Сред куклите е заспала мравка. О, вятър, не събаряй куклите. Отпуснала е сънена главица върху глината. До нея сянката й също спи за кратко. Питам се как ли спира плачът, ако спира. Защо да спира?... Хубав ли беше сънят ти? Не. И моят също. Треперещ стрък трева в Слънчевата система...

Той определя себе си като сардоничен. Но само един романтичен и много любящ внук може да вгради своята 97-годишна баба в пиеса, и да изживее мечтата си с нея. Въпреки нелицеприятните и дори ужасни наслоения от миналото. Спасението–решение са казва ирония – вид културен и много труден хумор, както казва той. И на места, този хумор с най-добрите образци в жанра. И с абсурда...

„Кучето ни Орех падна от балкона на четвъртия етаж, но, докато падаше, друго куче – някакъв вид дакел, излетя нагоре, а собственикът крещеше отдолу „Внимавай, хапе!“. Ласло Гьондьор гази и мачка с безстрашие противоречията в живота и в изкуството. И от тази смесица на конвенционалната красота с траш естетиката се получава оригинален „документален“ театър.

В София унгарският артист представи своя спектакъл Living the dream with grandma, преведен като „Моят славен живот с баба“ за програмата „Световен театър в София“ (2024). Представлението е създавано в продължение на един месец, в разгара на една от вълните на пандемията, в Будапеща. Тогава актьорът се мести при своята баба и документира времето, прекарано с нея.

Ева Катона оцелява по време на Холокоста и се радва на възхищението и любовта на своето семейството и приятели, които я превръщат в своеобразен идеал. Апартаментът се превръща в сцена, тя – в актриса и „любимец на публиката“, животът с Ласло – в паметно запечатване на любовта.

Ласло Гьондьор е режисьор, драматург, театрален и филмов актьор. Завършва приложна икономика в Будапеща, а след това учи актьорско майсторство, танц и режисура в САЩ, Индонезия и Унгария. От 2014 г. досега е изиграл десетки роли в театъра. Първият му театрален спектакъл, неодадаистката опера BajuSS, е номиниран за наградата на Асоциацията на унгарските театрални критици (2018) – за най-добър музикално-развлекателен спектакъл. През 2020 г. печели наградата Staféta – програма за подкрепа на изгряващи унгарски театрални артисти. В момента живее в Амстердам, където завършва магистърска програма по международна драматургия.

Не знам дали искам да ставам драматург, но мисля, че ще ми е полезно да развия умения за разработване на собствен проект, споделя Ласло. А той, проектът, вече е факт и премиерата му ще е през септември на фестивал в Грац. Все още не е решил дали след това ще се върне в Будапеща.„Много артисти, особено в независимата сфера, наистина страдат от политиката на Орбан. Хората наистина чакат края на този режим. И тогава мисля, че бих се върнал по-щастлив, отколкото сега“, казва още той.

Снимка: Даниел Димитров

Ласло Гьондьор – за Виктор Орбан и семейство Мейзга, за траш естетиката и за Дева Мария, която свети до портрета на Ленин. И още: Дразни ли се, когато публиката не разбира иронията му. Защо отиде да учи театър в Индонезия. Случвало ли се е, докато играе, нещо да го хване за гърлото и да не може да продължи...

Ако човек не разбира унгарски, единственото, което ще схване от представлението, са имената на Виктор Орбан и семейство Мейзга...

- Това е труден език (Смее се – бел. а.). Унгария е много повече от Виктор Орбан и семейство Мейзга, но аз виждам, че тези две неща са свързани. Мисля, че анимацията „Семейство Мейзга“ е най-сладката и най-умната част от годините на социализма, и аз лично я обичам. И, ако светът поне малко приличаше на семейство Мейзга, сега нямаше да има нужда да се оплакваме от нищо, защото това би бил  един чуден свят.

От другата страна, имаме Виктор Орбан, на когото абсолютно не съм фен и въобще не го харесвам, както и унгарската политическа левица, защото те също имаха свои политически престъпления. Системата на Орбан за мен е абсолютно неприемлива. В същото време, тя наистина е свързана по някакъв начин със социализма, защото е като продукт на това общество. Общество, което наистина очаква силен лидер и трябва да се справя с комплекса за малоценност и нуждите на тази фигура. Този вид фашистка бащинска фигура, Виктор Орбан, който наистина дава на хората някакъв вид социализъм или тази много силна лидерска фигура, която им липсва. Така че, Мейзга и Орбан, по някакъв начин,  са свързани, но всичко е много по-сложно. Едно е сигурно, държавата на Виктор Орбан за мен не е добра за живеене.

Представяте ли си Орбан като част от анимацията „Семейство Мейзга“?

- Да, абсолютно – като една злонамерена и дяволска фигура.

Над 20 човека стоят зад спектакъла, който представихте в София. Създава се усещането, че играете в условията на домашния уют и ние, зрителите, сме заедно с Вас, у дома. Представяхте ли си го по друг начин или това беше идеята от самото начало?

- Не, не. Точно това беше целта. Това е апартаментът на баба ми, в който се преместих, и прекарах цял месец, и там бяха създадени всички тези видео материали. Исках публиката също да се движи с мен по време на представлението – в това уютно, домашно място, и да чувства утеха... И просто да успее да забави малко темпото – каквото е това на баба ми. Тя живее в много различно време и по много различен начин. Исках да доближа хората и да ги върна към това чувство...

Имахте ли други варианти за име на представлението, освен Living the dream with grandma (Изживяване на мечтата с баба)?

- Да, това е английската версия, в която има игра на думи, но на унгарски звучи малко по-различно. Идеята е, че съм имал сън, в който виждам моята баба. Сънувам я, а това идва от страха, че тя ще умре. Нещо като страх в съня... И аз трябва да запиша всичките й истории, и да прекараме време с нея, преди да си отиде. Това е нещо като истински сън.

Снимка: Даниел Димитров

Другото значение на унгарски може да се разбира като сънуване на едно и също място, като спане в същия апартамент, което показва, че живея заедно с баба си през този един месец.

Дразните ли се, когато публиката не разбира иронията?

- Много добър въпрос. Мисля си, че не би трябвало да се дразня. И принципно не се дразня, защото проявявам разбиране. Но има един момент, в който чувствам, че ме хваща яд, че иронията ми не се разбира...

Иронията, разбира се, е вид културен и много труден хумор. Особено, когато отидеш в друга държава. Хуморът в Living the Dream with Grandma e създаден специално за унгарската публика. И мисля, че хората там разбират иронията, но когато отидем в чужбина, не можем да очакваме същото… Тогава се усещам, че се дразня, но по-скоро заради себе си. Би било толкова хубаво, ако всички разбират този вид ирония...

Защо включихте тази интерактивна част – играта с публиката?  

- Защото в този момент от представлението вече има някакво усещане за характера на баба. Мисля, че е хубаво да направя публиката съпричастна на тази игривост, която имахме с баба ми. Сякаш играехме малки глупави игри... Стори ми се, че ще е доста интересно да играеш с човек, който не присъства физически там. А аз съм нещо като посредник, който се е постарал публиката и баба да играят заедно. Сякаш, за да изпитам това, което преживях наистина в живота си.

Какво е траш естетика?

- (Тежка въздишка – бел. а.) Не съм готов да дам адекватно определение (Смее се – бел. а.). Но мога да кажа какво означава според мен. Преди това обаче, трябва малко да си помисля... Това е, когато осъзнаваш, че общоприетото високо качество липсва, но въпреки това се забавляваш, и това ти носи естетическа или артистична радост. Това е като да изпитваш наслада от комедия на ужасите. Важно е да сме наясно, че това е нещо, което използваме, за да създадем нещо много по-добро – като естетика или качество. Това е радостта за мен...

Чувствате ли се жертва на тези естетика или сте част от нея?

- Отново много добър въпрос за размисъл. Мисля, че има опасност да си жертва. Тъй като има граници, които те затварят в определена област на себеизразяването.

Снимка: Даниел Димитров

Никога не съм мислил, че съм жертва, но поглеждайки назад към миналото си, разбирам,  че това беше начин да се мисли точно в тази посока. Това беше тенденция... Тук има проблем и със самочувствието – сякаш някой те кара да създаваш боклук, а не нещо красиво и добро. Може би, защото е по-лесно да го направиш така, отколкото да си жертва, която не се осмелява да опита нещо предизвикателно, защото не предизвиква себе си. Аз изглеждах точно така в началото на моята театрална кариера. Но с това представление направих пробив. Опитах се да създам нещо друго, в което смесих конвенционалната красота с траш естетиката.

Да, всеки може да иска да бъде жертва. Сега, в този случай, аз не се чувствам жертва и мисля, че в днешно време съм по-наясно, че наистина трябва да опитам и друга естетика, без да съм жертва. Но опасността винаги съществува...

Арфа, на която свирите, в коя от всички тези посоки отива?

- Арфата е олицетворение на древната европейска култура. Тя е символ и икона на конвенционалната красота, за която споменах. Това е един много традиционен инструмент с неприпозната, универсална красота. Исках да има един такъв елемент до този траш хумор. Това е противоречие, но, в същото време, има смисъл, когато са поставени едно до друго. Вярно е, че баба ми много харесва арфа. Но в случая това е по-скоро противопоставяне на противоречащи си естетически елементи.

Каква е тази история с иконата на Дева Мария, която свети до портрета на Ленин?

- Да, история има... Това е една сцена от моето детство, разположена на лавицата с книги у баба. Малка, 3-сантиметрова статуя на Ленин от слонова кост изразяваше истинската комунистическа идентичност на баба ми и дядо ми – но по-скоро във философски смисъл, а не в политически. И като истински марксисти, до Ленин бяха поставили електрическа крушка. Тя  беше много специална, защото вътре в нея имаше Дева Мария. Крушката беше майтапчийски подарък. И наистина, до ден днешен Ленин е пред очите ми, а до него светещата Дева Мария.

Случвало ли се е, докато играете, нещо да Ви хване за гърлото и да не можете да продължите?

- Да да... Случвало се е поне десетина пъти, или повече... Става много изненадващо това докосване. Тогава сякаш не мога да продължа, и трябва да спра за няколко секунди. Но понякога просто нищо не се случва. Мисля си за сценария и играя...

А какво Ви отведе да учите в Индонезия?

- В началото на моята кариера исках да усвоя напълно различен подход към театъра и да отида на друг континент. Затова се възползвах от възможността за културна стипендия. Мислех си, че все още съм млад, свободен, мобилен, и най-нормалното нещо е да се гмурна в непознати води.

Снимка: Даниел Димитров

Там учих танц, защото танцът е нещо като основа на физическия театър. Всъщност, там, в Индонезия, беше истинската начална точка на този проект за баба. Там работих с Teater Garasi. Това е много интересна компания за съвременен физически театър в Джакарта.

Има ли дума, която Ви определя най-добре като човек?

(Замисля се – бел. а.). Сардоничен.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...?“

(Замисля се – бел. а.). Може би, да правя изкуство с приятели.