Ужасяващо е да израснеш с аларма, която предупреждава, че всеки момент наоколо може да се взриви бомба. Ужасяващо е заради този звук едно 4-годишно момиче да тича по бански през снега... Впечатляващо е как детето израства, и чрез приказното съдбата му се превръща в дар, който споделя с хората. Като писател.
Джен Карсен представя своя роман „Подпалвачите“ (изд. „Персей“), отличен с Европейската награда за литература (2019). Историята е за двама бащи във време на големи социални сблъсъци, за самотата, за насилието, предавано по наследство, за омразата, разпалена от дума, за поразяващите последици...
Удивлението не стихва – заради живия контакт с авторката, написала тази книга. Сравнявана с Маркес – заради дълбочината. Вдъхновена от Вонегът – заради подхода. Опазила себе си. Пътуваща. Обичаща. Усмихваща се. Сияеща. Като истински, пулсиращ герой на магическия реализъм, който самата тя създава. Без условности и изкуствени замърсители, маскирани под името „подобрител“.
Карсън буквално „прелита“ над България, между три държави от три континента, обходени за броени дни. Въпреки този ритъм, или точно заради него, тя е отдадена на сто процента към всичко, което създава, и на всичко, което й се случва. Сякаш в нея самата има аларма, която не оставя нито за миг събеседника си необгърнат и необгрижен...Усещането е същото и докато я четеш...
Джен Карсън – за сирените от детството и „огъня“ днес, за магическия реализъм като единствен ключ към говоренето по трудни теми, за недостъпните теми и защо предпочита книгите пред хората. И още: Коя е най-емблематичната дума за нейния магически реализъм. Защо, когато пише, вижда себе си като дрон. Емпатия към какво не е необходима. Кое звучи по-болезнено – ковид или брекзит...
Джен, да не се окаже, че сте било единственото момиче на света, което е искало да стане пожарникар?
- (Смее се – бел. а.) Не знам как стоят нещата в България, но във Великобритания имаме много жени пожарникари. И това е нещо съвсем обичайно. Но не бих казала, че особено ме интересуват пожарникарите, запалванията и подпалвачите, а по-скоро метафората...
Кой е първият огън – небуквално, за който си спомняте...
- Аз израснах в разгара на Смутните времена и конфликтите в Северна Ирландия, и един от първите ми спомени не е от пожар, а от алармата против огън, която се задейства.
През 70-те и 80-те години в Ирландия, ако чуеш такава аларма, означаваше, че всеки момент може да се взриви бомба.
Бях 4-годишна, когато се учех да плувам в един басейн, и чух тази аларма. Имаше заплаха за бомба и всички трябваше бързо да избягаме навън. Спомням си, че по бански тичах през снега. Бях абсолютно ужасена и уплашена. Майка ми не беше наоколо, бях малка и много самотна...
Може ли да се каже, че магическият реализъм е модерен? Или това е просто едно завръщане, част от общия кръговрат на нещата от живота?
- В Северна Ирландия стилът на литературата дълго време беше основно реалистичен. Според мен беше така, защото писателите смятаха, че за толкова сериозен конфликт може да се пише само реалистично и сериозно.
Отскоро започна да се пише фантастика, фентъзи, магически реализъм – за да бъде описано това, което се случва в региона. Смятам, че магическият реализъм се приема като традиция, свързана с колонизираните държави.
Северна Ирландия едва сега започва да си дава сметка и да осъзнава какво означава да си държава – едновременно колониална и постколониална. Това са едни много сложни отношения, които хората тепърва започват да си изясняват.
Така че магическият реализъм никога не е изчезвал, но в Северна Ирландия е сравнително нов. Част от това е представата на хората и тяхната информираност за случващото се в литературния свят, в други краища на света.
С интернет и увеличаването на преводната литература, с всички литературни фестивали, на които ходим – писателите днес са много по-наясно с литературните жанрове и много повече мислят, и много повече се съобразяват с това, което се случва в други държави...
Аз лично чета много литература от Аржентина и се радвам да работя с автори от тази държава. Това нямаше как да ми се случи преди епохата на интернет.
Магическият реализъм ли е единственият ключ към говоренето по трудни теми?
- Това е единственият начин за мен. Като дете от религиозно семейство, в Северна Ирландия израснах, четейки много Библията. Вярвах, че Библията е текст в стила на магическия реализъм, тъй като действието се развива в истинския свят, но се случват странни и необясними неща.
От малка разказвах историите по този начин – закотвени в истинския свят, но с елементи на магическото, приказното, чудотворното, фантастичното. Като писател също свикнах да разказвам истории по този начин, и така да виждам света и литературата...
Аз всъщност нямам литературно образование. Така че първоначално въобще не знаех, че пиша магически реализъм. Всичко започна по един съвсем естествен начин.
Един поет от Северна Ирландия ми даде копие на „Тенекиеният барабан“ от Гюнтер Грас, и ми каза, че това, което пиша, е магически реализъм.
Ако си говорим за трудни теми, има ли такива, които са толкова трудни, даже недостъпни за Вас...
- Един от съществените проблеми на Северна Ирландия, в момента, е за наследството от Смутните времена и травмата, оставена върху колективното съзнание на хората. Един от основните начини, по които това се проявява днес, е епидемията от самоубийства. И това е тема, за която е много трудно да се пише, и то добре – защото темата е много сериозна.
Не искам да пиша книги, които са изцяло депресиращи. Затова има много хумор в моите книги. В момента пиша книга, в която една от основните теми е за самоубийството. Използвам примера на американския писател Кърт Вонегът, който пише за войната с чувство за хумор, с абсурдизъм, и това ми допада.
Това, за което не бих искала и не бих могла да пиша, е историята на Ирландия от католическата гледна точка. Аз самата съм израснала в протестантско семейство, така съм възпитана. Смятам, че е много трудно да разкажеш историята на някого, когото не познаваш, и на някому, чието преживяване и култура са далеч от твоите.
Има много прекрасни книги от ирландски писатели за сексуалния тормоз, който се е случвал в католическата църква, и в приемните домове, но това не са моите истории за разказване...
Как ще се казва „гениалният“ роман, който пишете в момента?
- (Смее се – бел. а.) От „Подпалвачите“ насам вече съм издала три романа на английски. Скоро ще излезе и четвърти, а в момента пиша пети роман.
Така че следващата книга ще се казва The Raptures (Възторзите – бел. а.).
(По-рано Джен Карсън разказва, че е в процес на създаване на роман и всеки път, когато се върне и прочете това, което е написала, си казва: „Това е гениално“ – бел. а.)
Коя е най-емблематичната дума за Вашия магически реализъм?
- Има една дума на немски език – unheimlich, която означава странно, особено. И тя описва моя стил.
Иначе, аз обичам да наричам думи-любовници тези думи, които човек използва твърде много. И, когато моите ученици използват една дума твърде много, ги критикувам.
При мен това е думата seemingly (привидно, подобно, изглеждайки, на вид – бел. а). Предполагам, че е свързано с идеята да правя така, че едно нещо да изглежда като нещо друго. Винаги си играя с границите на значението на една дума, с това колко неща може да означава, колко образа може да извика в съзнанието на читателя.
Защо, когато пишете, виждате себе си като дрон...
- Това е стилът, в който обичам да пиша. Обичам да имам малък брой герои, близки един до друг, на една тясна сцена, например, село или улица, или паркинг... Винаги пиша от трето лице и често обичам като дрон да се извися нагоре и да имам една по-обща и по-мащабна картина на всичко, случващо се наоколо.
Понякога се спускам надолу – точно като дрон, и сякаш кацам на рамото на героя, и виждам света през неговата гледна точка. И понякога чувството е, че сякаш пишеш от първо лице, а всъщност разказите са от трето лице, но много близо.
Емпатия към какво не е необходима?
- Не мисля, че има граница на емпатията. Всичко и всеки заслужава да бъде погледнат с разбиране. Както гласи един известен английски израз, съчувствие и разбиране – и за дявола трябва да има. Това може да помогне много, както на писателите, така и за разбирането на техните герои.
Разбира се, това не означава задължително, че одобряваш всичко, което човек прави. Означава, че си способен като писател да разтегнеш достатъчно въображението си и да съумееш да погледнеш света от неговата гледна точка, и да се опиташ да го разбереш...
Кое звучи по-болезнено – ковид или брекзит?
- (Смее се – бел. а.) Брекзит, без съмнение. Смятам, че последствията от брекзит ще се усещат в Северна Ирландия още десетилетия. Не просто години, а десетилетия напред...
Разбирам, че ковид беше много болезнен за всички нас, по целия свят. Включително и за мен, тъй като загубих баща си през този период. Но брекзит е като една огромна сянка, като огромен облак, надвиснал над цяла Ирландия в момента...
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
-...книги. Това е!
Понякога, обичам и хората, но повече предпочитам книгите (Смее се – бел. а.). Никога не бих си задала въпроса – книги или хора, защото определено ще избера книгите.
Това не звучи ли малко страшничко?
- Неее... (Смее се – бел. а.). Това може и да звучи ужасно, но на мен лично ковид ми беше много приятен, защото можех да остана сама вкъщи, да си лежа в леглото, да чета по 400 книги на година, без да общувам с никого... (Усмихва се – бел. а.). Шегувам се, разбира се.
Мисля, че всеки сериозен читател, когото познавам, по някакъв начин, разбира света по-добре. Защото книгите са като ключ, който помага да разбереш и хората по-добре.
Книгите ни учат да съчувстваме на другите, но и да си представяме части от света, които, може би, никога няма да можем да посетим, да научим за преживяванията на другите, за техния живот и култура. Затова мисля, че читателите са по-добри хора.
Едно от най-важните неща за мен е желанието ми да остана любознателна и любопитна. Според мен човек не трябва да губи това качество. Много бих искала да съм 95-годишна жена, която продължава да учи. И книгите имат голяма роля в това отношение...
