Името му означава свобода. И това казва всичко за Дрор Мишани – израелски писател, автор на криминални романи, преподавател, баща на две деца, които са луди по песничката, спечелила Евровизия. Самият той, с българска жилка по майчина линия, не се чувства българин, но е достатъчно отворен към нас – българите, за да поеме цялата симпатия и обич, която получава тук, в София – по време на фестивала „Синелибри“, докато си взима задължителния сутрешен крос или докато се разхожда на мястото, където навремето баба му е имала магазин за модни дрехи, внесени от Париж и Виена.
Дрор Мишани е може би единственият писател, който говори за ритъм на писането и единственият, който си създава специален саундтрак, докато твори. И музиката винаги е различна. Различна като всяка отделна книга – от една страна, и различна от екранизацията – от друга страна. Той не се притеснява да сподели, че не харесва филмираната версия на „Липсващото досие“, тъй като тя няма нищо общо с книгата, а е по нея. Без обаче да пренебрегва достойнствата на кино лентата, която трябва да има свой отделен живот, далеч от книгата.
Разговорът с Дрор Мишани започва с нещата от живота и семейството, и преминава през всички онези стъпки, които жадният читател извървява, докато е потопен в света на любимия си автор.
Харесвате ли песента Toy, с която Израел спечели „Евровизия“?
Не много. Но имам две деца – на 8 и 10 години, които я обожават, пускаха я по сто пъти на ден, и това леко ме изнервяше.
Възможно ли е музиката за стимулира вдъхновението Ви за писане?
Да. Аз пиша всеки ден и винаги започвам с музика. Тя е като гориво за първите 10-15 минути в началото на този процес. И дори за всяка от моите книги, а аз имам четири досега, съм си правил различен саундтрак.
Музиката и писането са здраво свързани в моята практика. Най-важното нещо за писането е ритъмът, най-важното нещо в текста също е ритъмът. Това е музиката. Когато правя един текст, се опитвам да намеря неговия ритъм с помощта на музиката.
Интересно е, че говорите не просто за ритъм на текста, но за ритъм на писането. Бихте ли споделил част от тази музика с читателите?
Например, за книгата, която излезе и в България, слушах предимно скандинавска исландска неокласическа музика от не много популярния композитор Олафур Амалдс, както и един челист – Хилдур Гуднадотир. За романа, който току-що издадох, компания ми правеше музиката от „Интерстелар“, написана от Ханс Цимер.
Имате българска жилка по линия на майка Ви, която обаче едва 2-годишна се мести заедно с нейните родители в Израел. Има ли конкретна причина за това заминаване?
Въпросът е много интересен, но аз не знам неговия отговор. Баба и дядо починаха отдавна, а докато бяха живи никога никой не ги попита за това. В България те оцеляват по време на войната, а през 1948 г., когато е създадена държавата Израел, решават, че трябва да се преместят там.
Аз не познавам дядо си, защото той е починал преди да се родя, но мога да Ви уверя, че баба ми, която много обичам, си остана българка до края на живота си. Отиде си, когато бях 20-годишен, и до последно говореше на български и съвсем малко на иврит. Тя си отиде, но все още е с нас по един особен начин.
Вие усещате ли се българин по някакъв начин?
Българският е роден език на моята майка и на него тя говореше със своята майка. Имам много силни и незабравими спомени за българския език. Той е част от музиката на моето детство. Когато баба ми почина, мама спря да говори български, защото нямаше с кого.
Сега, когато идвах към България, в самолета изведнъж някой заговори на български. Първото, което си помислих бе: Познавам тази музика! Затова мога да кажа, че във всекидневието си не се чувствам много българин, но когато съм тук, разбирам, че има една много фина нишка между мен и България, от която трябва да се възползвам.
Познавате ли мястото в София, където са живели баба Ви и дядо Ви?
Имам снимка на магазина, който те са държали на ул. „Алабин“. Продавали са модни дрехи от Париж и Виена. Не знам обаче къде точно са живели, защото къщата вече не съществува.
Щастлив ли е личният живот на един криминален писател?
(Замисля се). Това е много добър въпрос. Както знаете, аз пиша само романи, в чиято основа винаги е някаква много болезнена трагедия. Докато създавам текста, аз се наслаждавам на процеса на писане. Но в същото време съм много близко до болката. Получава се една странна комбинация от болка и удоволствие, което вероятно звучи садистично и мазохистично, но аз обичам да съм в този мой свят.
В четвъртия ми роман има една сцена, в която питат детектива защо обича професията си. Той замълчава, но приятелката му отговоря с думите: „Защото му харесва да е близо до страданието“. Мисля, че при мен е нещо подобно.
Преподавате в университет – история на криминалната литература и теория на Ролан Барт? Не сте ли много млад за да учите студенти? Какво Ви носи тази работа? Преди време казахте, че не ви носи чак такова удовлетворение…
Не съм толкова млад, а и честно казано, чувствам се много по-стар, отколкото съм в действителност. Освен това, преподавам от доста време. В Израел има възможност да се преподава във ВУЗ, без да си професор. Харесвам преподаването, защото това захранва моя глад за теми и ме обогатява като писател. В същото време, отнема много време за подготовка и е стресиращо. Не обичам да пиша научи трудове…
Затова ли спряхте да пишете и докторската си дисертация по детективска литература?
Да. Спрях, не защото не е важно и интересно, а защото е много уморително да доказваш всяко едно изречение, което си написал. Отделно от това, всяко изречение, което казваш, трябва да е истина.
Не харесвате истината?...
Реших, че не искам да казвам истината постоянно. Искам да играя, да послъгвам от време на време, а и да имам повече читатели.
Как си обяснявате това, че израелска литература няма кой знае какви традиции в криминалната литературата?
Това е много обширна тема, затова ще се опитам да бъда кратък. Преди да дойда в България, аз се запознах с част от вашата литература и мога да, че новата израелска литература прилича на съвременната българска литература. Тя е много националистична, занимава се предимно с големи национални въпроси. Жанрове като криминалета, фентъзи и научна фантастика винаги са смятани като нещо извън този „национален“ проект. Това вероятно е първата причина за провала на малкото опити да се пише или превежда криминална литература на иврит.
Има и други причина – на израелците им е трудно да четат за насилие. И ако четат трилъри, те са по-скоро шпионски романи, където борбата с насилието е насочена към нещо, което идва отвън – без значение дали борбата е с Иран или с нацисти.
Полицейските романи се занимават с насилието вътре в държавата и сред обществото, то касае мен и теб, и е сред нас. А израелската култура трудно би приела това.
Има ли криминални случаи от действителността, които ви шокират с изобретателността си?
Не. Засега това ми се случва само, когато прочета нещо в книгите.
Венсан Касел ли е най-добрият Авраам?
Не. Той е много различен и, ако трябва да кажем истината, той въобще не е Авраам. Той е Франсоа Висконти, който е съвсем различен детектив от Авраам. Венсан Касел е прекрасен актьор, който аз много харесвам.
Посочите пет имена от израелската литература, които я представят най-добре. Ще разберете защо Ви моля за това със следващия въпрос.
Има толкова много, на ако трябва посоча пет, това са Йозеф Хайм Бренер, Шмуел Йосеф Агнон – който спечели Нобелова награда, Ронит Маталон – прекрасна писателка и много близка моя приятелка, която ни напусна преди няколко месеца, Орли Кастел-Блум – голяма писателка, и А.Б. Йехошуа.
Опитах се да направя кратка справка на израелските писатели, гостували у нас през последните години. Амос Оз беше в България през 2009, Сами Михаел – 2010, Елис Шуман – 2016, Давид Гросман бе гост на „Синелибри“ през миналата година, Етгар Керет е бил няколко пъти у нас, а Меир Шалев и Михаел Бар-Зоар – по-рано тази година. Поддържате ли контакт с някого от тях? Въобще, сплотена ли е общността на писателите в Израел?
Всеки от тези автори е много интересен. Не споменах никой от тях, защото трябваше да посоча само пет имена.
Израел е малка държава с два големи града – Тел Авив и Йерусалим. Всички споменати писатели живеят в Тел Авив. Ние сме малка общност и аз познавам повечето от колегите си много добре и от лични впечатления.
Преди време, когато работех в издателство, имах щастието да редактирам една от книгите на Амоз Оз – „Между приятели“. (бел. а. – сборник с къси разкази, издаден и на български).
Какво четете Вие в момента?
Преди да дойда в София, бях в Париж за няколко събития. А когато съм там, винаги си купувам много книги. През лятото открих един нов за мен автор – Итало Калвино. Влюбих се в първите две книги на този италиански писател и сега чета трета, която е автобиографична. Чета също „Подготовката на романа“ от Ролан Барт, което е запис на негов курс в Колеж дьо Франс. (бел. а. – книгата е издаден и на български).
Чета също и къси детективски разкази. Докато съм в София, пропускам първата седмица в университета. Но още на втората седмица започвам поредния курс по история на криминалната литература и имам нужда от нови истории.
Кой е най-добрият начин за разпускане на един писател?
Сигурно ще Ви се стори много скучно, но преди две години се запалих по тичането. Преди това никога не бях го правил, дори го мразех само като си го помисля. Сега съм пристрастен и бягам където и да съм – най-често сутрин, но се случва и вечер след дълъг работен ден. И мога да кажа, че това е един много хубав начин да откриеш град, който не познаваш. Например, тук в София, излизам от хотела и просто започвам да бягам докато навъртя 10 километра.
А какво значи пристрастен?
Полудявам, ако не го правя повече от два дни.
Израелският писател Дрор Мишани е в София като гост на кино-литературния фестивал „Синелибри", който продължава до 24 октомври в столицата и още шест града – Пловдив, Варна, Велико Търново, Стара Загора, Каварна, Благоевград, Търговище и Габрово.
