Изоставена жп гара. Няколко скитници. Един от тях сгъва нотни листове на четири и ги разрязва с нож, от време на време произнася на глас имената на Бетховен, Бах, Херберт фон Караян. После събира нарязаните листове, отваря външна тоалетна и ги забива с пирон на вратата. Започва „Оркестър Титаник“ – на сцената на Сатиричния театър.
„Баща“ на тази до болка позната, немила и недрага картинка е Христо Бойчев, автор и на една от най-оптимистичните фрази от годините на прехода –„Шъ съ оправим!“. И макар никъде в пиесата да не споменават думите България и български, „Оркестър Титаник“ е умопомрачителен разрез на действителност, която е далеч от оправяне и все още може да срещнем наоколо.
Бойчев е вързал героите си за Титаник, което в случая дори не е кораб, а нещо още по-страшно – влак от родните железници. Този Титаник никога не потъва, което сякаш е най-голямото наказание за пътниците, удавени в собствените си мечти.
Доко (Николай Брънзалов), Луко (Кирил Бояджиев), Мето (Константин Икономов) и Любка (Силвия Лулчева) са несретниците от гаричката, на която никога никой не спира, въпреки всекидневните им репетиции за качване и ограбване на влак – до появата на Хари (Иван Панев), фокусник и пияница, способен да ги отведе в по-щастлива реалност.
За мага, чиято фамилия така и не става ясно дали е Худини, предстои трудната задача да работи с „такава измет“ и да предаде няколко важни урока. Първият – по шоу, е доста нелеп, но вторият е повече от полезен, защото става въпрос за трите низши форми за измъкване от реалността – алкохол, религия и бизнес. „Висшите форми са вътре вас“, категоричен е в обобщението си Хари.
Важното е, че всички тези хора, които хем искат да изчезнат, хем искат да останат там където са, най-сетне влизат във влака и стават пътници. Нещо повече – влакът тръгва, те пътуват. Нищо, че не знаят накъде. Нищо, че влакът е без други пътници, защото „другите пътници пътуват в техните си влакове“, защото „за всеки влак си има пътници“. Нищо че и машинист няма. А и влак няма… Краят на тази история е още по-изненадващ, фантасмагоричен и зоологичен. Но винаги е така, когато не се знае кой кого сънува…
Режисьор на спектакъла е проф. Румен Рачев. Сценографията е на Петьо Начев, който е автори на костюмите, заедно с Катя Хаджийска. Музиката е на Димитър Христов, а мултимедията – на Преслав Севери.
Любими фрази от „Оркестър Титаник“
Хари: Целият свят е Титаник и всички хора сме пътници.
Луко: Сега чукам по тая релса и вибрации стигат до Москва, Париж, Ню Йорк и Шанхай. Цял свят е в мрежата, само аз съм вън.
Любка: Простият човек разчита само на една връзка и като се скъса – край. Умните хора държат много връзки и болката се разпределя.
Мето: Жената е наркотик и всички мъже сме наркомани.
Луко: Ако се замислиш, няма смисъл, но ако не се замислиш – може би има...
Хари: Сънят не е животът, макар че животът е сън.
Луко: Всичко съм виждал в железопътната система, само мечки влак да карат не бях виждал. И машинистът – мечка, и помощник-машинистът – мечка.
Доко: Аз нищо не разбрах, но съм съгласен.
Хари: Ало, оркестър „Титаник“, достатъчно. Събудете се, потъването се отлага!
Румен Рачев за „Оркестър Титаник“
Десет минути след потъването на „Титаник“, от глъбините на океана все още е звучала музиката, изпълнявана от корабния оркестър. Звучала е музика, която като че ли във величаво отчаян опит е искала да напомни на ужасените и загиващи пасажери, че човешкият дух е безсмъртен.
И ако днес ние, хората, се заслушаме не с ушите, а с душите си, може би ще чуем музиката на този титаничен оркестър, звучаща от глъбините на десетилетията. И може би ще проумеем, че благотворителност означава не да подхвърлиш със самодоволна щедрост някому нещо, а да сътвориш благо. Да се опиташ да му дадеш надежда, мечти и смисъл да живее.
За Христо Бойчев
Роден в с. Орловец, Великотърновско, през 1950 г. Детската му мечта е да стане художник, но завършва Института по машиностроене в Русе през 1974 г. До 1985 г. работи като инженер и се издига до заместник-директор на Завода за растителни масла и протеини в Полски Тръмбеш.
Преминал 30-годишна възраст, решава да учи театрознание. Не го приемат при първото кандидатстване във ВИТИЗ, но четейки за приемните изпити, се вдъхновява и написва първата си пиеса „Онова нещо“. Следват „Районна болница“, „Спирка последна“, „Подземният“. През 1989 г. четирите пиеси на Бойчев се играят в 40 театъра, което го прави най-поставяният български автор към момента.
Световна слава му носят „Оркестър Титаник“ и „Полковникът птица“. Той е един от най-играните драматурзи в Европа, заедно с французойката Ясмина Реза и руснака Василий Сигарев. Пиесите му се играят в 45 страни на пет континента.
Христо Бойчев е победител в Световния конкурс за драма на Британски съвет (Лондон, 1997), лауреат е на наградата „Енрико Мария Салерно“ (Рим, 1999), патрон е на Бонското биенале в Германия и на Сараевския фестивал МЕSS. Член е на Петровската академия за наука и изкуство, основана от Петър Първи. Почетен гражданин е на Полски Тръмбеш. През 2016 г. получава орден „Св. св. Кирил и Методий" – първа степен.
