Актьорите играят в бара на "Топлоцентрала". Не само заради темата. Но и заради възможността публиката да бъде шумна, да се смее и да попива директно енергията от „сцената“...
Актьори на дъното се опитват да изплуват в собствените си представи за значимост, в най-новия спектакъл на Ана Батева, този път – в тандем с Любомир Колаксъзов.
Когато в афиша е името на Батева, трябва да се очакват провокации, изненада, динамика и много цвят.
„Двойно дъно“ се заиграва с теми, които сякаш са втора ръка, с кулоарна значимост и неясна взаимовръзка. Така, предизвиквайки себе си, режисьорското тяло Батева-Колаксъзов разравя рани, разравя човешки характери, които в слабостта си предизвикват истерия помежду си и неудържим смях у всеки, който ги наблюдава. „Двойно дъно“ е преди всичко 47 минути качествен смях. И дъното е наистина двойно – не защото един мъж е поставен между две жени, а защото две жени са в състояние да докарат един мъж до двойствен живот, граничещ с най-безобидните форми на шизофрения.
Шизофренна е цялата структура на това представление, в което Ана Батева отново работи с Мартина Пенева от „Аз победих“. Пенева тук е още по-разнопосочна като актриса, още по-смешна и убедителна в превъплъщенията си на бездарни типажи, и не само. На сцената са също Вилислава Кирилова – част от екипа на Сатирата по програма „Мелпомена“, и Илиян Нонов – вдъхновен актьор и барман (може би, по неволя).
В „Двойно дъно“ артистките-които-в-пазвата-си-имат-скрити-гарвани говорят и за театрална полиция. Самите те се превръщат в театрални полицаи, сред естетиката на животинския принт, анцуга, батка-говоренето и нуждата от нови форми (да, по Чехов!). Точно в този момент Ана Батева забива най-огромната доза самоирония, „спасявайки“ собствения си проект от необходимостта да бъде проверяван от театрална полиция. Точно, защото, както казва големият Георги Парцалев – смехът е сериозно нещо и не можем да караме хората да се смеят на глупости.
Музиката в „Двойна дъно“ е на Стефан Здравески, който за пореден път, с автоматична точност, е уловил духа на битака, без да прекрачва границите, без да се изкушава от „свободата“ на темата. Любопитно е, че в пиесата са използвани документални текстове – за щастие, без претенция за документален театър – има монолози на артисти, огорчени от срещата си с някой режисьор, директор или от театъра като цяло. Редом с тези, „авторски“ бисери, са използвани и класики от Шекспир, Чехов, Деян Дуковски, Горан Стефановски.
„Двойно дъно“ няма ясен финал. Няма главни роли. Няма и хепиенд. Въобще, няма край, от чието безсмислие да не можеш да изплуваш. Има песен. Има живот, превърнат в театър. Има болка, от която не агонизираш, а точно заради нея продължаваш да искаш да живееш, в доказване на смисъла и на собственото си аз – във времето, което само театърът може да върне...
Снимки: Spam studios /Стефан Здравески
