Разговор за вечността. Едва ли има по-точен събеседник от нея. Не защото мисли като (по) часовник, а защото механизмите на нейната безкрайно богата душа на пишещ човек могат да те призовават, да те приземяват, да те карат да се усмихваш, да ахваш, да изохкаш. Дори да започнеш да се усещаш влюбващ се във… всекидневната вакханалия.
Джоана Мъри-Смит е странна смес от артистичност и техника, по собствените ѝ думи. Към тази напълно достатъчна по своя състав амалгама може да се прибави елегантност, граничеща с аристократична изтънченост и, забележете – завидна искреност. Интелигентен хумор, човешка дълбочина, приятна комуникация и увереност допълват портрета на личност, осъзнала смисъла на живота – прекалено хаотичен за перфектни неща.
Но искреността е това, което прави пиесите ѝ уникални, плътни и плътски, болезнено актуални, и с онова озарение, отварящо сетивата след един пронизващ диалог или съвсем „проста“ драматургична ситуация.
Така е и в четирите нейни текста, вече поставени на софийска сцена – от интимната морална драма („Чест“, „Театър 199“) до интелектуалния трилър („Швейцария“, „Театър 199“), от меланхолията на времето („Деветдесет“, Младежки театър) до трагикомичната абсурдност на творческия блокаж („Скрити лимонки“, театър „София“).
Джоана Мъри-Смит в разговор с Даниел Димитров – за поколението, което изчезва, за баланса между състраданието и критичността към един герой, за перфектното сбогуване и за оцеляването на любовта след предателство, за перфектния творчески блокаж и за героите, които надживяват своите автори. И още: Как е по-лесно да продължиш напред – като човек или като творец. Кога за последен път си е помислила „Тази работа ще ме убие“. Какво би я мотивирало да излезе на сцената като актриса…
Образ, тема, конфликт, реплика, личност, дума, ритъм, музика... Кое от тези неща е най-близо до Вас, когато започвате нова пиеса?
- Думите... Думите са най-близки до мен. Ако си писател – като мен, зависиш от това да работиш с много добри режисьори, които могат да помогнат с образите. Защото аз мисля в език, а добрият режисьор мисли в образи.
Иначе всяка пиеса е различна. Понякога всичко започва с много силен образ, който може да стане началото на писането, а понякога този образ изобщо не попада в самата пиеса – но е бил искрата, която я е запалила. Понякога началото е просто мисъл, която съм имала. Понякога е герой, за когото се питам каква ли е неговата история. Но най-често всичко тръгва от идея, която съдържа централен конфликт. Обикновено, това е сблъсък между две идеи, който искам да покажа в неговата сложност, без едната да побеждава идеологически над другата. Искам да изследвам, да задавам въпроси в пиесата, но не е моя работа да давам отговори.
Имате ли усещането, че пишете за поколение, което изчезва?
- Зависи... Не бих казала. Мисля, че интелигентните, мислещи, привилегировани хора, които често са мои герои, все още съществуват и ще продължат да съществуват. А някои от моите герои днес са по-млади. Например, в пиесата ми „Берлин“, която ще бъде поставена в София, и двамата са на по двайсет и няколко. Докато ги пишех, се тревожех, че е минало много време, откакто аз самата бях на двайсет и няколко. Но разбрах, че младите хора не се различават толкова, в която и епоха да са. Същото важи и за хората на средна възраст, и за по-възрастните. Да, променят се препратките към поп културата, но същността остава...
Героите винаги са в криза... (Замисля се – бел. а.). Те винаги имат свое ясно изразено мнение, „интензивни“ характери – дълбоки, крайни и силни, но обикновено животът им не се е оказал такъв, какъвто са очаквали...
Като автор и родител на толкова много персонажи, смятате ли, че е нужен баланс между състраданието и критичността към един герой?
- Определено, да. Мисля, че това се отнася дори за героите, които на пръв поглед са изключително неприятни. Задачата на писателя е да покаже на публиката защо са такива.
Например, в „Швейцария“, героинята Патриша Хайсмит е била печално известна с ужасния си характер. Расистка, хомофобка, макар и самата тя да е била гей. Злобна, стисната, неприятна. Почти никой, който я е срещал, не я е харесвал. И все пак ми беше изключително интересна, защото въпреки всичко това, тя е една от великите писателки на XX век. Тя е невероятно проницателна психологически и смела в изследването на човешката психика. Докато пишех за нея, разбрах, че е важно, макар да я съдим за неприятните ѝ черти, да разберем защо е такава и да видим и нейната уязвимост. Тя е имала ужасно детство, израснала е на остров Райкърс в Ню Йорк, където се намират затворът и лудницата. От прозореца си е гледала как лишени от свобода и психично болни се движат по улицата. Имало е много причини да стане такава, каквато е била. И за мен беше важно публиката, поне на някакво ниво, да ѝ прости...
Има ли герои, които Ви плашат, защото казват неща, които и самата Вие не бихте изрекла?
- Не ме плашат… Но да, много от героите ми казват неща, които аз не бих казала... Често имам спорове с театрални компании, когато четат пиесите ми и видят, че някой герой не използва политкоректен език, който днес се смята за неприемлив, казват: „Може ли да махнеш това?“. А аз казвам: Не. Не е моя работа да показвам света такъв, какъвто искаме да бъде, а такъв, какъвто е. Няма да защитавам героите си от най-лошите им страни.
Пиесите ми биха били ужасно скучни, ако имаха само „чисти“ герои. Затова често не съм съгласна с това, което казват. Но за мен е важно да не представям конфликта в пиесата като вече решен – един герой е прав, другият греши. Всички герои са смесица от правилно и грешно. Публиката трябва да се колебае, да се обърква, да бъде въвлечена в нюансите...
Като автор на толкова много женски персонажи, не мога да не Ви попитам, как се променя представата Ви за жената в театъра през годините?
- Интересен въпрос. Не съм сигурна дали представата ми за жената се е променила. По-скоро се е променило моето собствено разбиране какво означава да си жена, защото остарявам и имам повече опит. Била съм млада жена. Била съм съблазнителка. Била съм съпруга. Била съм майка. Била съм работеща майка. А сега ставам по-възрастна жена. Всички тези роли ми помогнаха да виждам жената в по-широк смисъл... Но не мисля, че жените са се променили чак толкова. Да, светът е малко по-различен в посока равенство, но жените все още срещат много препятствия и предизвикателства.
Следващите няколко въпроса са провокирани от постановките, които съм гледал в София. Възможно ли е любовта да оцелее след предателството („Чест“)?
- Да, мисля, че е възможно. Предателството не винаги е злонамерено. Понякога е много по-сложно от това. В дългите връзки има огромни възходи и падения, и ако любовта е достатъчно дълбока, може да изживее много болка, травми и пак да оцелее...
Има ли перфектно сбогуване („Деветдесет“)?
- (Смее се – бел. а.) Да, защо не! (Замисля се за кратко – бел. а.) Мисля, че много рядко се получава това перфектно сбогуване. Животът е прекалено хаотичен за перфектни неща. А в отношенията между хора, които имат деца, дори когато се намразят, те пак трябва да продължат някаква връзка.
Например, в „Швейцария“, героинята Патриша Хайсмит е била печално известна с ужасния си характер. Расистка, хомофобка, макар и самата тя да е била гей. Злобна, стисната, неприятна. Почти никой, който я е срещал, не я е харесвал. И все пак ми беше изключително интересна, защото въпреки всичко това, тя е една от великите писателки на XX век. Тя е невероятно проницателна психологически и смела в изследването на човешката психика. Докато пишех за нея, разбрах, че е важно, макар да я съдим за неприятните ѝ черти, да разберем защо е такава и да видим и нейната уязвимост. Тя е имала ужасно детство, израснала е на остров Райкърс в Ню Йорк, където се намират затворът и лудницата. От прозореца си е гледала как лишени от свобода и психично болни се движат по улицата. Имало е много причини да стане такава, каквато е била. И за мен беше важно публиката, поне на някакво ниво, да ѝ прости...
Има ли герои, които Ви плашат, защото казват неща, които и самата Вие не бихте изрекла?
- Не ме плашат… Но да, много от героите ми казват неща, които аз не бих казала... Често имам спорове с театрални компании, когато четат пиесите ми и видят, че някой герой не използва политкоректен език, който днес се смята за неприемлив, казват: „Може ли да махнеш това?“. А аз казвам: Не. Не е моя работа да показвам света такъв, какъвто искаме да бъде, а такъв, какъвто е. Няма да защитавам героите си от най-лошите им страни.
Пиесите ми биха били ужасно скучни, ако имаха само „чисти“ герои. Затова често не съм съгласна с това, което казват. Но за мен е важно да не представям конфликта в пиесата като вече решен – един герой е прав, другият греши. Всички герои са смесица от правилно и грешно. Публиката трябва да се колебае, да се обърква, да бъде въвлечена в нюансите...
Като автор на толкова много женски персонажи, не мога да не Ви попитам, как се променя представата Ви за жената в театъра през годините?
- Интересен въпрос. Не съм сигурна дали представата ми за жената се е променила. По-скоро се е променило моето собствено разбиране какво означава да си жена, защото остарявам и имам повече опит. Била съм млада жена. Била съм съблазнителка. Била съм съпруга. Била съм майка. Била съм работеща майка. А сега ставам по-възрастна жена. Всички тези роли ми помогнаха да виждам жената в по-широк смисъл... Но не мисля, че жените са се променили чак толкова. Да, светът е малко по-различен в посока равенство, но жените все още срещат много препятствия и предизвикателства.
Следващите няколко въпроса са провокирани от постановките, които съм гледал в София. Възможно ли е любовта да оцелее след предателството („Чест“)?
- Да, мисля, че е възможно. Предателството не винаги е злонамерено. Понякога е много по-сложно от това. В дългите връзки има огромни възходи и падения, и ако любовта е достатъчно дълбока, може да изживее много болка, травми и пак да оцелее...
Има ли перфектно сбогуване („Деветдесет“)?
- (Смее се – бел. а.) Да, защо не! (Замисля се за кратко – бел. а.) Мисля, че много рядко се получава това перфектно сбогуване. Животът е прекалено хаотичен за перфектни неща. А в отношенията между хора, които имат деца, дори когато се намразят, те пак трябва да продължат някаква връзка.
Краят рядко е наистина окончателен. Понякога любовта се връща. С мъжа ми бяхме много близки, после се разделихме, а после отново се събрахме и се оженихме... Да, животът е прекалено разхвърлян за каквото и да било „перфектно“.
Това с мъжа Ви беше ли агония?
- Да, беше мъчително…
„Скритите лимонки“ е чудна сатира към феминизма, интелектуалното позьорство и вината на писателя. Как изглежда перфектният творчески блокаж?
- (Смее се – бел. а.) Кратък. Аз имам късмет (Чука на дърво – бел. а.). Обикновено, проблемът ми е, че имам прекалено много идеи, а не прекалено малко. Чувствам, че часовникът тиктака, че времето ми изтича, и трябва бързо да напиша всичко, което искам, защото остарявам...
Но съм имала и „перфектната блокада“ – когато реших, че ми е омръзнал собственият ми глас и си дадох една година, в която просто да поглъщам – да чета, да слушам музика, да гледам филми. Правех всичко друго, но без да пиша. Това беше перфектната блокада.
В „Швейцария“ се срещат писател и въображаем герой, живот и литература, автор и творение. Вярвате ли, че героите могат да „надживеят“ авторите си?
- О, да! Определено. Вижте Том Рипли от „Талантливият мистър Рипли“ на Патриша Хайсмит. Вижте Шекспир и Чехов. Техните герои живеят векове, защото носят символично и емоционално значение. Писателят е уловил нещо дълбоко в човешката психика. Това е безсмъртие…
Обичам герои, чиито автори са мъртви отдавна. Не знам кой от моите герои би могъл да ме надживее... (Смее се – бел. а.) Не знам... Може би „Чест“ е най-„вечната“ ми пиеса, защото тази история никога няма да изчезне. Винаги ще има хора, които искат повече, отколкото им се полага, хора, които ще избират между страст и дълга любов. Темите ѝ ще живеят, докато има човечество. Дали героите правят всичко, не знам… Дори не смея да мисля за това.
Коя е най-впечатляващата актриса, изиграла Ваш текст?
- Работила съм с много големи актриси. Обожавам Айлийн Аткинс в „Чест“, в Националния театър, в Лондон. Беше невероятна. Обичам Лора Лини, страхотна американска актриса. Игра „Деветдесет“ в Лос Анджелис, а преди това беше Клаудия в „Чест“. Има и една невероятна новозеландска актриса, която не е световноизвестна, но според мен е една от най-великите актриси на планетата – Сара Пиърс.
Най-любимата ми като че ли е Анет Бенинг. Тя изигра Марго Мейсън в „Скрити лимонки“ и направи нещо като четене на „Швейцария“ по време на майсторски клас, когато пиесата беше още съвсем нова. Обичам я не само в моите пиеси – тя е велика актриса, и на сцената, и в киното.
А ако говорим за актьори?
- По-трудно е (Смее се – бел. а.) Харесах Владимир Карамазов в „Деветдесет“, но... Работила съм и с много прекрасни актьори в Австралия, за които не сте чували. Корин Редгрейв, братът на Ванеса Редгрейв, беше съпругът в „Чест“ в Лондон. Невероятен актьор.
Обичам почти всички актьори, с които съм работила. Много им се възхищавам, защото са смели и поемат риска с нова пиеса, за която никой не знае дали ще проработи. А те излизат всяка вечер на сцената и не само защитават собствената си стойност, но и моята като автор.
В едно интервю споделяте, че много пъти през живота сте си мислила „Тази работа ще ме убие“. Когато за последен път си го помислихте? И нали това не е било в България?
- (Смее се с глас – бел. а.). Вчера. В София. Всеки ден го мисля. Всеки ден…
Когато гледам своя пиеса, аз съм на сцената, заедно с актьорите. И това прави всяко представление почти непоносимо, защото съм едновременно и вътре, и отвън.
Няма момент, в който да не се тревожа какво мислят актьорите, дали съжаляват, че са казали „Да“, дали режисьорът съжалява, че е казал „Да“ за пиесата, дали публиката съжалява, че си е купила билет… Постоянно се питаш дали имаш стойност. Винаги, винаги!
Никога не съм имала увереността от самото начало, че публиката и актьорите ще си помислят: „Щастлив съм, че съм тук!“. Била съм на една и съща моя пиеса на следобеден спектакъл и съм си мислила, че е ужасна, а след това, на вечерното представление, съм си казвала, че е брилянтна. В един ден чувствата ми към пиесата се променят кардинално...
Театърът никога не е статичен. Винаги се променя, винаги е субективен, винаги зависи от публиката. Някои публики са щедри, други са по-сдържани. Или стоят отпуснати, не искат да участват, а други отиват точно, за да бъдат част от това. Така че всяко преживяване е различно и леко плашещо.
Какво би Ви мотивирало да излезете на сцената като актриса?
- Нищо. Кокаин. Не знам (Смее се – бел. а.). Няма да стане. Играла съм в университета, и във фантазиите си съм актриса, но не бих могла. Твърде осъзната съм…
Как изглежда тази Ваша фантазия?
- В известен смисъл, актьорството е продължение на писането, но в по-отдадената му форма. Защото когато започвам даден герой, аз го описвам и създавам на страницата, но той все още не е триизмерен. Едва когато оживее в тяло, с глас и присъствие, става реален. Става театрален. Не можеш да съдиш пиеса само по текста – тя се превръща в произведение на изкуството едва на сцената. Логичното развитие на това е да си представяме други хора, да искаме да се държим като тях, да говорим като тях, да ходим като тях, да изглеждаме като тях. Но това е твърде далеч от мен.
Как е по-лесно да продължиш напред – като човек или като творец?
- Първо, не мисля, че ние самите сме най-добрите съдии за това дали се развиваме – нито като хора, нито като артисти. Понякога си мисля: „Тази пиеса е най-доброто, което съм писала“, а другите казват: „Не, най-добрата ти е онази отпреди 30 години“. А всъщност, през цялото време ти не си променил нито йота в себе си...
Критиците понякога пишат, че не съм станала по-добра, и това ме разстройва. Да станеш по-добър човек е по-просто – даваш повече време на хората, избираш добротата, проявяваш любопитство и щедрост. Това е пътят да се усъвършенстваш като човешко същество, виждайки нещата през очите на другите.
Но писателят е странна смес от артистичност и техника. Техниката може да се подобрява, но артистичността е неуловима. Трудно е да я измериш. Може би се подобрявам, а може би не... Никога не можеш да си сигурен. По-точно казано, преценявам го, но не знам дали съм права.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Дума? Страстна…
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- … който обича да си представя разни неща.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
