Никога не се изправяш толкова високо, както когато се навеждаш да помогнеш на човек в нужда. Никога не си по-богат от момента, в който научиш още един нов език. Никога денят ти няма да бъде по-смислен от секундата, в която си ощастливил непознато момче с увреден слух с един простичък жест. Елементарни движения, които значат „Добър ден! Как си?“.
Именно това е и целта на изложбата „Чуй ме с жест“ – да открехне вратата на жестовия език към по-голяма част от българското общество и все повече хора да общуват свободно и без притеснение с хората с увреден слух.
Зад проекта стоят имената на двата клуба, част от международната хуманитарна организация "Ротари Интернешънъл" - „Ротаракт клуб София“ и „Ротаракт клуб София Интернешънъл“, а към инициативата се присъединяват Специално училище за ученици с увреден слух „Проф. д-р Дечо Денев“ и Регионалния исторически музей – София.
Всеки, на когото би му било интересно да научи как изглеждат на жестов език „Да“, „Не“, „Извинявай!“ и всички подобни ежедневни изрази, може да го направи до 31 март в Ларгото.
Дискриминация и трудности в ежедневието?
Отваряйки темата за общността на хората с увреден слух у нас, няма как да не се замислим дали те са дискриминирани, било то и съвсем несъзнателно.
„Когато видим глух човек не се опитваме да комуникираме с него по някакъв начин. Да, ние можем да напишем какво искаме да му кажем, примерно, на телефона и да му го покажем, но не в това е идеята. Те имат собствен език, който може да се използва“, заявява вицепрезидентът на „Ротаракт клуб София Интернешънъл“ Невена Иванова.
Според нея съществуващата пропаст в комуникацията с хората с увреден слух у нас е станала още по-дълбока по време на пандемията от COVID-19. Една от причините за това е, че жестовият език включва много мимики на лицето, които остават скрити зад предпазните маски.
За президента на „Ротаракт клуб София“ Елеонора Димитрова евентуално това, с което хората с увреден слух биха били дискриминирани, е отказът ни да контактуваме с тях, когато разберем, че „не е толкова лесно“.
„Обществото на хората с увреден слух е известно с това, че има своя култура и своя доста силна общност. Трудностите, които срещат, не са се променили, те не са решени и в световен мащаб. Основните са борбата с митовете, които съществуват за глухотата, трудностите с комуникацията, усещането, че някой, ако вика, ще бъде разбран по-добре от човек, който не чува. Съществуват и трудности с това да бъдат приети добре на пазара на труда, което е наша мисия и борба да може да се случи - да убедим работодатели, че това са едни много добри работници, хора, които могат да се справят много добре с различни професии“, обяснява директорът на Специално училище за ученици с увреден слух „Проф. д-р Дечо Денев“ Севделина Джонгарска.
Тя добавя, че именно заради това инициативи като „Чуй ме с жест“ поставят първата крачка по пътя на по-добро разбиране на едно цяло общество, в което да уважаваме това, че всеки има право да бъде различен и да ценим това, което той може да направи за това всички да бъдат по-добре.
Равен достъп до образование, работа и институции?
„Ако някой човек иска да кандидатства за работа, това че има слухово увреждане със сигурност би накарало работодателят да предпочете друг кандидат пред него. Трябва обществото да се отвори повече към тези хора, да разбере как може да си комуникира с тях и че подобно увреждане на слуха не им пречи да работят“, заявява Елеонора Димитрова.
Според Невена Иванова в по-малките градове децата с увреден слух биха могат да се почувстват изключени от учебната среда. По думите ѝ това се случва, тъй като „в училищата липсват специалисти, които да им помагат с превода, а това може би налага и преместването на детето от семейството някъде, за да може да учи в специализирано училище“.
„На състезание по лека атлетика се запознах с момиче, което е и в параолимпийския отбор. Тя има висок процент намален слух, но все пак чува съвсем малко. Примерно изстрелът на пистолета на състезание може да го чуе. Тя ми обясни, че на нея в училище ѝ е една идея по-трудно и затова учеше в специализирано училище“, добавя Невена Иванова.
Какво е ежедневието на децата с увреден слух?
„За мен това е най-доброто място на света. Не бих го сменила с никое друго. Това е била и мечтата на живота ми, изпълнила съм я, с удоволствие ходя на работа“ - очите на Севделина Джонгарска греят, докато ни разказва за децата от Специално училище за ученици с увреден слух „Проф. д-р Дечо Денев“.
Денят на обучаващите се в него започва със закуска и разговори помежду им.
„Непрекъснато сме заедно, всеки идва и споделя какво му се е случило – от какво се е разочаровал или какво предстои. Много е удовлетворяващо да дойде и да каже: Много съм щастлив днес, изкарах шестица“ или пък „Справих се добре на състезание“. Децата са национални състезатели и представят България на олимпийските игри за хора с увреден слух - те са различни от параолимпийските игри“, разказва тя.
За Севделина Джонгарска мисията на училището е да развива възможности на децата в две посоки - изкуства и спорт, тъй като там те са абсолютно равностойни със своите връстници.
„Няма никаква пречка да се справят и когато имат някакъв успех, това е успех за всички. Те наистина го чувстват така, защото са част от една голяма общност и се подкрепят“, добавя тя.
