Топлина. Щастие. Любов. Кеф. Да се бориш за кефа си. Да си хем зрял, хем от ония момчетия, които носят свободата на детството, усмивката и неприкритата страст към новото, към живота – в неговата делнична хубост, и към приятелството – като един от най-големите смисли на съществуването...
Има хора, които не просто успяват, но дори надграждат смисъла на цялата тази „простичка“ философия. Превръщат я в собствен порив, прегръщат я със сърцето си и я пазят до последно. За актьора Юлиян Петров това изглежда като игра, но не нарочна. А от онези игри, които ти се поднасят по щастливо стечение на обстоятелствата. Защото са само за избрани, за все по-изчезващия вид на добрите хора.
От десет години името му е в трупата на Младежкия театър, и едва ли има по-„младежки“ тип от него – заради свежестта на мисълта, заради свежестта на таланта, свежестта в очите и в погледа, който говори. Заради емоцията от контакта с артист, който неизменно е на вълните на младостта. Онази младост, която няма нищо общо с броя на годините и обективния летопис на времето. Младост, която прави Младежкия театър неповторим.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
Юлиян Петров, в разговор с Даниел Димитров – за работата като хоби и любов, за големите лични и професионални победи, за странния проект „Лисабон“ и защо имитира Свилен от „Остава“ в „Пинокио“, за подкастите, спорта и „Арсенал“, за допирните точки между бащинството и актьорството. И още: Лесно ли се гради име в българския театър с фамилията Петров. Отказа ли се от идеята да издигне паметник на Ивайло Христов. Чувства ли се пълноценна част от 80-годишната история на Младежкия театър.
Предлагам да започнем с нещо като блиц, за който имате не повече от пет секунди за мислене. Каква е първата асоциация с думата театър?
- Любов.
Младежки театър?
- Голяма любов.
Петров?
- Йорданов (Смее се – бел. а.)
Лесно ли се гради име в българския театър с фамилията Петров?
- Не. Голямо не. Трябва много изпитания да издържиш и през много неща да преминеш...
Аз като актьор съм много облагодетелстван от това, че работя моето хоби – нещо, което обичам. Никога, идвайки в театъра, не съм го възприемал като хората, които казват „Отивам на работа“. Аз казвам „Имам представление“ или „Имам репетиция“. Винаги тези думи са в речника ми. Кеф е, но в същото време трябва да се бориш за този кеф. Той не идва просто ей така, много борба се иска.
Чувствате ли се пълноценна част от 80-годишната история на Младежкия театър?
- Аз съм тук от десет години...
Това си е една осма от историята на театъра...
- Мисля, че доста активно влязох. Никога не съм бил от хората, които са се борили за ролите и представленията, но доста поработихме за тези десет години. Така че отговорът е „Да. Немалка част съм от историята на театъра“.
Лично Вас, с какво Ви респектира най-много тази история, освен с годините, които не са малко?
- Ако не бях станал актьор, може би щях да се занимавам със спорт. Отборът е важен за мен. В момента чета биографията на Стефан Мавродиев и неговото посрещане в трупата. Аз самият получих такова посрещане. Вихър Стойчев не е спирал да ми говори за традициите на театъра. Факт е, Мавро така са го посрещнали преди 50-60 години, нас така ни посрещат. Ние самите се опитваме така да посрещаме тези, които идват след нас. Има уют, има дух, има отборност, има едно цяло, изградено от много личности, което е впечатляващо.
Говорите за нещата, които Ви респектират, а какво прави този театър неповторим?
- Хората. Да речем, с един Александър Хаджиангелов имам такава спойка – и на сцената, и в живота. Не знам за какво бих заменил това партньорство, да не кажа – за нищо.
Има няколко такива човека в театъра, с които общуването на сцената ми носи удоволствие, носи ми лекота, носи ми на самия мен увереност, че знам какво правя, че носим заедно едно цяло, липса на някакво его. Вече толкова години се познаваме, че сме си абсолютно ясни един на друг. Не, че не ми е минавало да се огледам за други театри... Но, наистина, тук хората са си моите хора!
Говорите за екип, спойка, приятели, но преди време казвате: „Само, който не е работил в група, не знае, че колкото повече хора на едно място, толкова по-трудно“. Наистина ли е трудна работата в екип? Трупата на Младежкия отстрани изглежда доста сплотена...
- Така е, трупата е сплотена и, както казах, ние си се знаем, което много помага. Но в същото време, тази трупа е изградена от личности, всеки със своя характер, свое мнение. Често понякога се случват търкания, но те са абсолютно в реда на нещата. Това е цветът, това е миризмата, това са подправките вътре. Защото, ако един процес е само цветя и рози... Не е случайно, че в спора се ражда истината, затова винаги е хубаво да има търкания.
„Лисабон“ е най-новото, в което играете. Странен ли беше този проект за Вас и защо? Питам Ви заради цялата енергоемкост, на която са подложени актьорите, още повече, че през цялото време на сцената няма нищо за сядане?
- О, да. Беше много интересен проект. Познавам Яна (Яна Титова, режисьор на „Лисабон“ – бел. а.) много отдавна, знаех за целия проект, но никога не бях чел пиесата. Четирима мъже, Лисабон. През цяло време си представях, че това е нормална, битова история с начало, развитие и край. Но идваме в театъра и четем текста на първа репетиция – все едно някой ми удари шамар по лицето. Хубавото беше, че се хвърлихме и свършихме много добра работа, според мен. Беше истинско предизвикателство. Работихме всички заедно. Текстът се поставя за първи път. Яна за първи път поставя... Такива текстове не се играят всеки ден. Досега не съм правил нещо подобно.
Как Ви хрумна да имитирате Свилен от „Остава“ в „Пинокио“?
- (Смее се с глас – бел. а.) Ах, че хубав въпрос! „Пиноккио“ е първото ми детско представление. Тук искам да кажа, че според мен е много хубаво и полезно да се играе в детски представления, защото те дават възможност да играеш малко по-ярко, да се кефиш и да се забавляваш. Но, в същото време, да не е фалшиво и изкуствено, да не седи странно. Защото децата усещат.
Моят персонаж беше директорът на театъра и така ми хрумна, че би било добре. Опитахме го и Андрей (Андрей Аврамов – режисьор на спектакъла, бел. а.) беше доволен, и с колегите голям смях падна, и така си остана. Но е абсолютно и само с най-добри чувства.
Свилен гледал ли представлението?
- Много исках да го поканя. Ние впоследствие се запознахме. Мисля, че все още не го е гледал...
Правил ли сте собствена класация на ролите си дотук?
- Много бих искал да не отговарям банално и да казвам, че всяка роля ми е много специална. Много ми е сложно...
Веднага мога да кажа „Камъни в джобовете“. Много труд хвърлихме. Самите ние си го направихме. Изискваше много време, репетиции и много работа извън чисто театралната част. Тогава си направихме сдружение, писахме устав... Въобще, беше страшна работа. Станахме някакви чиновници. Беше много, много странно, но пък всичко имаше толкова хубав край. Най-малкото, защото като нещо независимо, се чудехме дали ще го изиграем три-четири или пет пъти, а вече играем пет-шест години, над 50 пъти, бяхме в Германия, в Русия, и всички са впечатлени.
Това ми е най-личното представление. И „Лисабон“ е някъде там, защото ми харесва този непознат стил и тази непозната материя. При все че един от любимите ми образи е в „Граф Монте Кристо“, където имам сравнително малка роля. Но пък там с такъв кеф си направих образа на Гаспар Кадрус – шивачът, ярък и толкова цветен персонаж.
Споделяте, че когато спреш да искаш нещо, то се получава. Често ли спирате да искате? Искащ човек ли сте?
- За съжаление, не спирам. Аз съм един много искащ човек. Даже съм от тези леко инатестите. Много често ми се случва, и аз го знам, и в същото време не спирам... Много често ми се случва да копая като луд. При мен нещата винаги се случват по трудния начин. Винаги трябва да е много сложно и наистина много труд да се положи. И като че ли, в момента, в който минеш някакъв пик и нещата леко улегнат, всичко само се намества.
Казвате, че почти нищо не Ви се е случило ей така. Коя е най-дългата борба в живота Ви?
- Битката с мен самия. Толкова битки се водят вътре (Смее се – бел. а.). Никак не е просто и лесно.
Приличате на един абсолютно омиротворен човек...
- Сега ще се върнем към началото на разговора, но битката аз да продължа да съм тук, в този театър, да говоря с теб и след два часа да имам представление, е най-голямата ми победа дотук. Милион пъти съм бил на ръба – просто да спра да се занимавам с това, да отида някъде другаде, да започна нещо друго...
Ето, сега имам и бебе (На 20 януари 2025 г. Юлиян Петров стана баща за втори път – бел. а.). И когато те натисне животът, нещата стават много сериозни. За щастие, рядко си казвам „Стоп!“ или „Край!“. И това е нещо, което е и добро, но и лошо. Но не спирам да си се боря, да мога да съм актьор и да се занимавам с това, което също е една от големите ми победи.
Отказахте ли се от идеята да издигнете паметник на Ивайло Христов?
- (Смее се – бел. а.) Не. Това е много хубаво. Аз вътрешно вече съм му издигнал паметник.
Имам един приятел, който се занимава с организация на събития в Добрич, и много се грижи за културната програма там. Организира рокфест, детски театрални работилници. Беше си качил снимка с Ивайло Христов от „Секс, наркотици и рокендрол“. Аз веднага реагирах с коментар. Въобще, много често си говорим за него със съвсем други хора, извън професията. Хубавото е, че всеки усеща енергията на този човек, а той е изключителен. Той си е национално богатство.
Как се запалихте по подкастите?
- Уоооу! Това е супер странно. Аз въобще не съм запален по подкастите (Смее се – бел. а.). Аз самият почти не слушам, да не кажа, че съм противник на видеоподкастите. Няма подкаст, който да гледам. Най-странното е, че не съм потребител, а го правя. Има един единствен, който слушам, вървейки по улиците, но само аудио.
За щастие, така се случи, че аз работя двете си хобита. Разбира се, най-основното и първото е актьорството, но изключително съм щастлив, че спортът, който толкова години съм следил и обичам, започна да ми носи някакви дивиденти. Така че аз съм изключително щастлив човек.
„Арсенал“ ли е отборът?
- Да. Но нямам обяснение защо. Не знам кога се случи. Най-лесно ми е да кажа, че през сезон 2003/2004 г., в английската висша лига, „Арсенал“ направи цял един сезон, 38 мача, без нито една загуба.
Успяхте ли да се доближите чисто физически до любимия отбор?
- Два пъти съм бил в Лондон на техни мачове. За щастие, и двата пъти ние победихме. Втората среща беше с „Челси“ – голям отбор. Бихме ги с 5:0. Не можехме да повярваме какво става. Първия път беше с „Лийдс“.
Волейбол, футбол, водна топка, баскетбол и бокс са във Вашата „спортна“ биография – остана ли до днес някой от тези спортове?
- За съжаление, трябва да отговоря – не. Това е част от нещата, които се случват през последните години – децата и натрупването на много представления. Мартинчо стана на три. В момента играя в 13 заглавия, имам по 17-18 представения на месец, и това никак не е малко. Моята работа е основно вечер. Затова съм назад и с гледането на театър.
Мартин ходи ли на театър вече?
- Леле, луд фен е това дете. Аз даже съм леко притеснен. В момента „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“ му е любимо.
През ноември, в един понеделник, когато е почивният ден на театъра, излязохме двамата на разходка. Дойдохме до градинката на Народния театър, да видим дали са построили коледния базар. И както се мотаехме, той някак си продължи по паветата, слязохме по „Малко Търново“ и сам ме заведе в Младежкия. Влязохме вътре, където репетираха „Маншон“-а. Седнахме и изгледахме докрай репетицията. Той вече го е гледал три или четири пъти, играл е с всички кукли, влизал е зад кулисите, всички колеги го харесват... „Пипи Дългото чорапче“ го е гледал четири-пет пъти. Въобще, всичките ги знае. Между другото, ако го питаш, според него аз играя само в „Пиноко“ и в „Пипи“ (Смее се – бел. а.).
Бащинството и актьорството помагат ли си или си пречат?
- Помага, защото страшни игри си измисляме. Оня ден с едни чаршафи се правихме на бабички... А това, че той има досег до театъра чрез мен, много му харесва.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Топлина.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича живота. Човек, който наистина обича. И обича да обича. Добре ми е така. Затова трудно вирея в някаква враждуваща среда. Не че не мога, но за щастие, това почти не ми случва. Може би, така съм си изградил нещата...
Още по темата:
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
