Ако хората имаха породи, а не зодии. Ако за тяхната същност се съдеше по името, а не по астралната им обремененост. Той може би щеше да се нарича Любов, от Която Не Можеш да си Отрежеш Сам...
Това е любов, която не се дава по милост, а трябва да бъде доказвана. Дълго. Това е любов без име – една изключително силна битка, заради която си струва да се бориш, да растеш. Струва си дори само да живееш. Любовта е трофей, който усещаш като Божи дар, след изтощителна гонка.
Най-хубавото е, че заради любовта, която получаваш от него, не е нужно да сменяш собствената си оптика. Правиш го заради самия себе си. За да прогледнеш – като след среща с книга. След като си бил размазан от представите си за комфорт и сила...
Режисьорът, сценарист и актьор Людмил Тодоров, след миграцията на паламуда и други подробности от пейзажа на живота ни, е основно писател. И това прилича на комфорт, но само на пръв поглед. Защото най-трудно е да се доказваш сам. Без абстрактността на принципите, без чувството за придобита отборна вина и без да се налага да минаваш на стаж през свинеферма...
Людмил Тодоров – за новия роман „Смяна на оптиката“, за „акустичните“ книги и за „акустичните“ филми, за литературното отшелничество и последиците от него, за емоционалния махмурлук, за раздвоението, за мълчанието, за достъпните творци, за генетичната непоносимост. И още: Колко дълбока може да бъде една дума. Колко измамен може да бъде един на пръв поглед реалистичен кадър...
Г-н Тодоров, „акустична“ книга ли е „Смяна на оптиката“? И въобще, книгите могат ли да звучат? В кой жанр звучите Вие този път?
- Да се напише „акустична” книга е много по-трудно, отколкото да се направи „акустичен” филм, ако под думата „акустичен” разбираме способността на музиката да внушава идеи и чувства, без да ги артикулира, без да ги назовава, в което е нейната магическа мощ. Така или иначе, откакто правя филми и пиша книги се стремя именно към това, те да звучат като музика, да внушават, а не да назовават.
С филмите е по-лесно, дори само заради набора от изразни средства, които при книгите се свеждат до едно – думата. Независимо от това, пишейки книги, аз правя всичко възможно да внушавам, а не да назовавам. В това отношение, „Смяна на оптиката” не прави изключение. Що се отнася до музикалния жанр на тази книга… Не знам... Знам само, че е класическа музика, някакъв струнен квартет, но спирам дотук, защото съм неграмотен в тази област.
Мислехте ли са за кино, докато писахте „Смяна на оптиката“?
- Нито веднъж, слава Богу. Напоследък мисълта да правя кино ми разваля настроението, а причините за това са все познати, всеки правещ човек в България ще Ви ги каже.
Болна тема ли е киното?
- Болна тема е, да. От десет години се опитвам да финансирам и да направя филм с три сценария. И нито един от тях не може да мине през комисията на филмовия център.
Защо не направихте онзи игрален филм за свинефермата? Нямаше ли професионалният Ви път да има друга история?
- Не. Защото това се случи малко преди промените в България. Така че, освен да чакаме пет-шест години, нищо друго не пожертвахме. Сега се сещам примери за хора, които тогава се съгласиха да направят такива работнически филми. За голяма част от тях това беше първият и последен филм. Нещо стана с тях, защото се бяха съгласили. След това дойде 89-а година и тези хора изчезнаха от хоризонта. Не че някой им е пречил...
Вярвате ли на обещания, когато става въпрос за работа?
- Да. Аз съм доверчив човек. И да, първата ми реакция е да се доверя. Независимо, че иначе в лични разговори се правя на много умен и на много хитър. (Усмихва се – бел. а.)
Но тази първа реакция винаги е по-силна от всичко, от всички неща, които човек си е наумил и мисли, че знае. Тя или е на доверие, или на недоверие. И аз съм в тази, втората, група...
- От първия написан ред на „Смяна на оптиката“ ли започнахте с първо лице, единствено число, в женски род. Така по-силна ли е връзката на читателя с това, което чете?...
- Първото лице единствено число, и особено женският род, са доказано изповедални и създават условия за самоанализ, към какъвто е склонна героинята на романа. Има още две неща, които помагат на текста да постига своите цели. Разказът е в сегашно време, което означава, че всичко става пред очите читателя, а действието в отделните глави се развива на едно и също място, в семейната селска къща, което пък съсредоточава вниманието към вътрешния живот на героинята, а не към това откъде си купува дрехите.
Има ли ниво – емоционално, творческо, чисто физическо – което се наложи да прескочите покрай създаването на романа?
- За първи път поисках да напиша книга, вдъхновен от нещо толкова сухо и абстрактно, каквато е мисълта за биполярния свят, в който живеем. Пътят от тази мисъл до готовия роман, който е органичен, „акустичен” и четивен, ми отне две години, при положение че останалите ми книги се пишеха сами за няколко месеца.
Кога за последен път се събудихте с емоционален махмурлук?
- Ако това означава предишния ден да съм злоупотребил с емоции, не ми се е случвало много отдавна, и слава Богу, аз съм възрастен човек.
Нима е възможно да има творческо вдъхновение, въображение и фантазии, лишени от злоупотреба с емоции?...
- Хубавото на напредналата възраст е, че човек има богати спомени кога и как е злоупотребявал с емоции и може да черпи от тях така, както се теглят пари от банка.
Хората трябва ли да се опитват да преборват непоносимостта помежду си, особено, ако тя е генетична? И само със „смяна на оптиката“ ли става това?
- Този въпрос съдържа отговора – ако непоносимостта към нещо или някого е генетична, няма отърване от нея. Моята непоносимост към средата, в която живеем, е голяма, но разбиранията ми за това какво трябва да е изкуството, ми пречат да назидавам.
Вас лично какво Ви умиротворява?
- Все по-често ме умиротворяват все по-прости неща – мъркане на котка, да изпия една хубава боза, да видя в парка нещо дребно, което да ми върне доверието в човечността.
Кое мълчание е музика за Вашите уши? И, ако отново говорим за жанр – какъв би бил той?
- Не смятам, че мълчанието е нещо хубаво, освен ако мълчат хора, които не можем да понасяме.
Аз, например, ще дам банкет, ако чуя българските политици и абонираните за телевизиите изразители на обществено мнение да помълчат малко.
Защо обричаме на мълчание всяко по-значимо събитие в нашия живот?
- Защото сме българи – нечленоразделни, нецивилизовани и неразвити в социално, икономическо и нравствено отношение.
Кога отказвате да сте достъпен? Оксиморон ли е понятието „достъпен творец“ – ако приемем прилагателното като възможност за близост със самия творец, а не като характеристика на това, което прави...
- Не мисля, че творците трябва да са недостъпни за публиката, напротив. Но кой днес се интересува от стойностно изкуство, камо ли от хората, които го правят? Аз лично отказвам достъп не като творец, а като гражданин, който гледа да стои далеч от българското общество. Не, че не съм опитвал да участвам, опитвал съм много пъти с все същия резултат.
Аманда Стерс твърди, че формулите на любовта трябва да бъдат пренаписани. В „Смяна на оптиката“ сякаш се прокрадва нов прочит на „Ромео и Жулиета“...
- Нищо ново под слънцето. Всичко, което преживяваме днес, вече е преживяно многократно. Сменят се само реквизитите. Но закачката с „Ромео и Жулиета” ме интригува. Какво точно имате предвид?
Имам предвид връзката, която главната героиня уж има със своя приятел, но заради собствената й обремененост – лична, фамилна и всякаква друга, тази връзка е невъзможна и почти лишена от смисъл... И в този смисъл, признавам, че нов прочит на „Ромео и Жулиета“ е малко силно казано...
- Не е лесен животът на интелигентните, свръхчувствителни хора. Те не създават лесно връзки.
Ако човекът можеше да лети, щеше ли да бъде раздвоен? И въобще, има ли нещо, с което човек може да бъде укротен в естествения си порив да бъде раздвоен, разтроен, разчетворен...?
- Раздвоението на хората е средство за оцеляване, с което ни е въоръжила природата. То не е задължително нещо тегаво и лошо. Както са ни дадени две очи, а не едно, за да виждаме по-добре какво става около нас, така ни е дадена способността да погледнем едно нещо от две различни гледни точки и да се раздвоим, да се разколебаем преди да вземем решение.
Колко дълбока може да бъде една дума? Колко измамен може да бъде един на пръв поглед реалистичен кадър?
- Един кадър сам по себе си не може да бъде измамен, това е фотография, общо взето. Киното е движещи се картинки. Но много лесно може да се превърне в измама навързването на няколко кадъра един за друг. Четири-пет кадъра могат да бъдат монтирани така, че да бъдат „четени“ по два абсолютно различни начина. И това е много специфично за киното.
А колко дълбока може да бъде една дума? Трябва да се опитам да си спомня кои думи са ме поразявали в нещо, което съм чел...
Търсите ли отшелничество в литература – като бягство от киното, или от хората?...
- Мисля, че през последните десет години литературата ми дава възможност да се изолирам и от киното, и от хората. Това е всепоглъщащо нещо, ако човек се занимава сериозно с него. И напълно може да подмени реалността. Това е много голяма изолация...
Има ли последици от тази изолация, увреждания...
- Има, но това са рисковете на професията. И много известни писатели го казват непрекъснато – че това е като да влезеш сам за някакъв бой, и всеки ден пишеш, да блъскаш, да правиш нещо... То дори това не е професия, а занимание. Не мога да го нарека професия, всъщност. Що за професия е това?... Това е едно налудничаво занимание, ако се замисли човек.
Бургас има ли вина за Вашето отшелничество?
- Не, не... (Усмихва се – бел. а). Това започна много отдавна... Започнах да пиша сериозно преди дванадесет години, нон стоп, книга след книга...
Но май вече повече сте бургазлия, отколкото софиянец?
- Ами, правя се на интересен (Усмихва се – бел. а). Защото Бургас е хубаво само на лято...
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича сина си и жена си.
