„Хиподил“, „Контрол“, „Ревю“ и „Нова генерация“ се събират заедно за пънк, рок и ню уейв преживяване, наречено „Сега или никога" – на 2 декември в „Арена София“. Събитието е пет години след концерта на същите групи в най-голяма столична зала.
Хем може да обича, хем може да напада, хем може да бъде тихо, кротко и спокойно, хем може да бъде адски агресивно и брутално. Неговите думи за рока звучат като думи за самия него – на сцената. Трийсет години след началото на „Контрол“, Кольо Гилъна е опазил сетивата си свежи, вдъхновението от живота – живо, погледа към музиката – уникален, удоволствието от работата – непокътнато.
На тази комбинация от фактори се радват малцина артисти. Защото малцина са тези, които са успели да докарат собствения си „престой“ на сцената до кеф и брутален пънк.
Кольо Гилъна – за предстоящия концерт, приятелите в музиката и феновете, за новите групи, за пънк версията на песента „Приятели“ на „Тоника СВ“ и коментарите на Стефан Диомов, за автобиографията, която пише, за бащинството и умерения оптимизъм, за новия живот с нова съпруга. И още: Има ли зацикляне, когота пееш едни и същи песни 30 години. Как се появява името „Контрол“. Смята ли се за легенда. С какво най-много се гордее като българин и какво го отвращава.
Концертът на 2 декември 2023 г. ще повтори ли това, което видяхме преди пет години на същото място – „Арена София“ (Тогава „Арена Армеец“ – бел. а.)?
- Пак ще се съберат на една сцена всички емблематични групи от 80-те и 90-те години – „Нова генерация“, „Ревю“, Милена, „Контрол“ и „Хиподил“. Това ще е празник, който се случва веднъж на 4-5-6 години. Благодарение на Светльо (Светослав Витков, вокалист на групите „Хиподил“ и „Светльо & The Legends“ – бел. а.), който е инициатор на събитието. Надявам се, залата пак да се напълни, както всичките пъти, когато сме свирили заедно. И да се изкефим максимално на събитието.
Защото аз с „Контрол“ не съм пял от много години и е кеф, когато се кача на сцената. Иначе, когато имам възможност, пея с „Уикеда“, със Светльо, с Пецко (Петър Станоев, също вокалист на „Контрол“ – бел. а.). Така че нямам търпение да дойде 2 декември.
Споменахте думата празник. Какво е празникът за един изпълнител, артист, макар и неактивен в момента... Какво е усещането?
- Това, първо, е да си излееш душата с кеф – с песните, които си пял години наред. И второто е да бъдеш съпричастен с публиката. Тоест, публика и изпълнител да са едно цяло, и да стане такъв общ купон, всенароден купон, радостта и щастието да са взаимни.
Ще се учудя, ако ми кажете, че през годините е имало случаи, в които не се е получавал този купон, за който говорите...
- Ами, общо взето, да. И на времето хората се кефеха на всеки концерт. Свирили сме пред 50 души, свирили сме и пред 5000. Бройката няма значение, концертите винаги са минавали в еуфория и празнично, приповдигнато настроение.
Някои от песните пеете над 30 години. Получава ли се някакво зацикляне, или всеки път е различно?
- Някои от песните, които изпълнявам толкова много време, вече не ги пея със същия голям кеф, но ги пея с желание. Някои повече са втръснали – на мен специално, но на публиката – не. Обичам да пея и да се кефя на песни, които не съм пял много често. Тези, които са пеят навсякъде и непрекъснато – като „Най-щастливият ден“ и „Леле, како“, малко съм ми омръзнали.
По-рядко съм пял „Булка“, „Дайте ми“... Примерно, с Пецко направихме концертен unplugged вариант на „Олеле, колко съм пиян“ – нещо, което е по-различно от стандартното и от това, което е правено през годините, и ми доставя удоволствие.
За основния инструмент – гласа, имал ли сте притеснения?
- О, да, много пъти. Сега съм си в чудесна форма, но e имало много пъти, когато гласът просто изчезва – от пренатоварване или от заболяване. Ако настинеш, не си в кондиция. Но, когато всичко е наред с гласа, съм спокоен.
Трябва ли на сцената да бъдеш приятел с музикантите, за да се получи добър концерт?
- Да... Вече сме на такива години, когато професионализмът надделява над приятелството. Мисля, че дори да не сме най-първи приятели, когато всеки даде сто процента от себе си, нещата се получават.
Така не се ли получава малко като спорт, или спортен хъс, по-скоро?...
- Според мен си е чисто музикалният хъс – да се представиш най-добре пред публиката. В края на краищата, тя е дошла да те гледа, дала е пари и ти трябва да оправдаеш нейното доверие, и да си заработиш парите.
Колко пъти сте казвал „Никога“, а после сте съжалявал...
- Много пъти съм казал „Никога“ и много пъти след това съм съжалявал. „Никога не казвай никога“ е лафът, така че гледам да го спазвам. Винаги, когато съм казвал никога, е било плод на някакво моментно състояние и настроение, и прочие. Затова се опитвам да не го казвам...
Това само в професията ли се случва или и в живота?
- Навсякъде...
Казвате, че рокът ще си остане животно. Защо животно и кое е това животно, всъщност?
- Няма такова животно. Аз не мога да го определя като конкретно животно. Примерно – да е силен като лъв или хитър като лисица. Просто, рокът е едно такова животно в кавички, което хем може да обича, хем може да напада, хем може да бъде тихо, кротко и спокойно, хем може да бъде адски агресивно и брутално. Няма такова!
Как си обяснявате верността на феновете на рока и пънка?
- За да е вярна публиката, значи ние трябва да сме били достатъчно искрени и откровени, и честни към нея – за да може спечелим нейното доверие.
Били сме достатъчно добри и интересни, за да спечелим и любовта им, и интереса, и най-радващото е, че на концерти, като този на 2 декември, публиката е от 15 до над 50-годишна. Което означава, че след толкова много години, не само бащите и майките са ни фенове от нашето поколение, ами техните деца, а може би и праввнуци...
Поддържате ли връзка с фенове?
- Нямам фенове, които да са ми близки приятели. Имам много приятели, които са фенове, защото сме приятели. Винаги обръщам внимание на всички, които искат автограф или да си направят снимка – с тях или с децата им. Това непрекъснато се случва и аз с голям кеф се отзовавам, и обръщам внимание, защото тези хора са ценни за мен. Явно и аз съм ценен за тях, и любовта е взаимна.
Как се появи името „Контрол“?
- В началото, ние, като група, нямахме име, или имахме някакво име, което беше „Приказка“, или нещо такова Не си спомням. Решихме, че трябва да имаме някакво по-интересно име. Имаше много предложения, примерно групата „Пет“. Някой каза „Контрол“ и ние всички го харесахме, защото е супер, звучи много хубаво, благозвучно е и е кратко.
Това е през 1988 година, малко преди промените. Имали ли сте проблем с това име?
- Не. Тогава журналистите питаха какво контролирате и ние се чудехме какво да отговорим. Защото ние нищо не контролираме, ние правим музика и я свирим. Тогава аз излизах като контрольор. Владо Попа (Владимир Попчев – басист, композитор и текстописец на „Контрол“ – бел. а.) беше намерил от трамвайно депо истинска кондукторска униформа.
Излизах на сцената и всички журналисти питаха: „Ти сега ти какво контролираш?“. Викам им: „Нищо не контролирам“. Аз не знаех какво да отговоря. Защо това са въпроси, на които нямам какво да кажеш...
Има ли музика, която може да слушате на концерт като фен, не като музикант?
- На концерти слушам като фен групите, които в момента са актуални на сцената – на Rammstein съм ходил два пъти на концерт, на Ману Чао, на Fun Lovin' Criminals – четири или пет пъти. Макар че на последния концерт на Fun в Кьолн без Хюи (Хюи Морган – бел. а.), основният певец и двигател на групата, на мен не ми беше толкова еуфорично. Някак си ми се струва, че е трибют на Fun Lovin', а не самата група, защото основният глас го няма…
„Контрол“ е група-легенда, Вие самият смятате ли се за легенда?
- Не. Всъщност, на тези години може и да съм някаква жива легенда, защото много наши колеги, за жалост, си отидоха от този свят. Аз съм жив пънкар. Легенда е много силна дума, трябва да си направил е*ати кариерата, за да може да бъдеш легенда в цял свят. Тук, в България, с това, което си постигнал, може и да си легенда, но не се считам за такъв…
Ето че „живият пънкар“ направи кавър на „Приятели“, на „Тоника СВ“. Защото избрахте точно тази песен?
- Идеята ми хрумна, заедно с Пецко, да направим кавър и най-добре се получаваше „Приятели“ в този вариант, в който аз искам да бъде. Идеята ни беше да се върнем към 90-те години, в началото на „Контрол“, в този първичен, суров, оригинален звук. Затова е записвано само с китара, бас и барабани. Няма никакви клавири, няма медни инструменти, няма електроника и така нататък. Всичко е много, много сурово.
Аз си харесвах тази песен, и с Пецко я направихме буквално за половин час, и за 40 минути – целия аранжимент. Много бързо я записах, с помощта на Ерол, Росен и Владо Попа (Ерол Ибрахимов и Росен Григоров от „Уикеда“ – бел. а). И всичко се получи ей така – много бързо и много хубаво, според мен.
Какви са коментарите от Стефан Диомов, от „Тоника“?
- Аз аз взех правата за песента от Стефан Диомов, още преди да вляза да я записвам. Хиляди благодарности към него и към наследника на автора на текста – Георги Белев-син. Дадоха разрешение без никакъв проблем, подписаха споразумения, за да мога официално да я пусна да се върти.
Коментарът на Стефан Диомов беше „Това е много странно нещо“. Да, така е, защото при „Тоника СВ“ е шлагер, при мен е брутален пънк. Той явно не е фен на тази музика. Георги Белев-син обаче, който живее в Америка, много се изкефи на парчето. И аз се радвам, че съм съпричастен, и давам живот отново на тази песен, макар и с друг аранжимент.
Начало ли е тази песен? Някакво начало за Вас?
- Не знам дали е начало, но ме сърбят ръцете. Чувството да влезеш в студио и да работиш, да има криейтив, и да експериментираш, е уникално. Това е една такава приятна музикална възбуда, която не те кара да спиш, непрекъснато да мислиш ново и ново и ново, как да стане нещо още по-добре.
Много ми се иска запиша още песни. Засега нямам конкретна идея дали да са кавъри или авторски. Трябва да има и съмишленици около мен, с които да го направим. С „КГБ“, примерно, с моя китарист, направихме целия албум, с помощта на Владко, който направи аранжиментите на браса, но не са участвали 20 души творци. Бяхме адски малко.
Какво стана с „КГБ“?
- Мина през хиляди формации, с хиляди стилове. В момента нищо не се случва, защото, за да има такава група, това е страшна отговорност, и то е моя лична персонална отговорност. Аз трябва да ги храня тези хора по някакъв начин, като им намирам концерти, участия, ангажименти, и да получават хонорари – за да могат да се хранят себе си и семействата си.
Много е трудно в днешно време да имаш своя лична, персонална група. Затова повечето музиканти свирят с няколко групи едновременно, за да може да преживяват...
А защо започнахте да пишете книга?
- Стана вече близо година, откакто започнахме с Борислав Колев, режисьор на филма „Рокендрол“ (Документален филм от 2019 г. за групите „Ахат“, „Ревю“, „Ера“, „Нова генерация“ и „Контрол“ – бел. а.). Той ми е съмишленик. Той основно пише, аз му разказвам. До края на декември трябва да е готов първия драфт – суровия вариант на цялата книга, такъв ни е таймингът.
После ще има сигурно месец два, в които трябва да се правят корекции, редакции, допълнения и така нататък, за да може през май догодина да бъде отпечатана. Тогава правя 60 и за този юбилей мечтата ми е да имам подарък книга.
Това е книга за неизказаните неща, или книга за историята?
- Книга за всичко. Всичко, което е било свързано с моя живот и музика, и семейство, и спорт, и фенщина, и футбол, и всичко, което ме вълнува – как ми е минал живота…
Да, има доста неща, които не са били казвани по интервюта. Това е една изповед, връщане на спомените към сегашно време. В книгата съм достатъчно културен, за да не оплювам и да не създаваме интриги. Това няма да е жълта книга. Това ще бъде най-нормална автобиография.
С какво най-много се гордеете като българин?
- С моите приятели и семейство, може би, и с родния ми град София. Друго не се сещам. И любимия ми отбор ЦСКА, ама това са си наши нашите вътрешни неща. Не знам, не съм такъв родолюбец, че да тупам ръце в гърдите какъв патриот съм. Не. Тук съм се родил и тук ще си умра.
Какво Ви отвращава?
- Корупцията, на първо място. Бюрокрацията, липсата на управление, липсата на стабилност, на жизнен стандарт. Хората нямат пари. Непрекъснато, всички са недоволни от нещо – тази неразбория. Това е най-гадното в нашата държава. Иначе имаме прекрасна природа. Всичко ни е страшно хубаво. Рядкост са страните, които имат и планини, и реки, и морета – на адски малка площ, защото ние сме 111 000 квадратни километра – една малка плюнчица. С такава уникална природа – да съсипваме всичко, това ме отвращава.
Повече песимист или повече оптимист ставате с годините?
- Аз съм умерен – и песимист, и оптимист. Най-вече съм реалист. Много неща, като не ми харесват, съм хейтър, и казвам „Това никога няма да се оправи! Ние сме дъното!“, друг път казвам „Е*ати, колко яко!“, „Колко хубаво стана!“, „Гордея се“, „Супер ми е“, „Щастлив съм“. Затова, може би, по-скоро съм умерен оптимист.
Лесно ли е един баща да бъде приятел с децата си?
- Много е трудно. Аз още не съм се научил да направя разликата между родителя и приятеля. Защото родителят трябва да скръцне със зъби, да тропне по масата, а приятелят е за купона.
И в момента най-много върху това работя. Защото и двете ми момчета пораснаха, големият е на 20, малкият е на 14. Събираме се, почти всеки ден сме заедно, но е много трудно. С големия вече и си пием. На малкия все още не му е разрешено да пие. И е много трудно – хем да си пием питието, хем да му се карам, да го напътствам и да му дудна на главата.
Уникално е да имаш поколение, момчета. По принцип, бащата се гордее, когато синът го наследява в професионалното поприще. Нито един от двамата няма индикация за музика, но това не е най-важното. Най-важното за мен като баща и най-щастлив ще бъда, когато те се развият и са успели в живота си.
Какво означава новият живот за Вас?
- В момента се кефя на нов живот, защото имам чисто нова съпруга. Прясно нова, чисто нова съпруга, която ми дава всичко, от което имам нужда. Това ме прави щастлив и спокоен. Най-вече ме прави спокоен, а когато съм спокоен, съм щастлив.
През 2014 година казвате: „Вече остарявам и не бих искал да правя сравнения, например, между Поли Генова и Кичка Бодурова“. Хората обаче правят сравнения. Защо не харесвате сравненията?
- Всеки може да сравнява всеки с когото си иска. Всеки е в своята си призма, със своя вкус. Аз, като фен, мога да сравнявам, примерно, Black Sabbath с Ози Озбърн и Black Sabbath с Рони Джеймс Дио. Аз съм си фен на Ози Озбърн. Рони Джеймс Дио е уникален певец, но как да ги сравнявам? И двамата са страхотни певци. И Глен Хюз е бил певец там, и Иън Гилън. Не мога да правя сравнения, защото моят вкус е Ози Озбърн. Моето любимо нещо е Black Sabba с Ози. Оттук нататък, извънземно да се появи, няма пак да замести Ози, защото Ози е един. Всеки си има своята среда, своите фенове, със свой стил, няма база за сравнение...
Още един цитат от Вас, от 2008 г.: „Не съм от тези, които до последно излизат на сцената“...
- Ами да, и затова не правя турнета по 54 дни в годината. Тогава исках да сложа край на агонията с „Контрол“. Защото беше страшна агония и мъка. Никой не излизаше да свири и пее с кеф. Това хората веднага го усещат, и нямаше смисъл. И защо трябва да се амортизирам на сцената, и да бълвам нещо нонстоп. Аз съм си избрал този вариант, в който веднъж на 2, 3, на 4 месеца, веднъж годишно... Един път да излезеш на сцена, да се изкефиш, хората също да се изкефят и това е. Това не означава, че кракът ми повече никога няма да стъпи на сцена. Не. До когато мога, ще бъда на сцена.
Сега, неслучайно ще спомена годината – 2018-а. Тогава казвате: „Сега е времето на Папи Ханс и Криско“. Какво бихте казал днес, пет години по-късно?
- За съжаление, това време си е останало. Пак са Папи Ханс и Криско, или някакви други, които се появяват непрекъснато, но нямаме грам, крачка напред, в това отношение. Може би, сегашното поколение тийнейджърите харесва такава музика. На мен, като вече възрастен човек, много ми се ще да има идейни, креативни рок банди, които да бъдат модерни към сегашното си време, и да оставят следа. Модерни, хубави, оригинални групи, които да имат свой почерк, стил, облик и така нататък, и да пеят на български.
Ужасно важно е да се пее на български в България. Защото, аз какъвто и фен да съм на някаква българска група, като ми квичат на английски, на чешки, на унгарски... Какъв е смисълът? Аз нищо не разбирам от тези езици. Какво носи това? Ако английският е по-благозвучен като език за музика, то италианският е още по-благозвучен. Защо никой не пее на италиански, а всичките се опитват на английски... Когато си в България, трябва да пееш на български, но и трябва да имаш достатъчно добри текстове – за да може да оставиш нещо след себе си. За съжаление, това нещо в момента го няма.
Ето, например, преди години се впечатлих, когато се появи „Уикеда“. Ние вече се бяхме разпаднали. Тази група стъпи с шут на сцената, с взрив, и 25 години е на тази сцена, и остави много след себе си – като творчество, като дискография, като текстове, като послание. Няма такива групи... След „Уикеда“ не си спомням нещо, което да е било уау. „Ъпсурт“ – да, но те не са рок, те са хип-хоп.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- 12-годишно уиски (Смее се – бел. а.).
