Късметът се отнася до събития, които са извън човешкия контрол. Учените обаче доказват, че, до голяма степен, хората сами създават добрия или лошия си късмет. Интуитивно поетият път често се оказва верният път. По него вървиш с помощта на учителите, вдъхновителите или просто добри хора, минаващи случайно през живота ти.
Подобна е участта на главния герой в новия български филм „Апостол: Един нежен рицар в Бруталия“. Сложен и противоречив образ, разкъсван от съдбата и от собственото си разбиране за мисия, спасение, идеали, принципи. Режисьорът и сценарист Петър Русев е поверил сложната актьорска задача на Георги Гоцин. И това е първата му голяма роля в киното, след запомнящи се участия в „Каръци“, „Стъпки в пясъка“ и сериалите „Под прикритие“ и „Дървото на живота“.
Късмет се гради със знания и срещи с хубави хора, казва звездата на Младежкия театър от „Арт“, „Бай Ганьо“, „Майстора и Маргарита“, „Дебело прасе“, „Граф Монте Кристо“... Той е от артистите, чието присъствие на сцената се разчита мигновено. Заради лекотата, с която прави нещата да изглеждат нормални, близки, естествено развиващи се и лишени от пудрата, която театърът неизменно оставя на своите „играчи“.
Без опасни завои, но достатъчно предизвикателен. Без правила, но под абсолютен самоконтрол. Без излишен „грим“, но достатъчно изразителен. Той „вдишва“ и „издишва“ изкуство: Георги Гоцин във фокус на деня, но извън фокуса на всекидневността.
Георги Гоцин – за късмета да срещаш правилните хора, и за тези, които са го научили на вкус и са му дали криле, за тоталното лишаване от суета, за шансовете да пробиеш в световна продукция, за държавната политика към независимия театър и за чувството му за справедливост. И още: Защо всички в академията иска да учат при Ивайло Христов. Загубена кауза ли е в България актьорите сами да менажират постановките си. Защо по сцените виждаме най-много две поколения артисти...
Г-н Гоцин, колко пъти Ви се е падала парата от две различни баници?
- Два пъти, миналата и по-миналата година. Със сигурност, имаше доза късмет, не само финансово, но и творчески – срещнах се с интересни хора в хубави проекти.
Лаком човек ли сте, или късметлия, или просто обичате баница...
- Късметлия съм спрямо хората, които срещам. И за нещата, които научавам като средство за работа, за оцеляване. Иначе, всичко съм постигнал с много работа.
Затова абсолютно всичко, което ми се е случило, е заслужено. Защото знам колко работа съм свършил – още, когато бях независим артист и сам продуцирах и правех всичко.
Това, което можеш да научиш, е най-ценната инвестиция, и тя те прави вътрешно богат. Вярвам, че с правилните знания и срещи с хубави хора, може сам да си изградиш късмета.
„Записки на един луд“ ли е личният Ви рекорд за най-дълго играно представление?
- Да, това е моята първа професионална роля в театъра, което е най-парадоксалното. Тъкмо завърших и се чудех какво да правя. Аз не мога да седя без работа, предпочитам да не чакам, а да действам. Малко след това получих ангажимент в „Каръци“ на Ивайло Христов, който взе голямата награда в Москва и обиколи още много фестивали в Европа. След това той ме покани в Народния театър – за „Херкулес и Авгиевите обори“.
„Записки“-те ми е много на сърце, защото е сложен проект, сам човек на сцената – час и 45 минути. До ден днешен продължава да ме изненадва и предизвиква. И винаги мога да намеря нещо допълнително в това представление. Не спирам да го репетирам, защото е класика, а при големите текстове винаги можеш да намериш още и още, и още...
Например, в деня, когато играя това представление, нарочно не правя нищо, не вдигам телефона. Освен това, и физически изисква енергия, и психически, защото винаги има адреналин и страх, макар че съм го играл над двеста пъти.
Що за режисьор е Ованес Торосян?
- Той е мой приятел и учител, редом с Ивайло Христов и Малин Кръстев. Малин Кръстев е първият ми учител, той ме научи на вкус. След това Ивайло Христов ми даде криле и някак си успя да развие личните ми качества.
Ованес ми даде усещане за свобода на сцената, и че на нея, в крайна сметка, всичко е забавление. Помогна ми да излизам от комфортната си зона, което е много важно. Много освобождаващо действа работата с него и развива таланта в посока тотално лишаване от суета. Човек може да стигне до неща, за които не е подозирал. Каквото и да се случи на сцената, какъвто и проблем да има, то е в рамките на нещо, с което можем да се справим.
Не е ли малко странно, когато режисьорът е връстник на актьора?
- Ованес е много умен и мъдър за възрастта си, което е много учудващо. Работил съм с възрастни хора, които би трябвало да са големи театрали, но от тях нищо не съм научил. Дори, за съжаление – мога искрено да го кажа – по-скоро се боря с техните идеи, които не са това, което трябва да бъде. И накрая, винаги се убеждавам в моята идея, защото е била по-резонна.
За мен е важно да науча нещо от срещата с режисьора, а не просто да си направя моето и сам да си измисля всичко, или да се опитам да му помогна той да разбере нещо очевидно. Мисля, че режисьорът трябва да е доста по-подготвен от актьорите. За съжаление, 50 на 50 са случаите, в които имам такава срещи. И не е до възрастта, а колко един човек е мислил даден текст, какво го вълнува и защо иска да го постави. Не харесвам процеси, в които режисьорът няма никаква идея, а просто е взел един текст. Това е загуба на време. Предварителната подготовка в киното и в театъра е 50 процента от работата.
Ивайло Христов или Малин Кръстев?
- И двамата. С Ивайло Христов съм изкарал най-много време. Малин Кръстев, както казах, ме научи на вкус и много добре ме подготви за академията. На Ивайло Христов дължа толкова много, защото ми помогна да разгърна своя потенциал и ми показа основите на актьорското майсторство – и в киното, и в театъра. Той просто е страхотен учител. Неслучайно, всички в академията искаха да учат при него.
Загубена кауза ли е в България актьорите сами да менажират постановките си?
- Изчел съм томове литература за реклама, за маркетинг и така нататък. Просто, живеем в такова време, когато актьорът трябва да бъде и мениджър. Вижда ми се малко суетно да промотирам себе си. Предпочитам усилията ми да бъдат концентрирани изцяло в това, което правя – изкуството.
Какви са Вашите спомени от онази „Медея“ на Античния театър в Пловдив, през юни 2019 г., когато се изсипа невиждан порой?
- Вълнуващо беше... Ето, Снежина Петрова е човек, който умее да менажира и да е отговорен за абсолютно всички. Тя е един от малцината, които го правят с лекота.
Голяма буря се изсипа. Представлението беше предизвикателство, както за публиката, така и за актьорите, но с усилията на двете страни този спектакъл постигна целта си. Помня, че на нашата сцена със Снежина бурята беше в своя пик. Бяхме си в окото на бурята!
Политиката към независимия театър в България е изкуствена, казвате през 2017 г. Все още ли е така?
- Да... До голяма степен, просто се хвърлят едни пари, които биха могли да бъдат инвестирани в нещо, което има устойчивост. В крайна сметка, виждаме едни представления, които се играят по шест пъти. Щом аз съм могъл да играя 11 години „Записки на един луд“, а вторият ми проект се игра четири години и спря, защото с Каталин станахме много заети (Става въпрос за актрисата Каталин Старейшинска и „Дани и дълбокото синьо море: Танцът на апашите“ от Джон Патрик Шанли, режисьор – Ованес Торосян – бел. а.).
Мисля, че трябва да се дава кредит на такъв тип представления и да се прави досие за устойчивостта на проекта. При положение, че се раздават милиони от фонд „Култура“, може да построят още някоя независим сцена или нещо, което е устойчиво.
Например, във Финландия, ако една организация покаже, че повече от три години може да бъде успешна и да има публика, тя минава под шапката на държавата. И това е доста по-адекватно, отколкото да се дават пари на калпак – на всеки. Също така, би било добре държавните и общинските театри да отворят малко повече вратите си към независимия театър, и, поне веднъж на сезон, да приемат по едно независимо представление.
Как си обяснявате това, че по сцените виждаме най-много две поколения артисти, а не три или четири, както е било навремето в театъра?
- Защото е сървайвър. И става едно сито. Мъжете, например, ако приемем, че започват на 20, след това навлизат в 30-те и 40-те, и създават семейства. Повечето не могат да се издържат с театър. Затова избират семейството пред театъра, напускат и стават все по-малко, все по-малко и почти изчезват. В момента има криза за актьори около 40-те.
Имате ли все още агент в Англия?
- Да. Срещат се интересни проекти. С доста любопитни режисьори съм стигал и до финални кръгове. Става въпрос за продукции на Дани Бойл, Томас Витенберг, за сериала Stranger Things. Все още, не съм успял да пробия, но усещането, че имаш такава възможност, е неповторимо.
Като говорим за тази ангажименти в чужбина, колко езика вече знаете?
- Немския съм го учил в още в гимназията, а с английския работя постоянно. Изкарах интензивен курс по испански. Говоря и руски. И всичко това е, за да го имам в джоба, ако ми се случи като актьор.
Чувството за справедливост изостря ли се или се притъпява с годините? Как е при Вас?
- Имам силно развито чувство за справедливост. Аз съм доста кротък човек, но ако ми падне пердето, и някой ме притисне, ставам решителен и даже краен.
Аз никога не си премълчавам – независимо дали е в работата или извън нея. Просто съм си такъв от дете.
Как изглежда дъното сега и преди десет години?
- (Смее се – бел. а.) Малко по-далече е. Оттласнал съм се от дъното. Доволен съм и в момента съм щастлив. За мен дъното е, ако моите близки не са здрави. Относно изкуството, ние не сме хирурзи и никой няма да умре, ако нещо се случи с изкуството и с моята кариера...
Пестелив ли сте на емоции в живота, за сметка на сцената?
- Да (Отговаря, без да се замисля, и се смее – бел. а.). Но зависи. Ако съм с близки хора, не се притеснявам от тях по никакъв начин. С тях ми е забавно. Иначе съм по-наблюдателен, което донякъде ми е помогнало в работата. Обичам да наблюдавам хората и, по-скоро, съм пестелив в думите си.
Усещате ли се по-лек на сцената днес, за разлика от преди години? Нямам предвид по-лек на килограми...
- Повече се забавлявам, като че ли. Все повече гледам на работата като на хоби, в хубавия смисъл. Забавлявам се с колегите и е по-скоро като терапия, отколкото като професия и занаят. С повече знания съм, може би, и това ми е помогнало с времето, както и че съм се справил сам като независим актьор.
Сега ми е доста по-лесно, защото реално продължавам да бъда независим – духовно и от професионална гледна точка. Мога да се оправя с всякакви хора, които или умеят, или не умеят професията, и трябва да ме водят... Това ме кара да бъда свободен.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича... (Замисля се – бел. а.)... Водата (Смее се – бел. а.). Обичам да плувам и любимото ми нещо е да вляза много навътре в морето и да остана така – сам със себе си. Обичам и близките си, естествено... Но да не изпадаме в клишета (Смее се – бел. а.).
