Селина От е първата дама в историята на международния музикален конкурс на ARD, победила в категорията „Тромпет“ (2018). Тогава е едва 20-годишна. Следват десетки покани от оркестри в Европа и Азия. За дебютния си албум Trumpet Concertos получава наградата Opus Klassik (2021) – за концертен запис на годината, заедно със симфониците от Виенското радио.
За времето, в което е активно на сцената, кариерата й е повече от успешна. Въпреки световното признание и заслужения статут на една от новите звезди в класическата музика, тя е здраво стъпил на земята млад човек. Със солидна семейна закваска – не само към свиренето, но и за отношението към инструмента, уважението към миналото и най-вече – умението да изразиш себе си като артист.
Любовта към конете пък е онзи малък и ненезначителен детайл от човешкия й портрет, валидиращ чиста и изконна връзка с природата. За Селина От любовта към тромпета сякаш е еднакво силна с тази към ездата – паралелен свят, който е не по-малко вълнуващ от красивата реалност на подиума. Когато си подредил съдбата си по този начин, съвсем естествено е мечтата ти да е свързана с красиви концерти в красиви зали и доближаване до магията, която само един артист може да направи... Неизбежното допълнение на реалиста е, че „наистина вълшебните концерти са голяма рядкост – и за публиката, и за артистите“. Това сме ние и нашата цел е да се стремим да постигаме тази магия на всеки концерт, казва Селина От.
Селина От – за семейството и избора на тромпета, за любовта към конете, за мечтите й днес, и за нейната собствена магия на сцената. И още: Защо се дразни, когато класически музиканти имат поведението на поп звезди. Коя е нейната собствена иновация като изпълнител на класическа музика. Защо по-често не се изпълнява съвременна класическа музика. Разговорът започва с препратка към две имена, които българската публика вече познава:
Александър Улман, с когото свирите за първи път в София, е голям шегаджия. Успя ли да Ви разсмее вече?
- Да, направи го (Смее се – бел. а.). Срещнахме се на закуската в хотела и беше доста забавно.
Вашата колега-тромпетист Лусиен Реноден Вари казва, че свири боса, за да усеща вибрацията на оркестъра зад себе си? Вие как усещате музикантите, с които свирите?
- Опитвам се да чуя всеки инструмент индивидуално и да създавам диалог с оркестъра. Просто, чувам всички музиканти...
Още, когато сте 6-годишна, избирате инструмента, на който свири Вашия баща. Той ли е по-властният родител в семейството?
- (Смее се – бел. а.) Това е трудно да се каже. Мисля, че и двамата са еднакво властни. Аз всъщност получих повече уроци от майка ми, която свири на флейта. Тя работеше много с мен, защото беше по-често у дома от баща ми. Той просто правеше седмични проверки дали съм научила неща и дали имам някакви грешки с мундщука. Но музикално научих много повече от майка ми.
Като малка сте казвала, че тромпетът блести силно и е шумен. Флейтата на майка Ви как изглеждаше в очите на едно дете?
- Не си спомням... Но, когато се опитвах да свиря на флейта, тя казваше, че трябва да застана по определен начин и аз не разбирах защо. Имаше повече правила и това не ми хареса (Смее се – бел. а.). Тромпетът ми се стори много по-лесен от флейтата, затова избрах него.
А кога се появи любовта към конете?
- Много рано, може би, малко след тромпета. Но мина дълго време, докато имам свой кон и започна уроци по езда. Тъй като майка ми винаги казваше, че е твърде опасно и, ако падна, и си счупя ръката, повече няма да мога да свиря на тромпет.
По-късно, за моя 11-и рожден ден, баба и дядо подариха урок по езда – на мен и на брат ми. За нас това беше абсолютно неочаквано, но бяхме на седмото небе от щастие. Тогава майка ми реши, че не може да ни разбие сърцата. И започнахме уроците всяка седмица. Когато навърших 17 и имах достатъчно пари, си купих първия собствен кон. Сега имаме четири коня в семейството, но два от тях са мои.
На кого са кръстени?
- Моето голямо момче се казва Конверсано, на името на порода жребци, чиято линия принадлежи към родословието на липицанерите. Това са бели коне. Момичето ми се казва Праймтайм, защото е родено в 20:15 ч., и това е най-гледаното време на австрийската телевизия.
Тромпетът и джаз музиката са почти неразривно свързани... Разбирам, че и при Вас има нещо такова...
- Аз не свиря джаз, но обожавам да го слушам в свободното си време. Никога не съм го свирила и засега не ми влиза в плановете. В класическия сектор съм (Смее се – бел. а.).
По думите Ви, победата в международния музикален конкурс на ARD в Мюнхен е нещо, за което дори не сте смеела да мечтаете. Днес за какво мечтаете?
- (Замисля се – бел. а.) Мечтая да правя красиви концерти в красиви зали, които все още не познавам, както сега в София. Искам да срещна много нови оркестри и музиканти. Това наистина е вдъхновяващо и дава енергия, и е много забавно. Разбира се, имам и някои конкретни желания – къде и с кого искам да свиря...
Казвате, че Ви вдъхновяват музиканти, които правят магии на сцената. Как изглежда Вашата магия на сцената?
- Моята магия… Трудно е да се каже, но се надявам, че публиката наистина се наслаждава на звука, и е наистина щастлива да бъде с мен на концерта, и забравя всеки проблем или всяка мисъл, която е имала преди това. И просто сме заедно – на момента. И всичко това има смисъл...
Има ли добри и лоши магии на сцената?
- Не. Мисля, че магията или я има, или я няма. Магията не може да бъде лоша. Може да има нещо специално. Различно е. Колкото и да е добър един изпълнител, не всеки негов концерт показва най-доброто, но което е способен. Всички сме хора. Всеки има възходи и падения. Така че наистина вълшебните концерти са голяма рядкост – и за публиката, и за нас, артистите. Това сме ние. Нашата цел е да се стремим да постигаме магията на всеки концерт.
Защо се дразните, когато класически музиканти имат поведението на поп звезди?
- Да, мъничко се дразня (Усмихва се – бел. а.). Имам предвид, че класическият сектор е леко консервативен. Вече има много иновативни концертни форми, но, в повечето случаи, ние свирим пред публика, има тишина, има оркестър, излизаме на сцената, покланяме се... Системата е фиксирана. Но трябва да се внесе нещо свежо. Защото е добре да има традиция, но и да се развива. Ние нямаме нищо общо с хората живели преди сто години, обществото се променя. Всичко се развива...
Класическата музика е много различна от поп музиката. Необходимо е известно уважение – в каквато и да е форма на нейната интерпретация… Харесва ми, че ние, солистите, наистина можем да изразим себе си. Позволено ни е да излизаме на сцената както нас ни харесва, и това е добре, защото така можеш да покажеш своята различност. Ако всички бяха еднакви, нямаше да е интересно за публиката. От друга страна, не съм сигурна кой от нашата сфера се държи като поп звезда...
Споменахте за иновативните форми. Имате ли собствена иновация като изпълнител на класическа музика?
- (Замисля се – бел. а.) Хм... Може би, не е точно иновация, но бих искала да представям на публиката повече съвременни парчета. Това е моята иновация. Защото публиката не е свикнала с репертоар след 1970 г. И това е навсякъде по света. Опитвам се да накарам публиката да свикне с по-съвременните творби и да ги оцени по достойнство. Вярвам, че този вид музика вълнува хората и те са отворени към нея – понякога, много повече от други класически репертоари.
Има ли съвременни композитори, които са писали музика специално за Вас?
- Има един виенски композитор – Томас Вали. За по-следващия сезон се задава един нов концерт за тромпет, който ще представим в Обединеното кралство. Все още, не мога да споделя много подробности, но премиерата предстои.
Имате ли любими съвременни композитори, чиито имена бихте могли да споделите...
- Имам един, с когото сега работя много интензивно. Свирим заедно, и то негова музика. Казва се ХК Грубер (Хайнц Карл „Нали“ Грубер е композитор, диригент, контрабасист и певец, роден през 1943 г. във Виена – бел. а.). Не съм сигурна дали е известен тук, но аз съм наистина изумена от музиката му. Мисля, че тя е разбираема за публиката. Музика, на която може да се насладиш от първия път, когато я чуеш. Защото, понякога се композират много сложни произведения, с много математика и наистина са трудни за разбиране. Трудно е и за публиката...
Харесвам музиката и на Джонатан Лeшноф (Американски композитор и педагог, роден през 1973 г. в САЩ – бел. а.), Йоханес Мария Щауд (Роден през 1974 г. в Инсбрук, Австрия – бел. а.) и Юлия Пургина (Родена през 1980 г. в Щраубинг, Германия – бел. а.).
Смятате ли, че този сложен начин на писане на съвременна класическа музика е една от причините тя да не се изпълнява много често?
- Да, това е една от причините. За един „нормален“ концерт ние правим две генерални репетиции, преди да го изпълним пред публика, и това е всичко. Едно наистина сложно ново произведение отнема много повече време, което, в повечето случаи, е невъзможно да се намери. И това е доста жалко, защото композиторите се оказват ограничени. Не съм сигурна дали трябва да се прави този компромис, но е факт...
Впечатляващи са тоалетите, с които излизате пред публика. Ваш ли е изборът?
- Благодаря Ви. Да, това е мой избор. Всъщност, миналата година за първи път работих с виенската дизайнерка Катарина Ройшел. Заедно проектирахме една рокля в зелено. Беше невероятно приключение, защото имах предвид конкретни произведения, които трябваше да изпълня. Някои от тях бяха на съвременни автори. И ние се опитваме да съчетаем всичко това, и да стигнем до перфектния тоалет.
Коя е любимата дума на родния Ви език?
- (Замисля се – бел. а.) Не може да е нещо лошо (Смее се – бел. а.), така че трябва да помисля доста за тази дума, и това е наистина трудно (Продължава да мисли – бел. а.). Не знам какво да кажа. Може би, думата е musik (Музика – бел. а.).
Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Отговаря без да се замисля – бел. а.) ...да прави концерти. И конете.
