...когато любовта изписва невидими букви в небето...
Веселка Кунчева вае поредната театрална приказка. Този път от песните на P.I.F. И ако трябва да се опитаме да определим какво точно представлява „НевиДимо дете“, вероятно ще се окажем в ситуацията на човек, който се опитва да опише сън, без да изгуби магията му. Защото история в традиционния смисъл всъщност няма. Има преживяване на историите – родени от песните, от самотата, от любовта и от самото преживяване на живота.
Луна, земя, брегове, любов, небе, дъжд и много поетика. Един подчертано романтичен, женски прочит, който в първите си минути прави лек завой встрани с микрофонните изяви, но бързо намира истинската си посока. Хем мюзикъл, хем не. Но в никакъв случай концерт. По пътя се прокрадват и няколко театрални писъка, за да напомнят, че тук красотата не е самоцел и че под нейната повърхност има нещо, което боли...
„В празна стая, в ъгъла стоя“...
Още в началото, спектакълът изгражда своя свят от привидно несъвместими сценични езици. Цирк, клоун, пантомима, куклен театър, балет. Прелюдия към музиката на P.I.F., в която някой плаче, някой обича, някой търси отговор на въпроса защо. А над всичко това стои онова просто, но безкрайно сложно признание: „Обичам те“.
Владимир Михайлов се появява с леко уплашен поглед, но бързо намира мястото си в уюта на гласа на покойния Димо. И то не просто като изпълнител на обичани песни. Той е добър танцьор, но още по-добър актьор. В него има особена уязвимост, която не пречи на присъствието му, а го прави още по-въздействащ.
Неслучайно, екипът на проекта го определя като своеобразния „създател на всичко – пространството и реалностите, които ще видим на сцената“. Това определение постепенно придобива съвсем конкретен смисъл. Михайлов не просто изпълнява песните на P.I.F. на живо, а диша, движи се и преживява пространството, сякаш го създава пред очите ни.
В тази роля има и силен личен пласт. Дългогодишното му приятелство и творчески отношения с музикантите от групата, както и съвместната му работа с Димо Стоянов по различни проекти, придават на присъствието му допълнителна тежест. Той не влиза в чужда история отвън. Носи част от нея в себе си.
„В шепот си губя ума“...
Става още по-вълнуващо, когато се появи киното. С черно-бялото му усещане за свят, който е толкова шарен, че боли. Понякога дори безцветен. Тази среща между живото сценично действие и кинематографичния образ отваря още едно измерение на преживяването – гледаме спомен, който се случва в настоящето, или сън, който отказва да се събуди.
В света на Веселка Кунчева обикновено има от всичко по много. Но от това (глава) не боли, не тежи и не нагарча. Защото всеки детайл е помислен, подреден и опакован в някакво почти недостижимо сценично съвършенство. Рибки и влак (по БДЖ), луна, облаци – съвършеният клип на живо. Образите не се надпреварват за вниманието ни, а изграждат обща визуална партитура, в която всяка подробност има своето място.
Меланхолия и огън в необяснимо съчетание, като мъгла и огън. Толкова е красиво, че чак изтръпваш... Може би, тук се крие един от най-съществените режисьорски жестове на Кунчева. Не е необходимо винаги да знаем какво точно се случва на сцената. Не е необходимо да разпознаваме всяка ситуация, да подреждаме събитията или да търсим логическа връзка между отделните картини. Защото всяка форма на синергично изкуство доказва колко велика е музиката – може би, най-великото от всички възможни изкуства. Всяка песен е отделен свят. Без нея, дори с думи, всичко това би било само драсканица върху невидим лист.
И най-хубавото е, че няма безобразно преаранжиране на музиката, която всички обичат, помнят и пеят. Песните запазват своята идентичност, но получават нов живот в сценичната среда. Музиката не е просто фон или повод за театър. Тя е самият театър.
„Дали магия бе?“...
Колелото се превръща в обиколка на рая с влакче на ужасите. Само че ужаси няма. Има радост. Ужасна радост – силна, пламенна, красива. Полет, който понякога те оставя без дъх, но не и без желание да продължиш.
Тази обиколка е прекъсната от една чуд(ес)на пресконференция, на която присъстват „Стара телевизия“, телевизия „Кус кус“, списание „Шесто чувство“, вестник „Свободна кокошка“ и още подобни медийни представители на една съвсем особена сценична действителност. На пръв поглед, включването е почти нелепо. Но именно то се оказва глътката чисто ;театрален“ въздух, която трябва да си поемеш, преди отново да полетиш с музиката на P.I.F.
Сцената получава пространство за хумор, ирония и скечова театралност. Този епизод може да изглежда като отклонение от основната емоционална линия, но всъщност е необходима пауза в едно почти непрекъснато музикално и визуално пътуване. Тук виждаме другото лице на режисьорката – способността да съчетава помпозност и дълбочина, внушителност и лиричност, сатиричност и непорочност. Да преминава от един регистър в друг, без да губи цялостта на своя сценичен свят.
А после идва тъгата. Почти величествено изказана, с ехото на огромна катедрала, с църковна пустота и... глухота. Пространството сякаш се изпразва от всичко излишно, за да остане само човешкият глас. И любовта, която понякога не успяваме да изречем навреме.
„Съжалявам, любов, че забравих да ти казвам „Обичам те“...
В един момент осъзнаваш, че Владимир Михайлов е гръбнакът на това „НевиДимо дете“. И не защото останалите изпълнители отсъстват от общото преживяване, а защото именно той удържа неговата емоционална цялост.
Ето го и „прикованият“ Владимир Михайлов – как диша, пее и преживява, изпълвайки красотата със смисъл. Нещо като щастлив удавник. Като участник в детски игри за големи деца, които са забравили как се играе, но все още помнят как се мечтае. Всичко върви уж песенно и есенно, докато не изплува... насилието.
И този втори шамар отново е зашлевен с прийомите на цирка. Зашеметяващо естествен, красив, кунчевски. Закотвен в тишината и извикан от музиката. Насилието не нахлува като външна драматургична сензация, а се оказва скрито в самата тъкан на красивото. Внезапно разбираш, че зад меланхолията, романтиката и детската игра има и нещо друго – страх, болка, безсилие... Това е един от най-силните моменти в спектакъла. Защото Веселка Кунчева не се опитва да обяснява, да назидава или да търси лесен емоционален ефект. Оставя тишината да свърши своята работа, а музиката да извика онова, което думите не могат.
И тогава интимността придобива съвсем друго измерение. Тя вече не е просто споделена любовна история, а възможност да се докоснеш до чуждата болка, да я разпознаеш и да я почувстваш като своя.
„Мълчим, не защото нямаме думи, а защото страхът е стиснал гърлата ни“....
Тук се събира същинският смисъл на „НевиДимо дете“. Интимността на една тема може да бъде постигната и на голяма сцена. И с режисьорски размах. Дори в уюта на космоса.
Това е може би най-важното, което спектакълът доказва. Голямото сценично пространство не е задължително враг на личното преживяване. Напротив, когато режисьорската концепция е достатъчно прецизна, а всеки образ е подчинен на общата емоционална логика, мащабът може да усили интимността, вместо да я разтвори.
След „Портретът на Дориан Грей“ (2024) Веселка Кунчева поставя поредния звучен шамар с трупата на Габровския театър, този път заедно с колегите им от Стара Загора. Заглавие, което би било гордост в афиша на всеки голям театър. Отново заради тази почти невъзможна комбинация...
Докато, в края на краищата, винаги „намираш сладката страна на нещата“. Защото всичко е любовта. Любовта, която изписваме „с невидими букви в небето“. Любовта, която остава след отсъствието, след загубата, след неизреченото. Която не изчезва, дори когато гласът, с който сме я чували, вече го няма. И тя продължава да се усеща все по-силно, с чутовна пълнота. След двата часа на „НевиДимо дете“.
Може би затова спектакълът не оставя след себе си еднозначен отговор на въпроса какво точно сме гледали. Мюзикъл ли? Театрална приказка? Концерт ли? Кино, цирк, пантомима, балет или всичко това наведнъж? Вероятно, няма значение. Важното е, че сме били част от едно преживяване, което не се поддава на лесно определение. И че понякога най-голямата магия на театъра е да те накара да се почувстваш едновременно дете и възрастен, щастлив и натъжен, сам и обичан. Да бъдеш щастлив удавник в океана на една музика, която продължава да живее.
Творчески екип
Режисура – Веселка Кунчева (екип Puppet's Lab)
Текст – Полина Христова и Веселка Кунчева
Сценография, кукли и костюми – Мариета Голомехова (екип Puppet's Lab)
Музикална концепция и аранжимент – Милен Апостолов
Авторска музика и текст на песните – група P.I.F.
Музиканти от P.I.F. – Иван Велков, Мартин Профиров и Христо Михалков
Хореография – Явор Кунчев
3D мапинг – Полина Герасимова
Участват Владимир Михайлов, Адриана Димова, Антония Кундакова, Василена Чернаева, Ванина Попова, Виолина Доцева, Дилян Николов, Димитър Иванов – Мич, Димо Сава Димов, Добринка Тосева, Елица Матева, Йоан Попов, Калоян Георгиев, Кирил Антонов, Любен Чанев, Магдалена Славчева, Надежда Петкова, Петър Рангелов, Поля Йорданова, Радостина Ангелова, Таня Йоргова и Цвети Пеняшки
