Fire away! Стреляй! С тези думи Майк Дауни започва разговора с един непознат български журналист. На лицето му грее огромна усмивка, а излъчването и езика на тялото му подсказват, че срещу теб има добронамерен, категоричен в действията си и, не на последно място – непресторен творец. Той може да бъде наречен „епоха“ заради цялостната му впечатляваща биография и приноси към киното, театъра и литературата.
„Златото на Истрия“, неговият дебютен роман, представен на „Синелибри“, е исторически разказ, предаден с фикционални похвати. Действието се развива в адриатическата провинция Истрия – в днешно време, през римското владичество и докато трае партизанската антифашистка война. Както пише самият Дауни, книгата обхваща „сериозен диапазон от исторически и топографски реалии, тъй че многото прочетени книги ми бяха не само полезни, но и задължителни, така че литературната творба да носи точна информация относно съвременната ситуация на полицаите под прикритие във Великобритания, живота на римската арена и партизанското движение на полуострова“.
„Гладиатори, трюфели, партизани и полицаи под прикритие, проникнали в екодвижението, на пръв поглед, изобщо не се съчетават, но пък са любопитни теми. И по тези теми са налице много материали, в които човек трябва да се рови“, казва Майк Дауни. В този негов първи опит в художествената литература, писан в „скъпоценни откраднати мигове“, България също е спомената, макар и само веднъж. В благодарствения послеслов към „Златото на Истрия“, авторът издава, че докато пишел книгата, се пазил да не споделя с прекалено много хора литературните си амбиции: „Живеех в смешния ужас от апокрифната история за Питър Кук, който винаги, щом го настанели до някого на празнична вечеря, и този човек съобщавал: „Знаете ли, аз пиша роман“, Кук отговарял с типичната си язвителност: „О, нима? Аз също не го умея това“.
Майк Дауни – за специалното си отношение към региона и защо България остава извън полезрението му, за добродетелите и добрите намерения като фантазия, за продуцирания от него филм „Зелена граница“ на Агнешка Холанд и ефекта сред политиците, за човешката романтичност и ползата от нея, за компромисите, които прави като писател, режисьор и продуцент. И най-важното – защо, ако си неутрален в ситуации на потисничество и негативност, тогава ти си част от проблема.
Имате специално отношение към нашия регион? Промени ли се то през годините?
- За първи път пристигнах в този регион в края на 70-те, началото на 80-те години, и видях панорама и калейдоскоп на историята, която се е случила през тези 40-45 години. Виждал съм различен вид промени, които се случват в много от страните, които познавам и съм посещавал...
През 80-те години имах едно голямо голямо писателско турне, по време на което пътувах от Лондон до Източна Германия, от Източна Германия до Будапеща, от Будапеща до Белград, Букурещ. Посетих всички филмови студия в района по това време. Така че беше интересно да се види как те всъщност са се променили от комунистическата в посткомунистическата ера, и след това са метаморфозирали в капиталистическата ера. Ще бъде интересно да видим какво ще се случи в посткапиталистическата ера... Но промяната е огромна, феноменална. Промяна, която никога не съм очаквал да видя през живота си.
Има определени исторически неща, които се случват – като падането на Берлинската стена, като апартейда, като края на комунизма и така нататък. Това са неща, които смятаме, че никога няма да се случат, или че няма решение на този политически проблем. Точно по същия начин, както сега гледаме на Израел и Палестина. И, Господи, това няма да има край...
Къде остана България в това Ваше пътешествие и защо беше подмината?
- За съжаление, човек има само един живот... А и Балканите, на Изток, не са единственото нещо, което ме интересува. Като режисьор съм направил над сто филма, на пет различни континента, с автори от цял свят. Статистически погледнато, няма как да прекарам толкова време в България.
За мен е наистина важно книгата ми да стигне до читателите в България, в Сърбия, в Румъния, в Хърватия, в Македония, защото мисля, че говори много за тези места – поради тяхната сходна история и произход. Тя отразява много от идеите и чувствата, вярванията и възможностите на целия този регион. Знам, че това е важно.
Последният ми „политически“ въпрос е как Ви се струва България днес, от пръв поглед...
- Виждам промени, и то към по-добро. Харесвам места, които са леко анархични и леко хаотични. Виждам, че тяхната оригиналност включва един вид хомогенизирана еврокултура, да кажем. Много вярвам в собствената си идентичност като ирландец. И ние сме малка държава. И ние искаме да запазим езика си. Искаме да запазим нашата идентичност. Не искаме да станем прекалено хомогенизирани в – разбирате какво имам предвид – глобалното село.
В България все още имам това усещане… Все още нещата ми се струват малко на границата. Все още има възможности, все още е малко диво, но също така и високо цивилизовано, пълно е с културни хора. Има усет към изкуствата. Има много чувство за култура. И, разбира се, кой може да се оплаче от държава, град, компания или филмов фестивал, които искат да показват моите филми и искат да издадат моята книга (Смее се – бел. а.). Страхотно е. Харесва ми.
„С моите филми се опитвам да създам по-добър свят и да дам на хората някакво достойнство“, казвате Вие. Това не звучи ли като фантазия?
- Мисля, че всички трябва да имаме по-високи цели. Силно вярвам в това, че трябва да… Ако се целим по-нависоко, може и да стигнем по-далеч. Искрено вярвам, че изкуството да създаваш, колкото и малко или голямо да е, има успех, стига да има своя малък принос към промяна в нещо към по-добро. И това е достатъчно.
В крайна сметка, ако има достатъчно хора, които го правят, ще има кумулативен ефект, ефект на пеперудата. Ако пеперуда размаха крила в Китай, в Южна Америка има земетресение. Тези неща са много важни за мен. Винаги съм бил социално ангажиран писател, режисьор, продуцент или каквото и да е, независимо дали съм се занимавал с театрална или филмова продукция.
И мисля, че, ако погледнете всичките ми 100 филма, ще намерите нещо социално ангажирано политически. Със сигурност, това, което няма да намерите в нито един от моите филми или книги, е пасивност, липсата на решителност, неутралност или колебание, или, както казваме в Англия, sitting on the fence (Идиом, буквален превод – седя на оградата – бел. а.). Мисля, че, ако си неутрален в ситуации на потисничество и негативност, тогава ти си част от проблема.
Има ли Ваша книга или филм, които са постигнали този ефект, за който говорите, или обратното – не са успели да го постигнат, въпреки намерението...
- Ще отговоря така – ето какво се случва в момента. „Зелена граница“ е филм на режисьора Агнешка Холанд (Майк Дауни е един от продуцентите на филма – бел. а.). За трета седмица това е най-касовият филм. Разказва историята на мигранти, преминаващи от Беларус в Полша. Миналата седмица министър-председателят, президентът и министърът на правосъдието се обявиха срещу този филм, като казаха, че това е най-опасното нещо за полското общество в момента. Бла, бла, бла. Всеки, който отиде да го гледа, е наричан „прасе в киното“. Те също така създадоха климат на омраза и гняв, имаше и онлайн нападки спрямо режисьора. Това означава, че тя трябва да има 24-часова охрана.
Филмът е много човешки. Става въпрос за истината. Става въпрос за нас, изправени пред нашите европейски идеали и традиции, да бъдем сигурно убежище за хора, в чиито страни има опасност. Полша отрича това, и то много категорично. Но това е най-големият филм в Полша от началото на годината, 600 000 души са го гледали до момента. Там скоро има избори и бих се обзаложил, че всеки от тези 600 000 души ще гласува срещу партията на Качински. Ще гласува за по-справедливо общество. Така че това е пример за нещо, което има силата да промени друго нещо. Да разбира се, има и неуспехи. Това е отговорът на останалата част от въпроса Ви. Но аз обичам всичките си „деца“ еднакво.
Романтичен човек ли сте? „Полезно“ ли е това качество на един творец?
- Идеята за естетика и идеята за изкуство сама по себе си е вид романтичен акт и романтичен жест. Защото има връзка с публиката и пряка връзка с хора, които са готови да споделят твоята романтика, или твоя разказ, филм, история и подобни неща. Изключително важно е това, което правим, да има известна, надявам се, наивност, както и определена смелост.
Мисля, че наивността и смелостта се вписват в романтичния идеал, поддържан от Гьоте и някои от големите литературни романтици. Трябва да сте готови да рискувате, за да придобиете разбиране за себе си или за работата си, или за любовта си към нещо. Също така, трябва споделите тази любов...
Следващият ми въпрос става излишен – дали добронамереността винаги се отплаща...
- Да...
Правил ли сте компромис в продуцирането на филм?
- С всеки един филм (Смее се – бел. а.). Всеки един филм е серия от компромиси – от първата стъпка, на писане на сценария. Ето защо, сценарият се различава толкова много от романа. Сценарият не се пише за един тип публика, а за различни аудитории. Пише се за режисьора. Пише се за продуцента. Пише се за този, който финансира. Трябва да се натиснат много и различни бутони. И така, на практика, самият акт на писане на сценарий е огромен компромис. Защото се опитва да направи твърде много неща.
Това е малко по-нисша форма на изкуство и може да съществува само в контекста на gesamtkunstwerk, на цялото произведение на изкуството, което е филмът (Gesamtkunstwerk – произведение на изкуството, което използва всички или много форми на изкуството, или се стреми към това – заемка от немски, на английски се приема като термин в естетиката – бел. а.). Така че, по дефиниция, има много компромиси. Писането на роман, разбира се, е нещо много различно. По очевидни причини. Това не е колективен акт на сътворение. Там сме само аз, моята писалка и хартията (Смее се – бел. а.).
Вашият личен живот е твърде интересен, бихте ли създал филм по живота си?
- Никой не се интересува от живота ми. Мисля, че всичко, което човек прави, особено в литературата, е нещо като... Въпреки че там изглеждаш като отделен играч. В крайна сметка, всичко зависи от теб. Твоето мнение, мисли и идеи ги слагаш в устата на други хора. И понякога се получава нещо като дълъг разговор със себе си. И, както моят партньор много често ми казва: „Майк, аз всъщност не трябва да съм тук. Ти вече водиш разговора със себе си, всички гласове се въртят в главата ти. И така е много по-добре, защото никой не те прекъсва. (Смее се – бел. а.).
И накрая, как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича..."?
- Живота. И благодаря за хубавите и оригинални въпроси. Харесаха ми.
Майк Дауни е роден през 1959 г. Той е ирландско-британски филмов продуцент, писател, сценарист, публицист, театрален режисьор и университетски преподавател. Председател е на Европейската филмова академия и почетен председател на Европейската филмова награда LUX – на публиката. Удостоен е с отличието „Офицер на ордена на Британската империя“. През 2022 г. университетът „Уорик“ му присъжда почетното звание „Доктор хонорис кауза“ за значителен принос към световното кино. „Златото на Истрия“ (2022) е неговият дебютен роман.
Съосновател и главен изпълнителен директор е на независимата продуцентска къща Film and Music Entertainment (F&ME) със седалища в Дъблин и Лондон. Бил е част от десетки международни журита на филмови фестивали по целия свят. Продуцираният от него „Зелена граница“ спечели четири награди от кинофестивала във Венеция. Дауни е сценарист и продуцент на филма „Възходът и падението на другаря Зило“ (2022) на режиьора Фатмир Кочи, част от конкурсната програма на „Синелибри“.
