Малцина артисти приличат на нея. Вроден аристократизъм, силен характер и впечатляващо ясна визия за нещата са сред качествата, които правят Бойка Велкова неповторима – не само на сцената. Личност, която не спира да се развива и да обогатява образа си на творец. Съвсем не неочаквано, от този сезон талантливата актриса пое режисьорското кормило в два спектакъла.
Режисьорският й дебют е в Народния театър с „Цветът на дълбоките води”, където тя е и в ролята на силната и доминираща Елизабет Първа, а Емануела Шкодрева е по-деликатната и женствена Мери, останала в хрониките като „Кървавата“. Борба за власт, саможертва, предателство, любов и високо вдигнати залози има в тази история, където всичко е борба на живот и смърт в света на две кралици.
Не по-малко експресивен, но много по-личен и много по-бойковелковски е другият актьорско-режисьорски проект, наречен „Усещане за любов“ в арт център „Сити марк“ и в партньорство на сцената с Ивайло Захариев. „Това представление го направих, за да се събудим“, казва Бойка Велкова.
Освен че е въздействащо и много откровено, представлението е своеобразно огледало на съвършения усет за изкуство на Бойка Велкова. В час и половина зрителят минава през най-доброто от литературата, музиката и изобразителните изкуства, без дидактична тежест и назидателство. „Ние трябва да знаем великите образци на изкуствата и техните майстори, защото това прави качеството на живот друго“, убедена е Велкова.
Ето защо „Усещане за любов“ е като целувка за публиката, която изяжда глада й за хубаво и стойностно. Там са Уилям Шекспир, Тенеси Уилямс, Салвадор Дали, Фрида Кало, Франческо Петрарка, Робърт Бърнс, Микеланджело, Джовани Бокачо, Емили Дикинсън, Пабло Пикасо, Джузепе Верди, Фредерик Шопен, Шарл Бодлер, Жак Превер, Фредерико Гарсия Лорка, Райнер Мария Рилке, Ерих Кестнер, Н.В.Гогол, Пабло Неруда, Омар Хаям, Густав Климт, Сандро Ботичели, Огюст Роден, Йохан Себастиан Бах... Българската култура е представена от Теодосий Спасов, Константин Илиев, П. К. Яворов, Дора Габе.
С Бойка Велкова разговаряме за цвета на дълбоките води и за усещането за любов:
- Какво е да влезеш в стая, която мислиш, че е празна, а тя всъщност се оказва пълна?
- Това са предизвикателствата на живота, които човек трябва спокойно да приема, да е толерантен, да прояви разбиране и, едно от най-трудните неща – да приеме различното.
- Докато създавахте спектакъла „Усещане за жена“, като режисьор и като актьор, сигурно сте си задавали много въпроси. Намерихте ли отговори? Например, защо любовта от цветя и рози се превръща в окови…
- Това е, за съжаление, бавната еволюция на човека. Технологиите ни изпревариха, толкова други неща вървят напред, но човекът най-бавно се развива, човекът най-бавно проумява нещата. И затова от цветя прави окови… Това представление го направих, за да се събудим, да се обичаме повече, да не очакваме в замяна нищо, а просто да даваме и да разбираме. Истинската, автентичната любов всъщност е онази, която се обновява и се самомотивира, без да очаква…
- Казвате, че си струва, а заради какво си струва да се направи шпагат на сцената?
- Това е просто част от образа. Защо не?
- Гледайки „Усещане за любов“, си мислех, че това е един много красив урок по изкуства – музика, изобразително изкуство, литература. Имахте ли такава нагласа, докато работихте или това се получи съвсем естествено, предвид огромната обща култура, която има артист като Вас?
- Определено, имаше такъв замисъл – да се въплътят всички изкуства. Спектакълът завършва с „Умрях за красотата“, стихотворение на гениалната Емили Дикинсън. Ние трябва да знаем великите образци на изкуствата и техните майстори, защото това прави качеството на живот друго.
- Една от запомнящите се реплики е „Откъсваш цвете и то умира, хващаш пеперуда и тя умира“. Има ли опасност зрителят да хване Вашата нишка и да развали магията на този спектакъл?
- Театърът няма да умре. Защото човекът е в непрекъснати роли и в непрекъснат театър. Така че театърът ще е вечен, докато има човечество.
- Винаги, когато Ви гледам, си задавам още един въпрос – колко важна е самоиронията за Вас?
- Много е важна. Задължителна е, иначе не можем да оцеляваме. Ще се самозабравим, ще дадем воля на тщеславието и на гордостта.
- Ако говорим за режисьорския етап от живота Ви, като усилие и като работа, може ли да направите сравнение между „Цветът на дълбоките води“, поставен в Народния театър, и „Усещане за любов“, който се играе на сцената на културния център „Сити марк“?
- Режисурата е трудна работа и аз правя своите стъпки. Научавам се на все по-важни и нови неща във връзка с режисурата. Така че това е едно пътуване, което сама предизвиках и съм много щастлива. Надявам се да имам късмет.
- И този път е важен за Вас…
- Много е важен, защото аз обичам да работя. Това е една друга гледна точка към театъра, все в сферата на театъра, но е едно обогатяване и осъзнаване по друг начин.
- За представлението в Народния театър казахте, че работите с приятели. Знам, че тук, с актьора, с когото играете – Ивайло Захариев, не сте се познавали отпреди. Как го избрахте?
- Познавах Ивайло от „Под прикритие“. Беше свободен, когато му се обадих. Разбрах, че може да танцува. Той е очарователно и талантливо момче. И просто решихме да работим заедно.
- Лесно дърво за дялане ли е той?
- Да. Ивайло се поддава, иска да се развива, иска да се учи, и това е много важно.
- Вие какво научихте от него по време на съвместната Ви работа?
- Научих, че трябва да съм спокойна като него. Той има железни нерви и това е много важно за един артист.
