Нейната камера не е очаквано агресивна, не подлага на разпит своите герои и не ги смачква в сянката на предварително зададени дефиниции. Тя е търпелива, деликатна, дори „мълчалива“, колкото и нестранно да звучи това в света на документалното кино... Ейлем Кафтан представя на Sofia MENAR своя филм „Шепот на стени“ (Whispering Walls), посветен на бащата на турския попарт Бурхан Доганчай (1929-2013).
Тя не се страхува от ясно изградена драматургия, структурираната реалност и преднамерено създадения контекст. Не бяга от кинематографичната плътност. Защото само така истината може да се прояви по-ясно, по-автентично, с по-остра социална чувствителност, с интимен и личен поглед. Затова казва, че истината е не само фактология, но и емоционална честност.
Кафтан се интересува от травмата и възстановяването, от паметта като идентичност, от общността като форма на оцеляване, от изкуството като архив и следа. Нейните филми не предлагат лесни отговори или морални присъди. Те оставят пространство за зрителя – да слуша, да съпреживява, да мисли... И всичко това идва от личност, която излъчва интензивност, отдаденост и вътрешна дисциплина, съчетани с чувствителност и самоирония.
Тя е режисьор, който се възприема като гражданин на света, но носи Турция – не като екзотика, а като сложна, многопластова културна и човешка реалност. Това ѝ позволява да прави филми, които са едновременно локални и универсално разбираеми. Казва също така, че Турция е загадка за Европа – смесица от османска, анадолска, ислямска култура и силно западно влияние, и това я прави трудна за разчитане, но и изключително привлекателна...
Ейлем Кафтан, в разговор с Даниел Димитров: С какво и с кого се сблъска в началото на кариерата си. Важна ли е за нея документалната честност или търси по-киноезиково изразяване. Къде в контекста на турската култура и нейното възприемане по света стои личността на Бурхан Доганчай. Защо в свят, пълен с шум, е важно да правиш филм за тишината, следите и паметта. Може ли изкуството да бъде форма на архив. Страхува ли се от изчезването. В какъв „кошер“ живее днес – шест години след премиерата на едноименния филм и началото на пандемията...
Вашата първа документална работа Faultlines („Разломни линии“) е за последиците от земетресението през 1999 г. – как този опит Ви формира като режисьор?
- Благодаря за този хубав въпрос. Бях много млада, когато направих Faultlines. Току-що бях завършила философия в Босфорския университет и учех магистратура по кино в Йоркския университет, в Канада. По онова време имах много малко познания за киното като практика и продуцентска работа. Никога преди това не бях държала камера. Познавах добре френската нова вълна, Жан-Люк Годар – пишех рецензии, но това беше всичко. Дори не бях гледала много документални филми, а предимно игрално кино и изобщо не си представях, че ще стана документален режисьор.
Бях в Канада, когато земетресението удари Турция – и то точно градовете, в които съм израснала, където съм родена и учила. Разрушенията бяха огромни, изглеждаше като апокалипсис. В момента на земетресението се бях върнала, но бях в Анкара, после отидох на място и видях разрухата – хора, които носят тела, възрастни жени, събиращи останките от домовете си… Цялата земя сякаш беше погълната от морето... Беше като някакъв отвъден свят и аз се опитвах да го осмисля. Трябваше обаче да се върна в Канада, за да продължа обучението си, но се чувствах ужасно, защото в канадската преса темата постепенно изчезваше, а сърцето ми беше в Турция...
Тогава един мой приятел ми каза: „Защо не направиш документален филм?“ А аз си казах: „Какво е документален филм? Нищо не знам за това!“. Но с късмет и с помощта на приятели нещата се случиха. Намерих камера. Някой ми помогна да си купя билет. Заснехме този филм буквално без пари, без никакви знания, като независима продукция с много нисък бюджет...
Това беше първият ми опит. Нямах структура, нито история, нито сценарий – имах само идеи. После, когато започнах монтажа, беше много трудно, именно защото липсваше структура. Но с този първи филм научих всичко – че трябва да има разказ, дори да има много истории, че трябва да има персонажи... Това беше огромен процес на учене. И филмът ми донесе две малки награди в Торонто.
Той беше изключително личен за мен, защото се развиваше на местата от моето детство. Може би беше и малко по-близо до телевизионния стил, но тогава видях себе си – усетих потенциала си, наклонностите си, това, в което съм добра. Защото душата ти излиза наяве в произведението, което създаваш – като художник, който рисува, без да знае предварително какво ще нарисува. За мен това беше важен процес на учене и самоопознаване.
С какво или с кого се сблъскахте в началото на кариерата си?
- Когато бях студентка в Босфорския университет, бях запален киноман. Гледах много италианска и френска нова вълна. В университета ни нямаше кино факултет, но градът беше много артистичен. Беше своеобразен хипстърски център, където идваха много творци.
Запознах се и общувах с някои от големите имена – като Зеки Демиркубуз, един от най-известните турски режисьори, и Дервиш Заим. Те бяха по-възрастни от мен, но разговаряхме, обменяхме идеи. Това ме вдъхнови. Бяха едни от най-радикалните, ранни независими режисьори на 90-те години.
Вашите филми често се занимават с лични и социални истории – от чест във Vendetta Song до женската устойчивост в Hive („Кошер“). A Day, 365 Hours („Един ден, 365 часа“) разглежда травмите и справянето чрез общност, Whispering Walls е историята на Бурхан Доганчай. Важна ли е за Вас документалната честност или търсите по-киноезиково изразяване?
- Абсолютно. Честността е изключително важна. Работила съм няколко години за Al Jazeera, правила съм много документални филми за тях. Можем да говорим за документална честност, за истина, за cinéma vérité. Аз идвам именно от тази традиция.
Но истината не е само фактология. Тя е и емоционална истина, емоционална честност. Можете да имате сцена, която изглежда като възстановка, но всъщност е напълно спонтанна. Има някакъв дизайн, мизансцен. Някои хора са против това в документалното кино, по-старомодни са, но аз вярвам, че може да се използва мизансцен – да се създаде контекст, без да се пишат диалози. И понякога именно тези сцени са най-емоционално честните.
В A Day, 365 Hours има прекрасен пример за това. Една млада жена, която е осъдила баща си и го е вкарала в затвора, пуска аудиозапис от телефонен разговор с майка си, в който майката казва, че бащата има пушка и ще я убие, ако го докладва. Тя пуска този запис на своя приятелка, която също преживява насилие, но все още не е направила тази крачка. Сцената е документална. Първата жена знае какво ще пусне, но втората не знае какво я очаква. Казах: „Не ѝ казвай предварително“. Заснехме реакцията ѝ – първоначалният шок, травмата, после гнева, а след това и силата, вдъхновението, когато осъзнава, че е възможно да се противопостави. Диалозите са изключителни. Хората си мислят, че са написани, но нищо не е сценарно. Реакциите са истински, в момента, пред камерата.
Иска ми се да поговирм за значението на турската култура и история за Вашето творчество и за Вас лично, и какво мислите за международната публика и нейното възприемане на турското кино? И къде в този контекст стои личността на Бурхан Доганчай?
- Много въпроси (Смее се – бел. а.). За мен е безценно да срещам международна публика. Така виждам филмите си през очите на различни култури. Радвам се на разнообразните реакции, въпросите, емоциите... Чувствам се щастлива и благословена, когато виждам, че филмите ми имат универсална сила. Когато хора от различни страни реагират дълбоко емоционално, си казвам: „Да, успях да създам нещо, което надхвърля локалното“.
Аз се чувствам гражданин на света и искам да стигна до глобална публика. В идентичността ми има много пластове – Истанбул, Канада, Европа, Анадола. Тези контрасти правят работата ми достъпна за различни хора. Целта ми е да създавам универсални истории, не строго локални.
Що се отнася до възприятието на турското кино – международната публика познава големи имена като Нури Билге Джейлан, но има интерес и към други форми на изразяване. Турция е загадка за Европа – смесица от османска, анадолска, ислямска култура и силно западно влияние. Това я прави трудна за разчитане, но и изключително привлекателна.
Относно Бурхан Доганчай – реакциите досега са много топли. Филмът не е драматичен като A Day, 365 Hours, който предизвикваше почти #MeToo реакции след прожекциите. Whispering Walls е по-мек, артистичен биографичен филм. Но съм приятно изненадана от интереса към неговото изкуство – особено към нюйоркските му периоди.
Една жена след прожекцията в София говореше развълнувано, на български. Не разбирах думите, но усещах емоцията. Разбрах, че е загубила съпруга си и че е била дълбоко трогната от отдадеността на Анджела (Съпругата на Бурхан Доганчай – бел. а.) към работата на мъжа ѝ. Тези моменти ме правят щастлива – когато виждам, че филмът ми е разбираем и близък за хора от различни култури. И че историята на Бурхан Доганчай достига както до хората на изкуството, така и до публиката като цяло.
Имаше ли моменти, в които по време на подготовката филмът Ви поведе в неочаквана посока?
- Не бих казала неочаквана посока. Обикновено имам добра способност да предвиждам. В този филм аз познавах историята си. Преди да започна снимки, правя изключително задълбочено проучване, почти маниакално. Изследвам много и до голяма степен знам какво ще кажат хората.
Имам подробен сценарий – разбира се, никога не карам никого да рецитира реплики. Но в главата си искам да знам приблизително какво ще се случи, за да мога да свържа различните епизоди, различните части. Така изграждам връзки между хората и темите.Затова изненадите за мен най-често идват още в етапа на проучването.
Да, точно това имах предвид…
- Например, Мурад Юлкер – един от най-богатите хора в Турция. Той беше изключително интересен персонаж. „Кралят“ на шоколадовия бизнес, а в същото време – дълбоко отдаден на изкуството, човек, който истински цени и разбира работата на Бурхан Доганчай и колекцията му. Неговото отношение беше много приятна изненада за мен. Изненада ме и фактът, че Мурад Юлкер по-късно организира друго събитие в своя холдинг, на което присъстваха много медии, и продължи да говори за филма, да го подкрепя и популяризира. Оцених, че бизнесмени ценят изкуството и го поставят на толкова високо ниво. Но ме изненада и нещо друго – че Бурхан Доганчай, толкова години след смъртта си, продължава да бъде толкова жив и присъстващ чрез работата си.
Филмът превръща стените от творчеството на Бурхан Доганчай в живи носители на памет и мълчаливи свидетели на човешко присъствие. В свят, пълен с шум, защо Ви беше важно да направите филм за тишината, следите и паметта?
- Мисля, че всичко днес е преходно. Всичко е в движение. Това е свят на шум и нетрайност – нещата се появяват и изчезват, изплуват и се разтварят. Нищо не изглежда трайно значимо. Можеш да бъдеш известен, после – не. Днес си феномен, а утре – забравен. Всичко е много повърхностно... В този забързан и шумен свят всеки си задава въпроса какво ще остане от мен, какво ще помня от вчера... Паметта е изключително важна, защото изгражда идентичността ни. Тя ни прави това, което сме. Иначе каква е разликата ни с нечовешките същества, които нямат памет? Това, което ни прави хора, е именно паметта.
Може ли изкуството да бъде форма на архив?
- Абсолютно. Изкуството може да бъде най-добрата форма на архив, защото основният архив на човешката история са историите. Чрез историите съхраняваме паметта, приемствеността и човечността си. Изкуството може да разказва велики истории, но не винаги става дума за разказ. Понякога няма история, а настроение, звук, атмосфера, усещане. Един напълно различен начин да гледаш света.
Понякога е като сън, понякога е много рационално, и това също е част от човешкото въображение и мислене. Всичко – материално и нематериално, дори сънищата – трябва да бъде архивирано, защото човечеството се променя. В живота ни ще има все повече изкуствен интелект (ИИ) и ще започнем все по-често да си задаваме въпроса какво ни прави хора.
Защото ИИ също има памет, има интелект. Какво ни отличава от него? Може ли ИИ да създава изкуство? Или това е просто копиране и пренареждане? В този смисъл, изкуството може да бъде най-силното ни оръжие за защита на човечността...
Страхувате ли се от изчезването – на пространства, жестове, спомени?...
- Да, вярно е, страхувам се. Защото, предполагам, искам да остана, искам да бъда трайна, да оставя следа още от детството си. Например, водя дневник – това е начин да оставиш следа. Може би това е много дълбок психологически въпрос...
В какъв „кошер“ живеете днес, шест години след филма и началото на пандемията?
- (Смее се – бел. а.) В какъв живот живея ли?… (Замисля се – бел. а.). Това интервю ще бъде публикувано на английски или на български?
На български.
- Иска ми се да беше и на английски, защото е много интересно. Имам хора около себе си – приятели, семейство – които учат, развиват се и се подкрепят взаимно чрез филмите. Има приемственост с някои близки хора, с които сме създавали заедно, въобразявали сме си светове, работили сме по филмите ми. Но сме споделяли и живота – и ниските, и високите моменти, тъмните и светлите. За мен те са много важни. Имам им доверие, опитвам се да ги подкрепям, те подкрепят мен. Това е красив начин да го кажа. Разбира се, аз не съм пчелата майка, нямаме работнички, мъжки и женски пчели. Защото новият ми филм – всъщност подготвям трилогия, ме кара много да мисля за това...
Опитвам се да създам по-равнопоставена общност, в която всеки се уважава като индивидуалност. Това е място за израстване заедно, за остаряване заедно, за създаване и въображение заедно, за гледане на изкуство, за плач и смях заедно. Това е моят кошер.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Не знам, това е много трудно. Страстна… Не знам. Може да са много думи. Отдадена…
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Ако кажа, че обичам изкуството, ще звучи клиширано. Създаването…
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
