Нейното име е само от ноти – ми, ре, ла. Музиката й обаче надхвърля границите, поставени на нотен лист – те са много над и много към нещо, което изглежда максимално просто и гениално точно. Така, в движение по ръба, „между трагизма и иронията“, Мирела Иванова остава лице в модерната българска поезия, което не може да бъде сбъркано с никое друго. При нея черпенето на вдъхновение е пропорционално на удоволствието, което почитателите й получават от удоволствието да я четат и попиват от „всевъзможния й опит“, проснат сред чудесата от всекидневието.

След 6-гозишна пауза, излизат нейните нови „Седем стихотворения (с) биографии“. Премиерата на книгата е в Народния театър, където текстовете ще четат седем български актриси – Александра Василева, Ана Пападопулу, Вяра Табакова, Илиана Коджабашева, Мила Люцканова, Радина Боршош и София Бобчева. „Очакваните ходове понякога са най-силните ходове“, отсича Мирела Иванова по повод липсата на мъжко присъствие в тази четяща компания от красиви и талантливи жени.

Според доц. Пламен Дойнов в поезията й може да бъде видян дълбокият пейзаж на българското битие – със стотици шлифовани от почерка подробности, с патоси и сантименти, които играят на въже с иронията. Бенедикт Еренц от „Ди Цайт“ допълва, че тя с лекота на духа сменя епохите, взирайки се във времето, хвърля по някой камък във водата и оставя спомените да кръжат наоколо... И ако това звучи двояко, то „ да не изменяш на себе си и сред най-оживената самота“ звучи като най-логичното обяснение на самата Мирела за стъпките нагоре. Освен активно пишещ творец, от година и половина тя е и драматург в Народния театър. 

Часове преди премиерата, Мирела Иванова в блиц интревю за btvnovinite.bg – за новата й книга, за вече не толкова новата си позиция в Народния театър, за силните ходове, за вечния сблъсък на интереси и, неизбежно, за нещо злободневно – класиците и мястото на тяхното творчество в поп (фолк) културата:

- След 6-годишна поетична пауза, верните Ви почитатели да очакват ли нови седем чудеса, но в поезията?

- Седем е свещено число от духовен порядък, обраснало с висока символност във всички религии, озарено с ореол в нумерологията и няма как да не се прислоня в могъщата му сянка, след като е и числото на моя живот. Но истинският отговор е в последния цикъл на книгата, назован „Предели“ – там най-сетне събрах на едно място кратките си поеми с дълги заглавия, събрах всевъзможния си опит, пресъздаден в думи.

- Дълъг ли беше кастингът за актрисите, които да четат стиховете?  Как ги избрахте?

- Никакъв кастинг, освен моето обичливо вълнение да се доверя на актриси, които познавам, най-вече в прекрасните им сценични превъплъщения. А и още нещо, същностно важно – повечето от тях са толкова млади, че биха могли да бъдат мои дъщери. Та те с дарбите и чувствителността си несъмнено ще пренесат стихотворенията в други силови полета, ще озвучат трагизма в книгата с различна, млада, ярка енергия, ще разширят и озарят смисъла.

- Липсата на мъже-актьори не е ли твърде очакван ход за Мирела Иванова?

- Очакваните ходове понякога са най-силните ходове.

- В книгата Ви има епиграфи на Яворов и Лилиев…

- Вграждала съм стихове и цитати от Яворов и Лилиев в стихотворения от предишните си книги, съвършени поети в постигнатата завършеност на своите светове. Сега си позволявам да им се поклоня почтително с изведените в епиграфи техни стихове, защото обитавам съдбовното място Народен театър, където витаят и техните величествени сенки.

- Притеснява ли Ви посегателството върху класиката от страна на поп фолка и поп културата като цяло?

- Притеснява ме, тревожи ме, гневи ме, вбесява ме ценностната мърлявина, в която сме се овъртолили. Надявам се, че всеки мислещ българин работи според силите и възможностите си за изчистването на общото ни духовно място. Но се изискват дълготърпеливи, кански усилия – не можеш да изринеш боклука с лопата за ден-два.

- Вие сте запазен знак в модерната българска поезия. Кой обаче е Вашият знак в поезията?

- Движа се по ръба между трагизма и иронията, храбро въвличам цялото непоносимо „всекидневно всекидневие“ в стихотворенията си, за да го пренапиша със стоицизъм, озарение и милост, „сглобявам“ човека и историята в цялост и ... няма да издавам повече!

- Позицията на драматург в най-големия ни театър провокира ли острото Ви перо за нови сюжети?

- Разбира се. Мястото е много вдъхновяващо, защото е интересно, неовладяемо, тайнствено – и със сигурност ще има да го „преподреждам“ в нови жанрове и сюжети.

- Кой е най-ценният урок за година и половина в Народния театър?

- Уроците са много и като истинска умница, побързах да ги науча. Не бива да изменяш на себе си и сред най-оживената самота.

- Ще видим ли Ваш текст на сцената на Народния, или това е сблъсък на интереси?

- Не зная дали е сблъсък на интереси, напомня поне – практиките и гледните точки във времето са различни, дори взаимоизключващи се.

- Има ли граници, които езикът на интелектуалеца не бива да преминава?

- Словото е в началото, да не го забравяме. Езикът като негов необятен и всесилен инструмент съдържа енергии и възможности, над които не се вмисляме достатъчно, струва ни се, че ни е даден ей така, за да ни различава от животните и растенията, например. Но нищо не се дава ей така и най-мъдрите сред нас, каквито допускаме, че са интелектуалците, би трябвало да го знаят и да не прекрачват граници, които подронват устоите на морала, човечността, любовта и свободата.

Мирела Иванова е част от българския литературен живот от 1977 г., когато дебютира със стихове в ученическото списание „Родна реч”. Години наред водеше телевизионното предаване „Остров за блажени” по БНТ, заедно с колегата си Бойко Ламбовски, а след това и артистичните поетични и кабаретни спектакли „Петък 13”. През 1985 г., заглавието на първата й книга – „Каменни криле“, става нарицателно за времето си, предизвиква литературни и идеологически спорове. Следва самиздатската й стихосбирка „Шепоти” и „Самотна игра”. Поетесата често повтаря, че първата й „свободна” книга е „Памет за подробности” (1992), определена от критиката като „един от манифестите на българския постмодернизъм” и удостоена с наградата за поезия на Съюза на българските писатели. Другата й най-шумна и награждаване книга е „Еклектики”, донесла й националната литературна награда „Христо Г. Данов” и наградата на Сдружението на българските писатели.

Мирела Иванова обича да превежда съвременна немска поезия, пише публицистика и води своя авторска рубрика в радио „Дойче веле“. Пътува из литературна Европа, най-често до Германия – през 2000 и 2004 г. в издателство „Вундерхорн” в Хайделберг публикува двете й „немски” поетични книги – „Самотна игра” в превод на Норберт Рандов и „Сдобряване със студа” в превод на Габи Тиман. През 2002 г. получава наградата за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа „Херман Ленц”, връчвана от германския медиен магнат д-р Хуберт Бурда, а през 2008 г. получава едногодишна писателска стипендия от министъра на културата на Бавария в международния творчески дом „Вила Конкордия” в Бамберг. Седмата й книга „Бавно” (2009) събира 11 разказа и 11 стихотворения с 11 илюстрации на Греди Асса. През 2012 г. се появява и поетичната антология „Любовите ни”, която с артистична премиера в Народния театър отбелязва 50-годишния рожден ден на поетесата.