Защо да умирам? Ами, стара си. Колко двойки предпочитат зловещата откровеност пред каквато и да е истина. В „50 секунди“, на сцена „Дерида“, няма силно и слабо. Има болезнено. А отношенията между Тя и Той, въпреки привидната ерозия, вървят възходящо – от цветно към.... черно-бяло.
В текста на Сабина Стефанова има доста „нецензурни“ думички. Събран е целият цветист речник, който Тя и Той не смеят да изговорят в реалния живот. Събрана е цялата прикритост на живеенето, което 50 на сто от двойките около нас водят... Енергията на тези взаимоотношения – с цялата им позорна сила – е уловена от режисьора Живко Желязков в спектакъл, обявен за трагикомедия.
Актьорите Майа Тинкова и Иван Станчев играят с лекота, зад която няма как да не стоят изтощителни репетиции. Говоренето е само един от инструментите. Езикът на тялото, всеки миг от движението на който и да е мускул, ритъмът, с който е разказана историята – дори да е по-бавен от очакваното, координацията с дорисуващите сюжета звуци на Иван Шопов – всичко това е помислено в детайл и отработено.
Хореографският поглед на Живко Желязков е повече от удачен, защото той покрива на сто процента всяка ненамерена в драматургичния текст дума или фраза. В крайна сметка, лицето и тялото са първото нещо, което зрителят поглъща със сетивата си.
Той е на мисия „в космоса“. Тя е Фрида Кало и всячески се опитва да осуети мисията. Фактите са верни, но само във фантазията, с която е облечена самотата на героите. Те са такива само в истерията на собствените им самотности. В бездънната яма на болката. В щастливия завършек на един иначе „нещастен“ живот. В желанието да бъдеш едновременно жив и безсмъртен – в тишината на нищото.
Извън цялостното усещане за въображаемост и „нищо-не-случване“, пиесата, номинирана в националния драматургичен конкурс на името на Иван Радоев, има свой строен сюжет и даже неочакван край.
Той тренира и подготвя благодарствена реч за награда, която (може би) ще получи. Тя се появява непрекъснато в дома му, в мислите му, в живота му – (не)канена, безцеремонна, агресивна, истинска, даваща съвети, караща се, обичаща, мразеща, стенеща, крещяща... Отношенията между тях са като в състезание, но с регламент, който всеки поставя на другия... Покрай това изникват въпроси и теми, свързани с домашното насилие, депресията, отчуждението, склонността към самоубийство, маниакални зависимости и още от „болестите“ на съвремието.
Ако се изключат директните знаци към публиката, „50 секунди“ е представление за вината, за прошката, за гузната съвест, за емпатията, за позацапаната част на най-чистото и висше чувство – любовта, за „естествената“ й смърт, за преходите в живота, за непреходните неща – предимно пороци, за постедиповата разруха на личността, но най-вече – за незавършените диалози...
Финално, всичко се оказва доста елементарно – ако блъскаме във въздуха, няма кой да ни чуе. Трябва да се блъска на врата – за да бъде отворена. Евентуално...
Сценографията и костюмите в „50 секунди“ са на Петя Боюкова, визуализацията – на Мария Минкова. Продуцент е Атанас Маев.
