„Всички дългове ще бъдат платени. Изгубен съм като дете под знак. Изгубен като ума на убиец. Изгубен като куче на улицата. Там ще ме намериш. Пукнатини в тротоара. Пукнатини в мозъка ми. Мисля, че полудявам. Сенките могат да говорят. Страх ме е от утрото. Крия се от слънцето. Живот в бягство...“, Lost and Found на Skunk Anansie (2025).
Тя се движи между светлината и сенките, между тишината и пълната лудост, за да провокира кръговрат от енергия на сцената – феномен, който държи Skunk Anansie в полезрението и сърцата и милиони почитатели над 30 години. Заради автентичността, а не заради съвършенството. Заради всичко след онзи момент, когато си овладял техниката, за да освободиш енергията и вдъхновението...
Гласът, очите, устните, кожата (skin), цялото ѝ същество е своеобразен триумф на възможно най-приемливата форма на протест. Хората са вълшебство – заради начина, по който мислят и говорят, казва Скин. И издига толерантността в култ. „Не мога да избягам от факта, че съм черна, гей, с бръсната глава, куиър, жена“ – думи, съпроводени с бурен смях и обяснението: „Ако нямах борбеност в себе си, щях просто да бъда една от най-маргинализираните личности на тази планета“.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Скин от Skunk Anansie, броени дни преди Hills of Rock, в разговор с Даниел Димитров – за баланса между техника, вдъхновение и енергия, за групата не просто като семейство, а като дом, за конформизма и комплиментите, за истините, казани чрез песни, за сивите зони и промяната, от която се нуждае днес. И още: Как Skunk Anansie звучи на живо днес. Кое беше по-силно емоционално – раздялата на групата през 2001 или събирането през 2009 г. Какво означава да си артист с мисия. С какво може да бъде разсеян един демоничен облак от омраза. Защо Скин вече не кара любимия си мотор...
Какво е първото нещо, което искаш да изразиш, когато излезеш на сцената?
- Мисля, че първото нещо, което искам да предам, е същността на песните. Важно е да сме наясно, че става дума за концерт. Ние не сме там, за да сме егоистични и да си правим каквото си искаме. Става дума за забавление – заедно с песните и цялото шоу. Основното, което искам да постигна, е хората да се развълнуват. Защото нашите концерти не са такива, на които ние стоим отпред и всички други ни гледат. Доста по-интерактивни сме. Искаме хората да скачат, да се вълнуват, да са въвлечени в същата степен, в която сме и ние. Това е като кръговрат на енергията.
Когато говорим за концерт, много е важно да има светлина и сянка, да има по-спокойни и тихи моменти, а не само пълна лудост. Това е нещо, което винаги сме успявали да постигнем. То е част от звученето на групата. Това казвате през 2013 г. Как групата звучи на живо днес?
- Мисля, че казаното тогава е вярно и 15 години по-късно. Ако просто излезеш на сцената и започнеш да бомбардираш публиката със звук, става прекалено. Изтощаващо е за слуха. Изтощаващо!... Не можеш да очакваш хората да подскачат два часа без почивка. Нашите концерти отразяват самата музика. Тя има различни нюанси, светлини и сенки, различни настроения. Skunk Anansie не е една песен, повтаряна 12 пъти в албум. Имаме любовни песни, бързи песни, тихи песни, песни за душата... Така е и с концертите – пълни са с нюанси, настроения, цветове. И най-важното – с различни емоции.
Какво означава да си артист с мисия?
- То е като част от ДНК-то, от моята собствена ДНК. Израснах в много политически ангажирана и осъзната среда, когато бях малка. Знате, родена съм в Брикстън – място в света, което беше напълно забравено от правителството на Маргарет Тачър. Израснах с усещането, че нещата трябва да са по-добри, но така и не ни се получи – заради това кои сме, къде живеем и къде сме израснали... Това винаги е присъствало в музиката ми. Защото не мога да избягам от факта, че съм черна, гей, с бръсната глава, куиър, жена (Смее се – бел. а.). И ако нямах борбеност в себе си, щях просто да бъда една от най-маргинализираните личности на тази планета. Затова човек трябва да се бори – за да не позволи друг до определя кой си. Трябва да се бориш, за да бъдеш чут, за да бъдеш видян, за да можеш изобщо да живееш живота си.
Как се поддържа баланса между техника, вдъхновение и енергия?
- Трябва да работиш върху техниката, защото вдъхновението и енергията вече ги имаш. Най-важното е да овладееш техниката, за да освободиш енергията и вдъхновението. Ако техниката ти не е добра, ще се тревожиш за гласа си и дали имаш достатъчно въздух, за да подскачаш два часа. Трябва да имаш отлична техника, за да правиш това дълго време и на високо ниво. Затова аз постоянно уча, постоянно тренирам гласа си.
Целта ми обаче не е да бъда перфектна певица. Целта ми е да изразявам песните по правилния начин. Ако се стремиш към съвършенство, това ще бъде предателство спрямо песните. Така че целта не е съвършенството, а автентичността. Но трябва да имаш базови умения... Занимаваш се с това преди концерта, за да не го мислиш на сцената. Там мислиш само за това да бъдеш себе си и да заразиш публиката с енергията си. По техниката работиш, преди да се качиш на сцената.
Групата може ли да бъде не просто семейство, но и дом?
- Най-добрите групи наистина се усещат като дом. Имам по-дълбока връзка с групата си, отколкото с който и да било друг в живота ми.
Сега живея в Бруклин, имам дъщеря – там е моят дом, там са съпругата ми и дъщеря ми. Но групата съществува от 31 години и в това има сигурност, каквато нямам никъде другаде. Всичко може да се разпадне, но докато имам групата си, ще бъда добре.
Кое беше по-силно емоционално – раздялата на Skunk Anensi през 2001 или събирането през 2009 г.?
- Всъщност, не мисля много за онези времена. Чувствам, че съм ги оставила зад себе си. Съзнателно не се връщам назад...
За „дясна вълна, обхващаща земното кълбо като демоничен облак от омраза“ говорите съвсем скоро (2025). С какво може да бъде разсеян един демоничен облак от омраза?
- Най-важното е хората с леви убеждения да започнат да се държат като белите супремасисти. Истината е, че белите супремасисти – или изобщо супремасистите, или хората, които мразят – са много организирани и всички вярват в едни и същи ценности. А левите трябва да си припомнят на коя страна са. Защото когато се разкъсват взаимно, всъщност улесняват супремасизмът да запълни тези празнини. И мисля, че точно това се случва. Левите хора са толкова заети да се критикуват помежду си, че обръщат по-малко внимание на десните, особено на крайнодесните. Няма нищо лошо да имаш десни възгледи. Няма нищо лошо да си консервативен. Има много неща, които не са наред, когато стигнеш до крайности, при които искаш да контролираш как всички останали живеят живота си. Нямам нищо против хората, които са консервативни. Имам проблем, когато искат да ми казват как да живея. Особено, когато използват религията като оправдание. А на планетата има над 3000 религии и защо твоята да е по-добра от останалите?...
Личното право на избор е изключително важно. А що се отнася до супремасизма – той винаги се стреми да осъди начина, по който другите хора живеят. И левите хора не бива да го забравят. В крайна сметка, ние се борим всеки да има избор как да живее, докато белият супремасизъм се бори всички да бъдат под неговия ботуш. Ако левите успеят да се обединят, и наистина водят правилната битка по правилния начин… Не да се карат защо някои лесбийки не харесват транс хора. Я се разкарайте! Сериозно ли мислите, че белите супремасисти ще ви пощадят? Че ще ви оставят намира, след като се разправят с транс хората или им отнемат правата? Мислите ли, че няма да дойдат и за лесбийките? Това е просто толкова глупав аргумент. Спор, подхранван от супремасистки алгоритъм. Повечето от тези конфликти идват от крайнодесни хора, които се намесват в спорове между леви. Левите трябва да спрат да бъдат толкова шибано глупави, да погледнат голямата картина и да спрат да се карат. Когато това наистина се случи, ще бъдем истински силни.
Имахте ли колебания за заглавието на автобиографията „Изисква се кръв и кураж“ (It Takes Blood And Guts)?
- Това вероятно беше най-лесната част от цялото начинание. Имах много колебания дали изобщо да правя биография, защото съм доста затворен човек и не искам личният ми живот да бъде разкриван навсякъде. Но заглавието дойде съвсем естествено, защото тази песен е от самото начало на кариерата ми (Песента It Takes Blood and Guts to Be This Cool But I'm Still Just a Cliche е от албума Paranoid & Sunburnt, издаден през 1995 г. – бел. а.) – още когато хората дори не вярваха, че съм истински човек. Мислеха, че съм измислена от някакъв лигав тип (Смее се – бел. а.).
Стори им се прекалено хубаво, за да е истина. Така че заглавието дойде съвсем естествено и лесно. Много по-трудно беше да преценя какво мога да кажа и какво не мога да кажа в една книга.
Какво се случи в живота Ви, за да стигнете до това решение. Единственото желанието за споделеност ли е?
- Беше по-скоро така, сякаш ме помолиха да го направя. Никога преди това не го бях обмисляла сериозно, после ми го предложиха. Приятелката ми Люси О`Брайън сметна, че е страхотна идея (Люси О`Брайън е журналист и съавтор на книгата – бел. а.). Но, честно казано, преди тя да го спомене, изобщо не ми беше минавало през ума. Отне ми няколко месеца, докато приема. Мислех си, че може би ще го направя, когато стана съвсем стара – на 80 или нещо такова, когато всички вече са умрели и мога да тайните им (Смее се – бел. а.).
Как би се казвала тази книга, ако трябва да излезе днес?
- Заглавието щеше да е същото. Страхотно е (Смее се – бел. а.).
Има ли неща, които се върнаха, след като книгата беше готова...
- Определено. Една бивша приятелка имаше огромни притеснения какво ще кажа за нея. Изпрати ми адски напрегнат мейл. Беше доста забавно, защото тя изобщо не присъстваше в книгата (Смее се – бел. а.). Типична арогантност – да си мислиш, че ще пиша за теб. Аз всъщност не бях писала за нея, защото не беше достатъчно значима. Това беше едно от по-интересните неща, които се случиха...
Пред шест години споделяте, че сте спряла да ходите на църква, когато сте на 14. Какво друго си е отишло безвъзвратно от живота Ви?
- Тежкото пиянство (Смее се – бел. а.). Да се напия яко и да празнувам по 24 часа. Правила съм го. Правила съм го в най-добрите си години. Когато бях дете, се промъквах и ходех на рейв партита в провинцията, и тем подобни. Правила съм неща в младостта си, които бяха доста глупави, но си прекарвах страхотно. Всичко съм изживяла като дете.
Другото нещо, което, за жалост, спрях, е да карам мотор. Обожавах да карам мотора си. Но след като се роди детето, трябваше да го продам, защото е прекалено опасно. Сега трябва да се грижа за живота си. Не всичко е за мен...
Казвате, че не сте много добра в приемането на комплименти, но обичате ли да правите комплименти?
- Хваля хората, когато е необходимо. Не съм от онези, които раздават комплименти наляво и надясно. Не! Защото мисля, че е важно да се правят комплименти по правилния начин и в подходящия момент. Ако просто раздаваш комплименти на всички, започват да мислят, че си някакъв подмазвач. И не изглежда много искрено. Затова съм много... Как да го кажа... Знам, че не съм от хората, които раздават много комплименти. Но когато го правя, съм го обмислила добре и съм много ясна какво искам да кажа. Не съм от тези, които се разхождат и казват на всички, че са невероятни. Не!
Кога се случва да си кажете: Този път трябва да постъпя като конформист?
- Мисля, че понякога просто трябва да преглътнеш. Определено е имало такива моменти в живота ми, и то за съвсем дребни неща… Например, снощи влязох в един германски ресторант, където менюто беше само чрез QR код. Попитах за английско меню и ми казаха, че нямат такова. Казах, че вече съм пробвала QR кода, но телефонът ми е американски и понякога работи, понякога – не. Този път не проработи. Помолих най-учтиво да използвам интернетa, за да си сваля менюто и да поръчам. Нямаше други ресторанти наблизо.Те обаче отказаха с думите, че не могат да дадат паролата за Wi-Fi без мейл. Показах им на телефона си страницата с неработещия QR код, но те не можаха да разберат, че без кода не мога да го ползвам. Казах, че не бих се хранила там, но наблизо няма друг ресторант, а те отвърнаха: „Не ни интересува“.
Аз бях много учтива и любезна, но знаете, понякога, в такива ситуации, можеш да се ядосаш и да реагираш остро. Този път реших, че просто не си заслужава. Излязох навън. Хванах от някъде интернет, свалих менюто и се преместих в друга част на ресторанта, където не трябваше да общувам със същия човек от персонала.
Тогава си дадох сметка, че в някои дни имам настроение да се карам, а други – не. Защото ясно виждах, че този човек просто не иска да ми помогне. Не му харесвах или какъвто и да е неговият проблем. Казах си – ако си в ресторант и някой иска да поръча храна, ти би искал да му помогнеш, нали? А неговата парола за интернет не е чак толкова ценна. Какво мислиш, че ще направя с нея? Ще хакна мрежата ли?... Понякога се бориш, понякога – не.
Преди няколко дни имаше друг случай в хотел, когато към 5:30 ч. сутринта някой се опита да влезе в стаята ми. Тогава направих истинска драма, защото от хотела ми казаха – „Твоята дума срещу думата на непознатия“. Заловиха го, но после го пуснаха. В този случай реагирах остро, защото съм по турнета и в хотели повече от 30 години. И най-много ме дразни, когато хотелите не защитават жените и хората. Защото най-голямото криминално деяние на планетата е трафикът на хора. Този човек каза, че работи в хотела и ме молеше да отворя вратата. Ако не бях аз, а някой по-уязвим, може би щеше да отвори и след това – да изчезне... С мен вероятно нямаше да е така, защото съм по-силна и бих вдигнала шум, но ако бях млада жена – на 16 или 18, за първи път сама в хотел, може би щях да отворя вратата... Понякога трябва да вдигнеш шум, за да предотвратиш нещо лошо. Друг път е просто заради егото и трябва да прецениш как да реагираш...
Бихте ли превърнала тези истории в песни? Коя е последната истина, която казахте чрез песен?
- Не мога да кажа. Твърде тъмно е (Смее се – бел. а.). Някои от песните и текстовете са доста мрачни. Доста ясно си личи, ако седнеш и ги прочетеш, но няма да го изтъквам. Пазя си собствената идентичност...
„По-голямата част от живота ни преминава в сиви зони, в разгадаване на разни неща“, казвате съвсем наскоро в едно интервю. Коя е най-сивата зона?
- Най-сивата зона в момента са социалните медии. Виждам го с очите си. Помислете си колко много социалните медии контролират живота ни и са част от него. После се замислете кой ги притежава. Когато разбереш това, виждаш причината да няма истински подем на десните. Защото хората, които държат социалните медии, са екстремни десни. И сега, всички ние на планетата, ходим с устройство за проследяване в джоба си, което работи по десни идеологии. Мисля, че въпросът за личното пространство и технологиите за събиране на данни е най-голямата сива зона на планетата.
Хората си мислят, че имат свободна воля, но всъщност нямат, защото са контролирани от алгоритми – било то леви или десни. Вече не става въпрос за това кое е правилно и кое е грешно, а за това кое е ляво и кое е дясно. Преди социалните медии хората имаха по-ясна представа за истината, кое е правилно и кое не е. Сега обаче изглежда, че ако си с определена идеология, можеш да казваш всичко в нейна подкрепа, дори и да е грешно. Например, можеш да призовеш за спиране на геноцид, но в същото време не можеш да призовеш, че са убити много хора, за да се спре този геноцид. Това е истинска сива зона.
Международният ден на жената не е за вдъхновение, а за промяна, казвате през 2022 г. Коя е промяната, от която се нуждаете днес?
- Мисля, че трябва да има огромна промяна в начина, по който се възприемат жените. Отново се връщаме към това... И то идва с онези десни възгледи... Просто ни вкарват в тази роля, в която сме само за раждане на деца – машини за бебета. За мен същността на феминизма е правото на жените да имат равен избор относно това какво искат да правят. Дали искат да бъдат учени или да са съпруги в племе, да останат вкъщи и да се грижат за децата. Заради възхода на десните идеологии, светът се движи към много по-мизогинистична нагласа. Възходът на Андрю Тейт и други такива хора – те съветват млади момчета и млади мъже какво трябва да правят. И много от тези съвети са много, много мизогинистични. Затова мисля, че сме в беда...
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- (Замисля се – бел. а.) Добра. Аз съм добър човек. Не съм мила. Не винаги съм учтива и любезна, но съм добър човек.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Другите хора. Хората са очарователни. Наистина така мисля! Заради начина, по който говорят и мислят – те са истинско вълшебство.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
