардо Мути, Караян и Холандер, Мерилин Хорн, Чечилия Бартоли, Барбара Фритоли...
Вярно ли е, че като малка сте искала да станете Лили Иванова?
- Да. Научих го преди няколко години от моята майка. Много е интересно и това, че улицата, на която съм отраснала в Стара Загора, носи името на Христина Морфова, която също като мен е оперна певица. Тогава една наша съседка от тази улица ме е попитала каква искам да стана, когато порасна. Аз съм отговорила „Искам да стана Лили Иванова“. Аз не мога да си спомня... Ето, значи от мъничка... Колко е важно...
Благодаря на съдбата, че съм оперна певица, и че от малка съм искала да се занимавам с пеене, и това ми е правило огромно впечатление. Лили Иванова! Аз съм голям фен на г-жа Иванова. Голям фен!
А защо чак сега правите клас в Софийската опера?
- Не зная... Всъщност, започнах майсторски класове за първи път извън България, преди четири или пет години. А първото ми изявяване като преподавател беше в Базел, Швейцария, където германска телевизия засне моята работа с млади певци за местното висше учебно заведение за изпълнители. Така започнах...
Винаги съм знаела интуитивно, че това е много отговорно нещо. Знаех, че един човек, който е направил голяма кариера, няма гаранция, че ще бъде добър учител. Няма гаранция и за човек, който не е бил добър в професията си (Смее се – бел. а.).
През годините съм помагала на колеги, които са били в така наречената гласова криза. Това означава, че е имало някаква оперативна намеса върху гласа. Помагала съм им да се върнат към сцената.
А защо толкова късно?... Не зная... В Софийската опера трябва да се правят майсторски класове...
Има ли момент или миг – не събитие – от тези 35 години, който никога няма да забравите?
- Това е много добър въпрос. Няколко са нещата. Първо, това е срещата ми с Караян (Херберт фон Караян, един от най-изявените диригенти на 20-и век, 1908-1989 – бел. а.) като студент в консерваторията. Той ми отвори пътя към западния свят. Караян нямаше да знае за мен, ако Гена Димитрова не ми беше дала шанс да пея с нея в Софийската опера. Голямата Гена Димитрова! На този концерт е присъствала Луиза Лазар Петров – импресарио, която прави запис с касетофон и го изпраща на Караян и на Холандер (Йоан Холандер – един от най-известните диригенти на Виенската опера – бел. а.) във Виена.
Аз получих договори за Виенската опера след прослушване при Холандер. Между другото, не отидох на един конкурс в Билбао, а се прибрах в Стара Загора. Там пък ме чу директора на операта в Цюрих. Била съм просто в нужния момент на нужното място...
Няма да забравя, когато заместих Мерилин Хорн (Американска оперна певица с диапазон от контраалт до колоратурен сопран, родена през 1934 г. – бел. а.) през 1992 година в Залцбург. Дебютирах много млада. Научих Танкред (От едноименната опера на Росини – бел. а.) за две седмици – 500 страници опера... Това беше много важен момент за мен, както и дебютът ми във Виенската опера, същата година, със „Севилският бръснар“.
Ще се върна и още по-назад... Няма да забравя и Софийската опера, когато покойният Светозар Донев ми предложи да пея като солист. Това е първият човек, българин, който ми подаде ръка. И тук успях да пея в „Севилският бръснар“, „Силата на съдбата“ и „Набуко“. През 1992 година беше и моят дебют в Миланската скала с песенна вечер, не с друго...
И отново за тези 35 години – има ли път, по който никога не бихте се върнала?
- Само заради сина ми... Аз бях един неуморен кон, с една огромна дисциплина.
Не искам да се върне това, че не бях на рождените дни на моя син. Че го оставих на шест годинки в Цюрих и моята майка се грижеше за него. До този момент аз пътувах по целия свят с него. Това не бих извървяла, но то беше неизбежно...
Сега наваксвате ли тези моменти, въпреки че той е на 23 години?
- Разбира се. Той е на 23, студент по медицина, пети курс. Той е съвсем друг човек. Скоро си имахме разговор двамата, говорихме по една лична тема, и аз му казах „Ивка, съжалявам. Може би е моя вината“. Той каза: „Не, мамо. Ти, така или иначе, нищо не можеше да направиш в случая. Дори да си била вкъщи“. Имам вина, но се радвам, че имам дете. Защото, да имаш дете с такава професия, е изключително сложно – не само физически, но и психологически, е страшно трудно.
Имате много дебюти, които критиката най-често определя като забележителни. Има ли предел, в който оперният певец трябва да спре с дебютите, а само да развива и доразвива досегашните си роли?
- Разбира се. Аз дори се отказах от някои роли. В момента пея само това...
Разбира се, дебютирах преди две години с Азучена (Роля от операта „Трубадур“ от Верди – бел. а.). Но аз съм си такъв човек. На 39 години дебютирах с „Кавалерът на розата“, на 42 – с „Кармен“, сега съм на 57...
Това, което ме спасява, е, че винаги нещо ме е пазило. Имала съм добри съветници. Те са един или двама в моя професионален живот, които са ми казвали да не бързам с драматичния репертоар.
В един момент просто трябва да се откажеш. Критично става, когато човек започва да иска да доказва нещо на себе си. Това вече не е здравословно.
Маестро Караян е този, който Ви е казвал да не бързате. Това ли са неговите думи, които никога няма да забравите?
- Да. Гласът ми не можеше да влезе в някакво чекмедже. Можех да правя много неща, но никога не съм правила експерименти.
Например, през 1994 година изпях Cosi fan tutte („Така правят всички жени“, комична опера на Моцарт – бел. а.) във Виена. Бяхме един състав с Чечилия Бартоли – като Деспина, аз бях Дорабела, Барбара Фритоли – Фиордилиджи... След няколко спектакъла Рикардо Мути ми каза: „Веселина, Вие трябва да изпеете Азучена“. Ако тогава бях изпяла Азучена в Миланската скала... (Замисля се – бел..а.) .Тогава моят мениджър каза: „Започнем ли сега с Азучена, накъде ще отиваме? Какво ще изпееш след 10 години?“...
През 90-те години оркестрите започнаха да стават все по-големи и да свирят като симфоници. Операта не е симфония. Когато един певец започне да натиска с гласа си, за да търси сила, той се унищожава.
Затова, съвсем куриозно, дебютирах като Азучена преди две години... Нямаше да издържа, ако навремето бях взела друго решение, и в историята има много такива примери.
Швейцария превърна ли Ви в часовник?
- Не само Швейцария. Аз не обичам да закъснявам. Ще се чувствам виновна, ако не съм точна. Такъв е моят характер.
Трябва да направя едно предисловие, за да изкажа това, което искам. На мен България страшно много ми липсва. Не знам дали някой ми вярва. Аз съм родена тук. Липсват ми много неща, но още от малка успях да се интегрирам там.
Не съм единствената, която ще го каже, но извън границите на България, никой не ни се прекланя. Извън границите на България ще ни се подаде ръка, ако сме талантливи, но никой не идва с мисълта, че трябва да ни се прекланят или да ни ценят повече от това, което те имат.
Ние, българите, успяхме в спорта и в изкуството, защото там всичко е много очебийно.
„Намерих сили и останах в Цюрих, и цената е голяма“, казвате през 2018 г. Става ли все по-висока тази цена през годините, и въобще – полезна работа ли е правенето на житейски и професионални равносметки?
- Въобще няма смисъл... Някои хора казват, че това е карма... Мен винаги нещо ме е водило по пътя.
Наскоро гледах по телевизията Куркински (Мариус Куркински – бел. а.), който говореше за църквата и за Бог... Аз мисля, че носим една енергия и тя ни води – искаме или не искаме. Но всичко държим в свои ръце, защото на човек му се дава нещо и той трябва да може да го приеме. Като пластилин – дава му се и той трябва да може да направи фигурката...
Аз нося много енергия в себе си и тя ми е дадена от България – може би, от моите прадядовци, от моята майка и от моя татко. Аз съм такава, защото съм българка. Не го казвам заради дипломацията и за да имам фенове. Казвам го като факт.
Например, извън България са малко колегите ми, които имат истинска енергия – а тя трябва на един артист, за да се справя с всички трудности, които среща.
Да, аз не живея в България и цената е голяма. Но къде да се върна?... Моите родители починаха... Нямам братя и сестри... Интересно е, че с годините, в които остарявам, носталгията е все по-голяма...
Аз нямам друг език, на който мога да се изразя толкова добре, колкото на български. Не че съм и голям оратор (Смее се – бел. а.). Затова винаги се връщам в България. И винаги тук се пълня с енергия.
Като говорим за носталгия, кое е мястото в Стара Загора, което все още Ви вълнува?
- Вълнувам се, когато вървя по улиците в Стара Загора, защото това ми напомня за детството. Парка... Много се вълнувам, когато попадна в сезона на липите. Изключително е с тази миризма...
Кои са хубавите неща, които виждате в България?
- Ох, какъв въпрос!... Не е хубаво, че се замислям. Но трябва да се замисля...
Искам да бъда честна. Трудно е да го опиша, но хубавото е, че това е моята родина и това, че слушам родния си език.
Аз обичам морето на България и неговия аромат. Хубаво е, когато срещнеш съучениците си или със студентите си. Това е хубавото на България.
Имате ли планове отново да запишете българска музика?
- Аз пея българска музика навсякъде. Възможно е да запиша и нова музика... Трябва да е нещо, в което действително съм убедена. Тогава бях убедена в Киркчийски (През 2003 г. излиза дискът Bulgarian soul/„Българска душа“ с аранжименти на народни песни, направени от Красимир Кюркчийски и изпълнени от Веселина Кацарова – бел. а.).
Тази музика винаги ме е въодушевявала и провокирала. Този диск е най-свидният за мен от всичките над 50, които съм издала. Някои от разработките на Кюркчийски ги сравнявам с импресионизъм. Много дълбока музика! Жалко, че нотите се изгубиха...
През 2016 г. казвате нещо, което ме впечатли: „Аз съм много мнителна като артист, не вярвам на всеки“. Защо? И това така ли е все още?
- Да. Макар че не съм сигурна, дали точно тази дума съм имала предвид, когато съм я използвала. Аз вярвам само на себе си. Говоря за професията си. Срещала съм изключително големи личности, но отсявам само това, което съм убедена, че трябва да отсея.
Изключително много уважавам хората, но не се влияя от всички думи, които ми се говорят. Изградих този кафез, защото човек изгаря. Не може иначе, когато си център на внимание. Тук не говорим за арогантност или глупаво самочувствие.
Аз трябва да изградя своята къщичка, където е моето спокойствие и където намирам сили. Тази къщичка не ми позволява да бъда лоша. Това е моята позитивна енергия. Аз не допускам негативна енергия. Когато някой ме хапе, си казвам: „Веси, стой си такава каквато си“.
Започна ли да се променям, това не е добре. Защото артистът пее с душата си. Той е съвкупност от много качества – не само глас, но и начин на мислене, естетика и как се отнася с хората. Това, да бъдеш артист, за мен е много голяма философия.
Нека да Ви върна към една друга философия – тази на готвенето. Продължавате ли да обичате да готвите? Имате ли любимо ястие?
- О, моите ястия са съвсем обикновени. Макар че не живея в България, обичам винаги да има нотка от националната ни кухня. Обичам да готвя и защото съм домошар, и обичам уюта. Обичам да правя гювеч. Наскоро в Цюрих излезе зеленото зеле и това беше повод да сготвя свинско със зеле, което много обичам.
Не обичам и никога на съм обичала да ходя по партита. Това страшно ме уморява и ми взима много от силите като певец. Но пък обичам хората... Трябва да имаш много голяма дисциплина, когато пееш 80 спектакъла на година.
След като за по-малко от минута десетина пъти употребихте глагола обичам, не мога да не Ви попитам, как бихте продължила изречението: Аз съм човек, който обича. ..
- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.)...обича доброто...
