Какво е да пренесеш Африка в Албания. Или да „забраниш“ съществуването на трагедии. Утопия – не, а силен вътрешен повик, който чрез енергията на тялото стига до безумно закърнелите ни души. За да ни има...
„Възходът и падението на другаря Зило“ е филм-приказка-романс-капан и безмилостна резачка на времето отпреди половин век. Черна комедия. От нея може да ти се гади, но и да изпиташ особено блаженство – заради деформираните до крайна перверзност човешки взаимоотношения... Което ги прави – по някакъв начин – красиви...
За подобно внушение от големия екран е необходима фантазия, за която Фатмир Кочи казва, че е най-добрият режисьорски похват. Самият той е личност на ръба на света. Между Тирана и Ню Йорк, между физзарядка и тай чи, сред сурова модерност и дива зеленина. Животът му е не по-малко интересна основа за филм, „проядена“ от собствената му, почти нереална нормалност.
Зад името му стоят игрални и документални филми, селектирани от най-големите фестивали в света. Той е лице на новото албанско кино. Приземен. Хармоничен. Вдъхновяващ.
Фатмир Кочи – за алюзиите и илюзиите във филма и в живота, за пропагандата и пропагандното общество, за реализма и фантазията, за драмата в хумора и иронията в драмата, за основаването и оттеглянето от първата частна филмова школа в Албания. И още: Защо над 30 години не спира да практикува тай чи. Връща ли се в Ню Йорк. С какво казва наздраве един заклет въздържател. С какво София превъзхожда Тирана...
Доколко непонятен е „Възходът и падението на другаря Зило“ за един 18-годишен албанец?
- Не мисля, че ще го разбере. Но, когато пуснахме филма в Тирана за първи път, в Талин миналия ноември, както и в Рейкявик през март тази година, срещнах няколко младежи между 19 и 21 години. Бях много изненадан от факта, че те са разбрали напълно филма и това, което се опитвам да кажа. И още повече – казаха, че сега е абсолютно същото и пропагандата просто не е спирала.
Но, ако се върна към въпроса, мисля, че масово, 90 процента от 18-годишните и по-младите хора няма да го разберат, и, може би, няма изобщо да имат интерес към този филм.
Това не е ли хубаво по някакъв начин?
- Мисля, че те в момента живеят в едно дори по-неистинско, пропагандно общество. Мисля, че ние израснахме по по-истински начин. Ние все пак играхме на улицата – на игри, които се играят навън, а пък те играят на телефоните си. Мисля, че това не е реален начин на живот.
Казвате, че героите във филма живеят в алюзии и илюзии. Можем ли да направим аналогия с действителността, и кое е повече – алюзиите или илюзиите?
- Илюзията е, когато търсиш някакъв свят, който не съществува. Докато при алюзията създаваш неистински свят. При Зило героите правят и двете неща. Ако трябва да направя паралел с реалността, според мен ние, със сигурност, наблягаме повече на илюзиите. Мисля, че си създаваме наши, изкривени реалности...
Аз съм реалист, особено в последните си филми, казвате през 2016 година. Реализмът ли е най-добрата режисьорска стратегия?
- Не. Фантазията е най-добрият режисьорски похват.
Когато казвам, че съм реалист, имам предвид, че никога не искам да губя усещането и познанието за реалността, в която живея, в която всички ние съществуваме. За мен е много важно да съм добре запознат с реалността, в която живея и работя.
Но има нещо по-интересно и по-важно, и това е фантазията, творчеството. Защото киното е изкуство, и без фантазия просто ще описваш своето ежедневие и нещата, които се случват пред теб. Това за мен не е толкова интересно. Това е моето виждане и моята естетика за киното.
Казвате също, че хуморът има своята драма. А в драмата търсите ли хумор или може би ирония...
- Абсолютно. Търси много ирония и самоирония. За мен това е изключително важно качество. Помага да разбереш какво какво не ти е наред, да се опознаеш на ново ниво. И, когато можеш да се опознаеш, едва тогава имаш възможност да опознаеш и света, и другите.
Силно вярвам, че познанието за себе си е свобода. Безпрекословно.
Основател сте на първата частна филмова школа в Албания, какво Ви струваше това и доволен ли сте от резултатите?
- През 2013 г., заедно с други режисьори и продуценти, създадохме първото частно филмово училище. Беше добра идея, но не мисля, че проработи добре.
Моето виждане беше за едни по-различни методи на преподаване. Исках да създам нестандартно училище с нестандартен подход към учениците. Исках те да имат свободата да продуцират филми, които на тях самите им харесват и с които те самите искат да кажат нещо. Не исках просто да преподавам, академично и сухо. Другите преподаватели имаха друго виждане. В крайна сметка, аз напуснах. Защото не обичам да назидавам и да уча другите, обичам да уча себе си... Но школата все още продължава, без особени резултати...
Има ли все още поръчково кино в Албания?
- Не, няма – на сто процента. Вече всеки е свободен да прави своя филм. Няма я цензурата, която имаше преди, няма ги поръчковите филми от едно време. Има все още някаква идеология... Мисля, че и при вас е така. Все още, има държави, в които се прилага повече цензура, например, в Русия. Можеш да направиш филм за Путин, но няма да можеш да го покажеш на никого.
Как се запалихте по китайската гимнастика?
- Не знам точно как ми дойде тази мисъл. Бях на 31-32 години, и в един момент реших, че месото ми е дошло в повече и рязко го намалих. Започнах да го ям само един-два пъти месечно. Тогава срещнах един китаец в Тирана, който ми отвори очите за тай чи.
Преди бях се срещал с гимнастиката в училище. Дори ни караха всеки ден да правим физзарядки преди началото на часовете. Мисля, че и тук е било така. Но тай чи е много, много по-различно, много помага за баланса като цяло, за развиването на тялото и на метаболизма.
Тай чи промени ли начина Ви на мислене или помага само чисто физически?
- Физически помага, и то много. Аз много обичам тай чи. Това е нещо, с което се събуждам всяка сутрин, освен това, отнема само двайсет минути. Това е първата ми мисъл за деня и, със сигурност, помага, на първо място – физически, но освен това изключително много те приземява и създава някаква хармония у теб.
Имал ли сте нужда от това приземяване и постигане на хармония?
- Мисля, че да. Това е въпрос на енергия. Енергията те движи, а не идеите и мисленето. Мисленето може да те отведе навсякъде, но в природата всичко е всичко е енергия.
Връщате ли се в Ню Йорк?
- Никога не съм живял в Ню Йорк повече от едни месец. Винаги съм живял в Тирана. Там се чувствам най добре, но като цяло много обичам Балканите и във всяка държава съм като у дома си, включително и тук, в България. Истанбул, Гърция, Сърбия, Косово... Държавите много си приличат. Мисля, че водим много интересно, източно-западно съществуване, което е уникално за нас. Това прави и културата уникална...
Хората обикновено казват, че центърът на развитието е в западните държави. Но за мен това нищо не означава. В центъра е културата. Културата е всичко и, когато усещам, че някъде културата е развита, за мен това е това е една успешна държава. И наистина вярвам в това.
Знам, че не пиете алкохол. С какво казвате наздраве?
- С вода! (Смее се – бел. а.).
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича..."?
- (Замисля се – бел. а.) ... кучета и котки. Гледам пет улични кучета и още толкова котки на село, и още една котка – в апартамента ми, в Тирана. Като цяло, много обичам животните и подкрепям хората, които обичат животните. Но не се възприемам за някакъв активист.
На село, в двора ми, който е доста голям, има само няколко дървета, всичко друго е диворастящо. Обичам дивата природа. Може би, затова обичам и София, защото има много дива зеленина. Тирана също е зелен град, но не колкото София. Тук навсякъде има диворастяща растителност и това не бива да се губи. Това е здраве! Всичко, което се обработва, е нездравословно.
