Той е особен вид личност, с една сякаш притихнала в собствения си космос харизма. Силата й си възпламенява винаги, когато има музика, и една още по-голяма любов към същата тази музика. Любов, която разкъсва със своята автентичност...
Карло Тенан се завърна у нас по покана на Софийската филхармония – за концерт с виртуозния цигулар Вадим Репин. Кариерата на италианския диригент е преплетена с едни от най-големите в музиката – Антонио Папано, Мстислав Ростропович, Лорин Маазел, Хуан Диего Флорес, Серджу Челибидаке, Барбара Фритоли, Ури Кейн, Паоло Фрезу... Имена – докоснати, съпреживени, изживени и съучаствали в създаването на неговия собствен свят.
И този свят е любопитен и интересен – не само от висотата на диригентския пулт. Маестро Тенан е нечуван до този „звук“, с който можеш да преживяваш една от най-приказните истини за музиката, а чрез нея – и за живота. Защото за него музиката е и живот, и любов...
Карло Тенан – за звука като музика и кога звукът не става музика, за пресечните точки, които намира между симфонична музика, съвременната музика, опера и балет, за любовта към индийската музика и философия, за движенията по време на дирижиране, за „нетипичната“ италианска фамилия Тенан. И още: Какво означава да предизвикаш музиката. Думите важни ли са за един музикант. Има ли заблуди, свързани с италианската музика...
Вярно ли е, че не обичате много да говорите?
- Да, вярно е, много е вярно. Откъде знаете? (Смее се – бел. а.). По принцип, не обичам да говоря за себе си, а пък да се говори за музиката е много трудно, особено на италиански. Но аз обичам да говоря за музиката, когато мога да давам примери, когато преподавам, когато обяснявам, а пък за себе си да говоря – не е толкова важно.
Особено, когато завършиш изпълнението на едно произведение, ужасно трудно е да започнеш да го обясняваш или да говориш за него – това е съвсем друго измерение. Трябва да минеш на друго ниво, за да можеш да разкажеш какво имаш предвид, но се опитвам...
Думите важни ли са за един музикант?
- Да, много са важни. Според мен, ако имаш въображение, можеш да проникнеш в музиката на по-дълбоко ниво и да разбереш по ясно какво е искал да каже композиторът.
Винаги, когато дирижирам, си спомням думите на един невероятен диригент, който казваше, че не трябва да добавяш нищо към музиката, трябва да я предизвикаш. За едни музикант е много важно това да може да проникне в произведението. За мен, първоначалната лекция е много важна. Какво стои зад нотите, какво стои зад музиката и след това, като се засвири, става ясно какво си вложил в думите.
Думите, които цитирах, са на Серджу Челибидаке, който според мен е един от най-великите визионери в това отношение. Той казва също, че звукът не е музика, но звукът може да бъде музика. Звукът може да се превърне в музика и за мен това е невероятно. Това е на философско ниво, но за Челибидаке е достатъчно само да го произнесе, но ти трябва да го преработиш. Трябва да вложиш въображението си в това.
При Вас имало ли е случай, в който звукът не става музика...
- Да, но ти не винаги можеш да контролираш нещата на сто процента. Нещо може да се случи и причината да не е в теб. Челибидаке казваше, че ти трябва да създадеш условие за музиката и музиката може би ще се появи...Под условие, може би, се има предвид баланса между звука, организацията на работа и всичко останало. Това понякога е много стресиращо, защото си казваш, че нещо се е получило, а в следващия момент то изчезва. Звукът се появява и в следващия момент се трансформира от концепцията... И според мен музика публиката усеща какво се е случило в такъв момент. Случило се е нещо, което не можеш да обясниш…
Имате нетипична италианска фамилия. Откъде идва?
- Във Венето, Северна Италия, фамилията ми е много разпространена. Там има много фамилии, които не завършват на гласни, и не са Тенани или Тенано, а просто Тенан.
Баща ми е непрофесионален музикант, за сметка на това, много талантлив, със сърце отворено към музиката и към хората. По линия на майка ми също има музиканти. Имам един далечен чичо, който е бил диригент.
Какво си спомняте от дебюта си със Софийската филхармония през близката 2019 г.? За това време обаче се случиха толкова много неща в световен мащаб…
- Да, все едно бяха други времена и друг живот. Даже не си спомням, че е било толкова отдавна… Две години загубихме в пандемията. Много добре си спомням този концерт – той беше Втори цигулков на Стравински. Парадоксално е, но ми се струва, че оттогава е минало страшно много време...
Защо завършихте дирижиране, пиано, обой, композиция и електронна музика?
- Не знам защо (Смее се – бел. а.). Като дете исках да стана диригент, без да знам защо. Обаче на 11 години не можеш да влезеш в академията и да учиш дирижиране. Трябваше да си избера някакъв инструмент. Програмата за обой беше пет години. Аз исках да свиря на пиано и на орган, обаче там програмата беше осем години. Като започнах да смятам – осем години, после композиция, и най-накрая, след 30 години, ще стана диригент. Затова си избрах инструмента с най-кратката програма.
Цялата тази специализация прави ли го по-строг към музикантите, или е точно обратното?
- Зависи... Мисля, че това е особено качество, защото съм прекарал определено време като оркестрант, вътре в оркестъра, и съм имал възможността да наблюдавам много велики диригенти – и в „Ла скала“, и с оркестъра на Болоня. Много е особено чувството, когато си отпред. Отношението с оркестъра е различно от това, което изпитваш, когато си вътре, сред музикантите. И не можеш да си прекалено строг, защото все едно се караш на себе си. Веднага се получава една рефлекция... И смятам, че този ми опит добавя богатство към работата ми.
Симфонична музика, опера и балет, съвременната музика – лесно ли се намират пресечни точки между тези четири посоки в изкуството?
- Важно е. Много е важно това да се случва. Много е трудно, защото подходът към различните видове изкуство е различен. И то е малко като при хората. Отношенията с музиката, която дирижираш, се изграждат по подобен начин. Например, имаш публика или говориш с човек, който не харесва класическата музика и познава 2-3 произведения. Окей, сега аз ще му покажа повече... И с композиторите е по същия начин – харесваш един, а друг – не толкова много, обаче трябва да дирижираш този вторият, който не разбираш и не харесваш. И тогава започваш да дълбаеш – и в себе си, и в произведението, за да разбереш защо. И когато го разбереш по-добре, можеш да го разкажеш по-добре.
По-важното е музиката, не ти! Всичко, което е важно за музиката, е дали е изсвирена добре или не. Личните предпочитания нямат значение. В крайна сметка, ти имаш една партитура и това, което е искал да изрази композитора с произведението си. В крайна сметка, нещата винаги опират до това, че ти трябва да задълбаеш в музиката, без да засягаш личните си предпочитания, и без да ги изразяваш. И това е всичко. По тази причина, аз обичам да пиша музика, да композирам…
Композиторския талант лесно ли се вдъхновява във Вашия случай?
- Не мисля, че вдъхновението съществува. Всъщност, понякога – да... За мен не съществува вдъхновение, защото композирането е всекидневна и многочасова работа – постоянно. И не е нещо, което можеш да контролираш. Може би, в един момент си искал да поемеш в една посока, в друг момент се оказва, че посоката е съвсем различна. Не е като при другите изкуства
Произведенията Ви имат странни имена – Jeux De Bleu, Don’t Fix It, Biglieobilie, Typewriter. Това не е ли свързано с вдъхновение...
- Даването на име е е най-трудната част в процеса на създаване на едно произведение (Смее се – бел. а.). Затова най-много ми харесва да ги наричам „Произведение 1“, „Произведение 2“, „Произведение 3“... Понякога обаче, като приключа с работата и си измислям разни други заглавия.
Откъде идва любовта Ви към индийската музика? Бил ли сте в Индия?
- Леле! Откъде знаете за това? Не съм бил в Индия, но много ми харесва. Рядко слушам музика, всъщност. Защото аз съм вътре в музиката... Всичко зависи от времето, с което разполагам, и от настроението ми. Понякога слушам индийска музика, защото е различна и е като медитация.
Концепцията на индийската музика се различава коренно от концепцията на европейската, но там въобще не става въпрос за техника и за майсторство, и за извличане на вариации от звуци от инструмента. За мен идеята в индийската музика е медитация в един звук. Там може да има една нота, която да звучи по един и същи начин в продължение на половин час, и върху тази нота да има някакви вариации, които се отклоняват съвсем леко. И, от тази гледна точка, за мен е адски интересно.
Имах приятел, който отиде в Индия, за да се научи да свири на китара, а след това и на ситар. Съответно, много дълго време търсеше учител, защото не е толкова лесно да намериш. И, когато намери учител, година практикуваха само това – той се учи да свири една нота в продължение на един час. Защото идеята е да присъстваш в момента, в сегашния момент, в музиката, и това да носи медитация. Това е медитацията в звука, което за мен е много интересно...
А философията, която идва от Индия, дали Ви увлича, или само музиката?
- Харесвам много тази перспектива. Изчел съм много книги на индийски философи. Намирам много допирни точки с различни течения на европейската философия и на европейските философски школи. Но се опитвам да навляза в онзи начин на мислене и концепцията за йога, която в Индия е много по-различна от тази в Европа. При нас тя е по-скоро гимнастика, докато за индийците е философия и е вътре в главата.
Движенията Ви по време на дирижиране имат ли своя собствена философия, различна от изначалната функция да се ръководи музикално изпълнение?
- Много труден въпрос... Но, да, съществува такава философия, ако мислиш само за техниката на дирижиране по време на самото дирижиране. Има много възгледи за техниката. Не е като да свириш на пиано, има различни школи. Но с дирижирането е по-различно, защото раздвижваш въздуха, но имаш и звука на оркестъра, твоят инструмент е оркестърът. И звукът се променя в зависимост от структурата на диригента – дали е по-висок или по-едър.
Но смятам, че, освен всичко останало, влияние има и харизмата.
Имам изключително ясен спомен от младите си години като част от оркестъра в „Ла скала“. Свирихме Дебюси – „Страданията на свети Себастиян“, дирижираше Жорж Претр. Случи се нещо… Там техниката е много неуловима. Ти си абсолютно очарован от това, че си на тази сцена, и че изпълняваш това произведение. Този човек е пред теб, но той, в един момент, помръдна дланта си на четвъртинка оборот и целият оркестър зави буквално в друга посока... И не можеш да разбереш какво се случва... Споглеждахме се, питахме се, никой не знаеше какво се е случило, но всичко се е изменило само с едно трепване на ръката. И тук цялата концепция за техниката отива на кино. Защото, ако в други случаи музикантът може да си помисли, че диригентът има болка в ръката, тук вече идва моментът с каризмата...
Аз лично се опитвам да се усъвършенствам. Не отричам техниката, защото Челибидаке, който е пример за подражание и един от най-великите, има перфектна техника. Но има негови ученици, които са много различни като стил на дирижиране.
Диригентът трябва да покаже на учениците си това, което не се вижда, това, което всъщност го няма. То е като с енергията, като импулс, който идва от теб… Аз, например, не искам музикантите да свирят отсечено. Обичам да давам на звука да диша, и на музикантите – да дишат. Музиката трябва да диша. И не мога аз самият, с отсечени движения, да им казвам, че трябва да дишат. Аз трябва да им го покажа с тялото си, с присъствието си. Разположението на тялото е много важно, защото то показва отношението и на музикантите към теб. Те не бива да бъдат разсейвани. Трябва да им се даде свободата да дишат – като морето…
Има ли заблуди, свързани с италианската музика като цяло, независимо от жанра?
- Ако говорим за причината, поради които италианската музика е толкова популярна, според мен е свързано с културата и нейната древност. Както знаем, операта е родена в Италия. Не знам обаче каква е тайната зад всичко това. Може би, все пак, дългата традиция... Всяка музика се състои от идея, традиция и значение. И, в крайна сметка, мисля, че става въпрос единствено за култура и за традиция, защото, когато си роден на едно място, ти не можеш да го отделиш от себе си...
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Смее се – бел. а.) Много е простичко – музиката. Обичам музиката, но още повече обичам истината в музиката.
Ако се върнем към въпроса за философията и към Челибидаке, можем да кажем, че чрез звука преживяваш истината. Не знам как е възможно това и дали изобщо е възможно. Това Челибидаке може да го каже. Той обаче мразеше записите на музика, защото реалността не е запис, тя е картина. На мен ми харесва да мисля за музиката в рамките на тази концепция, защото иначе какво е музиката – концерт и повод да се съберем и да чуем произведения.
Не съм привърженик на бизнес концепцията за музика – когато имаш кратко време да работиш с дадена музика. Не ми е интересна тази перспектива.
Един друг музикант казваше, че ние сме като проект, като изследване. Какво изследваме? Не е само свиренето… Навремето е имало музиканти, които са свирили много малък репертоар. Но тази музика остава във времето. И отново стигаме до идеята и идеала – нещо, което в наши дни вече не се среща...
Направи ми впечатление, по време на нашия разговор споменавахте едно име, и то няколко пъти. Серджу Челибидаке ли е оказал най-силно влияние върху Вас в професионално отношение?
- Не само. Вярно е, че съм срещал много други големи диригенти, но споменавах Челибидаке, защото той е теоретик и философ. Ако говорим за други тип концепции и други музики, това е Карлос Клайбер. Той е много различен. Това са двама гении. За мен няма само една перспектива. От Челибидаке съм научил много и той е много различен от идеята, която в момента имаме за музиката...