„Italian Screens: Ново италианско кино без граници“ се осъществява всяка година в редица държави по света. През октомври 2024 г. за пръв път ще се състои в България, като част от десетото издание на фестивала „Синелибри“.

Д-р Роберто Стабиле, ръководител на специалните проекти в „Чинечита“, представя Italian Screens, заедно с прожекцията на „Все още има утре“ (C'è ancora domani). Казват, че филмът на Паола Кортелези превзема Италия като ураган. И в това няма нищо случайно, защото историята на Делия – многодетната майка и съпруга на насилник, е разказана и наивно, и провокативно, с много мисъл и човъркане на душата в най-затънтените й кътчета. Социалното е издигнато в култ, без да звучи нереално. А любовта е навсякъде. Паола Кортелези е дебютиращ режисьор, сценарист и изпълнител на главната роля в този черно-бял шедьовър, изпълнен с множество нюанси от цвета на съвременното италианско кино.

Това е филм, който би имал успех и у нас, не само заради близостта в манталитета ни с италианците, както казва и д-р Стабиле. Нещо повече, той е убеден в реципрочността на идеята за съвместни българско- италиански копродукции. „Българското кино, в сътрудничество с италиански продуценти, със сигурност, може да даде нов живот, нови стимули и най-вече – нови истории за разказване. Вие имате прекрасна история, която може да бъде разказвана във филм. Така че това е безкраен извор на идеи и истории, които можем да правим заедно“, смята той. При такъв коментар, съвсем не нереално звучи и идеята България да е страна на фокус, на кинофестивала във Венеция. Явно, кулминацията предстои...

Снимка: Даниел Димитров

Роберто Стабиле – за най-касовия италиански филм „Все още има утре“ и новото италианско кино, за младите наследници на Микеле Плачидо, за дипломацията и киното, за специалните проекти на „Чинечита“ и възможно ли е наистина България да стане фокусна страна на кинофестивала във Венеция, за интереса на Италия към азиатското и балканското кино.

Г-н Стабиле, кой е любимият Ви филм от детството? Имахте ли любима актриса или актьор?

- За да бъда откровен, ще кажа истината. И отговорът, със сигурност, няма да се хареса на тези, които ще четат интервюто. Защото това не е италиански филм, не беше и артхаус филм, а филм за Джеймс Бонд. Изключително добре помня емоцията, която изпитах, когато като дете отидох да видя филма за първия Агент 007, който се появи на големия екран – Шон Конъри. 

Успяхте ли да сбъднете част от своята мечта и да видите на живо Шон Конъри?

- Шон Конъри – не, но Роджър Мур – да (Смее се – бел. а.).

Кога стана ясно, че киното ще бъде във фокуса и на Вашия професионален живот?

- Стана съвсем случайно. От малък бях решил, че ще бъда дипломат, затова завърших цялото обучение, необходимо за да започна дипломатическа кариера. След това, в един определен момент от живота ми, срещнах адвокат, който се занимаваше с киноиндустрията, и той ме покани да работя за него. Започнах с уговорката, че ще остана при него само няколко месеца, след което ще се върна към дипломатическата си кариера. И тези няколко месеца се превърнаха в почти тридесет години...

Предполагам, че образованието от дипломацията помага в киното...

- Абсолютно, да. Защото работата ми е да бъда нещо като посланик на италианското кино по света. Използвам целия си опит и образование в услуга на моята работа и това, което съм научил, за да разпространя италианското кино по света. Разбира се, сътруднича си изключително много с посолства, културни институти и консулства по целия свят.

Аз отново ще се хвана за дипломацията, за да попитам, това означава ли, че никога не казвате „Не“?

- Абсолютно не (Смее се – бел. а.).

Пристигнахте в България с един изключително интересен филм „Все още има утре“ (C'è ancora domani, реж. и актриса Паола Кортелези, позната у нас от сериала „Петра“ – бел. а.). Една прекрасно разказва история, един много добре поставен социален проблем, с един наистина изненадващ край. Така ли изглежда новото италианско кино?

- Де факто, „Все още има утре“ е от тези филми, които са носили големите успехи на Италия в киното. Това е история, която се повтаря от ерата на неореализма.

Когато режисьор пресъздава история, която успява да докосне публиката, резултатът е налице. В този филм се разказва за жената в периода след войната. Жената, която е живеела в много тежки условия. И, независимо от тежките условия, при които се е намирала тогава, тя показва, че основата на семейството остава здрава и непоколебима. 

Съпругът прави опити да я контролира, дори чрез физическа разправа и сила. Прави опит да я убеди, че тя няма стойност, че не е важна. Но жената, съпругата, независимо от насилието, на което е подлагана, стои мирно и кротко в ъгъла, но интелигентно опитва да намери решение и изход от ситуацията, в която се намира... Докато, най-накрая, успява да постигне, да извоюва еманципацията, която филмът в своя финал разкрива – когато тя отива да гласува. 

Разбира се, подобни теми може да бъдат представени и по друг начин, по-феминистки, по-тежко, по-скучно, по-трудносмилаем за публиката. Но, благодарение на лекотата, с която режисьорът и актьорите успяха да пресъздадат тази история и да водят публиката сякаш за ръка, сякаш я превеждат през тази тема по един по-лек начин, без да омаловажават самата тема. Много е важно да подчертаем, че филмът не е създаден само за жени.

Всеки филм е сам за себе си и не може да бъде предвиден успехът или неуспехът му.  Конкретно, този филм в началото даваше заявка да бъде спорен, тъй като е предаден в черно-бели кадри, с женски теми. Не се очакваше да има чак толкова голям успех сред широката публика. А успехът се оказа огромен успех и с най-големите продажби, регистрирани някога в италианското кино.

С образователна цел ли е създаден този филм? Според правителствен доклад от 2021 г., около 50 процента от мъжете смятат, че насилието във връзката е допустимо. Филмът е прожектиран в училища, както и в италианския парламент. Питам Ви, защото у нас открай време битува мнението, че българи и италианци са близки като манталитет...

- Със сигурност, българите и италианците имаме много сходен манталитет. 

Не съм сигурен доколко данните от доклада наистина са реални и достоверни, тъй като това, с които ние разполагаме, показва, че всъщност мъжете са тези, които трябва да бъдат защитени...

Снимка: Даниел Димитров

Ако трябва да обобщим, можем да кажем, че вероятно, все още, някъде в провинцията, в по-малките населени места, може би, се срещат реалности като тази, които видяхме във филма. Но, като цяло, Италия успя да извоюва правата на жените, наравно с тези на мъжете. Факт е, че голяма част от представителите в правителството, както и министър-председателя, са дами. Това доказва съвсем обратното от данните, които визирахте. 

Разбира се, медиите обичат да разпространяват информации, свързани с насилието върху жените. Това е актуално, има я тази тенденция, защото създава новини. Но това, върху което трябва да се фокусираме, предвид факта, че 50% от населението е мъжко, а другите 50% – женско, са не единичните случаи на насилие върху жените, без да ги омаловажаваме, а насилието въобще. 

Според мен това, което филмът се опитва да направи – чрез представянето и пред ученици – е просто да пресъздаде пътя, по който нашите баби са извървели като жени от следвоенния период до наши дни. Неслучайно, филмът пресъздава реалността отпреди 70 години, а не днешната... 

Какво представляват специалните проекти на „Чинечита“?

- „Чинечита“ е една от най-старите и известни киностудии в света. Принадлежейки към министерството на външните работи, и не е само киностудио, а истинска институция за разпространение на киното в света. Една от мисиите на „Чинечита“ е да изгражда международните отношения на италианското кино със света. Така наречените специални проекти всъщност са част от дейностите, които „Чинечита“ осъществява за разпространяването на италианското кино в света, а Italian Screens е един от тези проекти.

Възможно ли е наистина България да стане фокусна страна на кинофестивала във Венеция?

- Това беше едно от предложенията, които представих на министър Кръстев, когато се видяхме през февруари, и едно от нещата, върху които работихме. Със смяната на правителството, трябва да започнем от нулата, но от наша страна, независимо кой управлява в България, идеята е да засилим отношенията и да си сътрудничим по всички възможни начини.

Тоест, това не е нещо илюзорно, а съвсем реално?

- Да, точно така е. Напълно реална е възможността. Освен, че сме предоставили възможност да се говори за това България да бъде фокус на кинофестивала във Венеция, имаме намерение да съберем всички министри на културата по време на Балканския филмов фестивал, който организираме в Рим през ноември. 

С какво азиатските страни са интересни за италианското кино и може ли да се прави някаква съпоставка с интереса към Източна Европа?

- В определени географски ширини, райони или страни, имаме определени програми, които имат за цел да създават условия за сътрудничество. Нашата политика основава на три основни стълба. Първият стълб е да подпомогнем разпространението на италианското кино в света, тоест, да подпомагаме местните дистрибутори, които купуват италиански филми. Втората ни цел е да привличаме чуждестранните продукции, които да бъдат представени в Италия. Третата ни цел е да стимулираме съвместните продукции. 

Снимка: Даниел Димитров

В случая с България, сме се фокусирали върху промотираме на италианското кино в България и създаваме на условия за копродукции. По отношение на азиатските страни, където имаме доста по-големи културни различия, целим да разпространяваме повече италианско кино и повече азиатско кино в Италия. Особено за Китай, целта ни е да разпространяваме и увеличим излъчванията на италианските филми в китайските киносалони. Япония и Южна Корея са двете страни, с които искаме да създаваме повече копродукции. 

Неизбежен въпрос – имате ли поглед към българското кино?

- Българското кино, в сътрудничество с италиански продуценти, със сигурност, може да даде нов живот, нови стимули и най-вече – нови истории за разказване. Вие имате прекрасна история, която може да бъде разказвана във филм. Така че това е безкраен извор на идеи и истории, които можем да правим заедно.

Микеле Плачидо беше тук през 2022 г. и каза, че иска да снима следващия си филм в България...

- Микеле Плачидо е изключително популярно име извън Италия, на изток, та чак до Китай. Той все още е една от големите италиански звезди днес. Но в Италия има много млади микелеплачидовци. Затова нашето намерение е да представим тези нови актьори, нови режисьори. Така че бихме могли да използваме Микеле Плачидо да лансира по-младите си колеги.

Когато пътувате по света, налага ли се да се борите с наложени вече клишета, свързани с италианското кино?

- Още от началото на кариерата ми, от мен искат да водя големите звезди и режисьори на италианското кино. Проблемът е, че 90% от случаите става дума за хора, които вече не са сред живите...

От 30 години се боря и това е моята мисия – да докаже на света, че в Италия има много млади, но качествени актьори, режисьори, сценаристи. Полагам неимоверни усилия, за да ги покажа на света. Стигнахме до това да правим ретроспективи на големите имена от италианското кино, наред с по-младите режисьори и актьори. 

Снимка: Даниел Димитров

Един от тях е Паоло Дженовезе, както и Сорентино, Гароне (Паоло Сорентино, Матео Гароне – бел. а.).. Има и такива имена, които останаха по средата между отиващите си вече поколения от много големи имена и по-младите, които започнаха да изгряват, и които, за съжаление, получиха своя звезден миг в доста късен етап от своята кариера. 

Има ли дума, която Ви определя най-добре като човек?

- Сложен.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...?“

- ... който обича да пътува и обича работата си. И го правя с много хъс, без да изпитвам умора, а по-скоро се зареждам. Колкото повече работя, толкова повече взимам.

Значи съм късметлия. Защото до ден днешен имам чувството, че съм работил нито един ден в живота си.