Театърът е същият живот, но три стъпала по-високо, казва Йоланта Жалальенье, едно от най-ярките лица на съвременния литовски театър. Урок за стъпала, степени, надграждане и естетически обоснована „ескалация“ бе последното и най-добро представление от фестивала „Световен театър в София“.

„Отело“ на Оскарас Коршуновас не е поредното „обикновено“ явление, нито е поредната магнитна „буря“ в света на театъра. Режисьорът казва, че Шекспировият текст е „съвършена матрица за съвременния свят“, а „на сцената са младостта, театърът и страстта“. И превръща всичко това в рокендрол. Няма безполов Отело, нито пък Яго е инфлуенсър. Има съвършен съвременен прочит, съвършен кастинг и съвършена актьорска игра.

Когато си толкова близо до съвършенството, не ти остава нищо друго, освен да се засмееш. Да преоткриеш самотата. Да преоткриеш другия. Да преоткриеш себе си като друг и да яхнеш първата срещната... макара. Такова е усещането след близо 4-часовото преживяване с антракт, което актьорите от OKT Theatre (Вилнюс) подариха на публиката в Народния театър. И дано този гастрол се окаже нагледен пример за това какво предстои да видим от работата на световноизвестния режисьор с най-голямата ни трупа.

Дигна Кулионите (Дездемона) и Саулиус Амброзаитис (Яго) са част от този свят на малки, големи и още по-големи макари, които превръщат сцената в строителна площадка от ново поколение. Да изградиш Венеция от макари може и да не е кой знае каква новина. Новината е в схемата на това изграждане (и разрушаване), в разчитането на знаците, които те носят, във възможността да движат един спектакъл, а заедно с него и... световния театър.

Снимка: Даниел Димитров

Дигна Кулионите и Саулиус Амброзаитис – за „Отело“ и за работата с Оскарас Коршуновас, за преживяването на сцената на Народния театър, за Шекспир като рокендрол, за макарите и... любовта, за клоунадата и операта, за тишината, публиката, илюзиите и изгубените спомени.

Две неща ме изненадаха от вашите биографии. Дигна е минала обучение по клоунада и буфонада, а за Саулиус Амброзаитис пише, че е тенор, който пее в операта...

Дигна: Много е просто. Бяхме студенти и имахме лекции по буфонада и клоунада. Трябва да кажа, че опитът с клоунадата наистина ми помогна много в актьорството, защото трябва да усещаш публиката, да реагираш и да не се страхуваш да правиш грешки на сцената, а да се възползваш от тези грешки.

Саулиус: Аз бях изпълнител в операта, като актьор, който играе някакви герои. Говоря, танцувам, правя акробатика. Но сега не пея... Участвах няколко пъти в „Риголето“, постановка на Франко Дзефирели. Разбира се, той не е жив, но негови асистенти дойдоха в Литва и режисираха спектакъла.

Дигна казва, че едно представление може да се счита за успешно, ако поне един човек отнесе нещо със себе си – въпрос, облекчение, дори раздразнение – каквото и да е, това е знак, че е докоснат. Какво отнасяте вие, като актьори, след едно изиграване на „Отело“ в София, например?

Дигна: В началото, когато започнахме, се почувствах много благословена, защото публиката беше много топла и гостоприемна. Тя сякаш ни казваше:  О, да, хубаво е, искаме още.

Беше наистина успокояващо и взривяващо. В София сякаш излязох и се опитах да намеря нещо ново за себе си, нещо повече от друг път. Опитвах се да не правя нещата механично и да взема от публиката това, което ми дава. Опитвах се да измисля нещо ново на сцената, а не да повторя нещо, което е било успешно на други места. Беше наистина хубаво. Пиесата не е толкова кратка. Но тук, в София, тя мина като миг, от раз (Щрака с пръсти – бел. а.). Това, до голяма степен, се дължи и на публиката, която беше активна и с нас през цялото време.

Саулиус: Аз се чувствам уморен... Понякога усещам заряда от енергията на хората и от моите партньори... Но всъщност, почувствах облекчение. Личното ми облекчение бе, че нещо е свършило, че сме изиграли пиесата докрай.

Имаше ли любов в процеса на работа по „Отело“?

Саулиус: Да, имаше моменти, в които чувствахме, че има любов. Разбира се, понякога беше наистина трудно, имаше много стрес. Защото ние репетирахме по време на пандемията. Имаше локдаун. Работехме при не много легални условия. Много от нещата се случваха в развитие...

Снимка: Даниел Димитров

Дигна: Това беше любов. И мисля, че така беше през по-голямата част от времето. В началото повече търсехме – сцените, похватите, връзките. Тогава сякаш импровизирахме. Беше много релаксиращо...

Рокендрол ли е Шекспир в този случай?

Дигна: Да. През цялото време. Мисля, че работата с Оскарас и Йокубас (Йокубас Бразис е асистент-режисьор – бел. а.) винаги е рокендрол, и особено при Шекспир. Абсолютно!

Лично за вас, на какво е символ макарата?

Дигна: Тя е символ на порастването, както е при моята Дездемона. Първоначално, макарата е много малка, но става все по-голяма и по-голяма, и по-голяма. Накрая, е една от най-големите. Ти се бориш с любовта на живота си, която казва, че ще те убие, но трябва да се справиш с това...  

Саулиус: За мен тя е оръдие, средство. Тя е символ на стъпките в професията. Както е при военните степени – войник, лейтенант, генерал.

Какво бихте казали на българските си колеги, които скоро ще работят с Оскарас Коршуновас?

Саулиус: Съветвам ги да бъдат смели. Да правят това, което е необходимо, и  каквото се изисква. Да се чувстват свободни и да вярват в него.

Дигна: Да импровизират свободно. Да не се затварят в себе си. Да бъдат  отворени и открити. Да вярват в себе си и в Оскарас, защото той знае какво прави.

На сцената актьорът може да прави различни неща и той вижда много ясно това, и дава шанс да го развиеш, повече или по-малко. Той е от онези режисьори, които умеят да взимат най-одборо от актьора, помагат му и го напътстват.

Кога е по-силна тишината – преди или след спектакъла?

Дигна: Със сигурност – след (Саулиус кима в знак на съгласие – бел. а.)

Какъв партньор е публиката?

Дигна: Един от най-важните. Много е важно да чуеш публиката и да я почувстваш. Това е като източник на сила за актьора. Усетих го, особено по време на пандемията. Усетих, че без публика няма театър, няма смисъл. Защото всичко е наистина различно, но не мога да кажа какво... Това е енергия. Това са очите, които те гледат. Това е тръпката. Затова публиката е наистина важна.

Саулиус: Мисля, че всеки път е различно. Публиката може да е най-добрият партньор, който някога сте имали, но може да е и най-лошият. Тя може да си тръгне от представлението на втората минута, може да си гледа в телефоните или да прави нещо друго, което да те разсее. Защото ние, актьорите, виждаме всичко от сцената – всеки, който си гледа в телефона, чуваме всяко позвъняване... Невъзможно е да не се влияем от това, защото ние сме като партньори и черпим енергия един от друг. И, когато има страхотна, партньорска публика, се получава най-доброто шоу.

Снимка: Даниел Димитров

Дигна: Аз съм убедена, че е много по-добре хората да си тръгват по време на представлението, а не да си играят с телефоните, да си проверяват часа или да спят. Всъщност, спането е ОК. Това е отпускащо... Но, ако нещо не ти харесва, просто стани и си тръгни. Това също е послание...

Какво ви предпазва от илюзиите? Опитвате ли се да стоите далече от тях?

Саулиус: Като например, да не навлизам твърде дълбоко в тях ли? Това е като да правиш разни неща, които предполагат изграждане на нещо. Изграждам дома си, ремонтирам го със собствените си ръце и виждам резултата след това. Това е като бърза победа, която ме кара да виждам напредъка и да се чувствам реализиран...

Дигна: Не мисля, че съм се опазила от илюзиите. Много обичам да съм в илюзии, но в театъра. Много обичам да навлизам дълбоко в този свят, който създаваме на сцената. И мисля, че техниките, които научих в академията, просто ми помагат да разбера какво правя с тялото си и много съзнателно отивам в тези илюзии и след това излизам от тях.  За мен навлизането в илюзиите е естествено свързване със себе си, след като съм изиграла всички герои... Но това не е семейството, не е моят роден град и моята природа.

Успявате ли да се докосвате до изгубените спомени?

Дигна: Мисля, че да. Може би не става съзнателно, а чрез тялото...

Саулиус: Когато навлизам дълбоко в спомените, бих могъл да ги почувствам със сетивата си. Спомням си миризмата, например. Но не мисля, че това е много добре... Всеки може да развие своя собствена техника, с която да конвертира изгубените спомени. По подобен начин стотят нещата и в актьорската професия.

В сянката на кой поглед искате да потънете?

Дигна: За мен е много сложно и трудно да дам отговор. Най-лесно е да потънеш, когато наистина разбираш къде си и какъв е светът, в който потъваш. Може би, това е най-безопасният начин. Съжалявам, отговорът е много труден...

Снимка: Даниел Димитров

Саулиус: Мисля, че в момента няма конкретен човек в съзнанието ми. Смятам, че всеки човек е наистина интересен и наистина си заслужава да потънеш в него... Например, ако някой работи и е концентриран в това, е интересно да го наблюдаваш, без той знае, че го наблюдават.

Има ли една дума, която ви определя най-добре като хора?

Дигна: Много трудно... Не знам...

Саулиус: Хамелеон.

Дигна: Аз все още се чудя...

Саулиус: Тя е заря.

Дигна: Да! Да! Да! Благодаря ги. Точно така – заря.

Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“?

Саулиус: Аз съм човек, който обича да кара другите да се смеят.

Дигна: Аз съм човек, който обича да споделя любов с хората.

Едуардо Гереро: Съвършената красота е да бъдеш себе си
Ласло Гьондьор смесва конвенционалната красота с траш естетиката