Как прекарваме вечерите си. С любов? Да, с любов! Или превръщаме края на деня в едно просто продължение на деня, във вечер на комфорта, на измамното усещане за спокойствие. И с все така високо вдигната глава – у дома...
„Хленч“ е изследване на ефекта от терзанията ни, от държащите ни будни, постоянни оплаквания и страхове“, казва авторът на пиесата Стивън Бъркоф.
Българският прочит на тази трагикомедия, а всъщност добре замаскирана 100-процентова човешка трагедия, е на Живко Желязков. Хореограф, който танцува със замаха на истински, добре обигран театрален режисьор. И това е танц върху един труден текст, върху едни уж отношения а ла сапунен сериал, а всъщност – дълбок психологически поглед на страна от живота, която подценяваме.
„Хленч“ на сцената на „Дерида“ звучи и ретро, и безмилостно съвременно – не само като представление, но и като начин да (по)кажеш безобразно затлачения свят на една двойка. „Пуша и рева. Това правя. Зяпам телевизия. Бъркам си в носа... Докато не дойде другата сутрин. И пак. И пак“, казва Хал, героят на Мартин Петков.
Вътрешните монолози в „Хленч“ придават допълнително измерение на страха и неговата обсебваща сила. В повечето случаи, този монолог е по-честен от изречения на глас, смята самият Бъркоф. „Ако можеше винаги да изговаряме на глас всяка своя мисъл, колко по-истински щяхме да общуваме. Хората са като ледени блокове, бавно движещи се през океана на живота. И рядко, ако изобщо някога, разкриват истинската си същност“ – болезнена откровеност от майстора на британския физически театър, която, уви, не си противоречи с всекидневната истина.
„Хленч“ е спектакъл, който може да си позволи антракт, въпреки че всичко се случва в рамките на сто минути. Антрактът обаче е наложителен, защото разделя не само двете лица на едни хора, двете лица на страха, на смелостта, на сексуалността и на заровените в пепел глави, мозъци, сърца, нагони, тайни – на всичко, което понякога ни изненадва на сън, но в края на краищата, всеки сън се сбъдва.
Да похленчим заедно. Да се поотпуснем. Да попрекрачим невидимите граници. Които най-често са несъществуващи. Да заживеем в онзи ритъм, с който мечтаем. „Хленч“ на Стивън Бъркоф, определено, има силата да провокира тази промяна – стига да успеем да погледнем не през огромните очите на страха, а през страшната сила на очите, които виждат небе, синьо и свобода.
Преводът на „Хленч“ е на Мадлен Чолакова. Звукът и музикалната среда са на Иван Шопов, осветлението и техническа реализация – на Златимир Дивчев. Продуцент е Атанас Маев.
Участват Дария Димитрова, Мартин Петков, Теодор Кисьов и Цвета Дойчева, което скоро става майка. На нейното място е Николина Харизанова.
