Новият му албум с небългарското име Sonder звучи като стопроцентова българска музика. С усмивка, уважение, леко, зарибяващо, автентично, много искрено...
Който познава Дейвид Дауър, знае, че и той самият е такъв. Голямото му австралийско сърце прелива от вдъхновяващи вибрации и почти несрещана вече енергия, която те кара не просто да го обичаш, а заради него – да се върнеш към себе си, да преоткриеш силата и добротата си...
„Мисля, че това е най-зрелият ми албум и най-доброто ми посвещение към България. Обичам България. Обичам времето ми там“, казва той. Надява се на нова среща с публиката у нас през 2026 г.: „За да продължим да правим повече музика. Да продължим да изследваме. И да продължим да споделяме с българите“.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
В шестте нови песни има приказност. Има истории, разказани с ноти и думи... Има усещане за човек, който сякаш се е (пре)раждал няколко пъти по нашите географски ширини. И това, което е създал, е резултат от натрупвания от няколко поколения. А всъщност, Дейвид е бил у нас нищожно малко пъти, като се има предвид начина, по който улавя духа и космическата безкрайност на българския фолклор. И не само. Sonder звучи съвременно. Звучи градски. Звучи джази. Звучи като идеалният урок по български, за българи, даден от перфектния „непознат“ чужденец.
Надеждата за нас е, че съществува личност и творец от другата част на земното къллбо, който свързва името България с емпатия, себепознание, съживяване и удивителна хармония...
Още по темата
В проекта Sonder участват Мат Фишър, Ким Мей, Елиът Фрост, както и български хор с гласовете на Райна Василева, Пирина Христова, Габриела Миланова. Чува се кавалът на Живко Василев, вокалите на Весела Морова и ударните на Петър Йорданов–Бъни.
Дейвид Дауър в разговор с Даниел Димитров – за корените му и корените на любовта към България, за вдъхновението от българската музика и новия албум, защо Пловдив е на обложката и как се играе неговата Rachenitsa. И още: Наистина ли би искал да живее в България. На кого лично посвещава песните си. Как се възприема българския звук по света и хората познават ли, че това е българска музика.
Дейвид, познаваме се отдавна, а аз не знам почти нищо за семейството ти...
- Имам доста голямо семейство. Майка ми и баща ми са от провинцията, близо до Мелбърн. Пет деца сме, израснали в много малък град. Баща ми е автомонтьор, а майка ми е учителка. И двамата много ни подкрепяха във всичко, което искахме да правим. Ние много спортувахме и постоянно ходехме на уроци по музика. Още тогава, докато бях тийнейджър, постъпих в пансион в Мелбърн, и там срещнах първия си истински учител по джаз пиано. Това вероятно ми се е отразило доста добре.
Той ли откри твоя музикален талант?
- Първият ми учител по пиано забеляза, че обичам да пиша собствени песни и ме насърчи да продължа да го правя. Даде ми малки съвети, които ми помогнаха, без да ми пречи и да налага собственото си его или разбирания. Той просто ме насърчаваше да продължа да го правя, все повече и повече. Той е този, който ме научи да пиша песни, които да посвещавам персонално или като подарък за някого.
Помниш ли първото си появяване пред публика?
- Да, това беше в родния ми град, на едно коледно събитие. Изсвирих песен, която бях написал за баба ми. Бях на 11 години. Спомням си, че получих овации от публиката, което беше много яко. Вероятно, аудиторията не е била огромна, но когато си малък, всичко ти изглежда голямо. Беше много специално да получа тези реакции за нещо, което сътворено изцяло от мен.
Защо България е специална за теб?
- За първи път чух българска народна музика, докато живеех в Лондон. Парчето се казваше Ганкино хоро. Още тогава с групата ми се запитахме дали тази музика е често срещана в България, или е по-скоро непозната, както е непозната класическата историческа музика. Затова решихме, че трябва да отидем в България, за да видим дали хората все още създават тази музика, дали я танцуват и пеят. И така, когато пристигнахме, не знаехме нищо за България, освен една песен. Постепенно открихме тази невероятна култура, тази невероятна музика, пеенето, храната.
Моето лично впечатление е, хората в България обичат изкуството. Обичат музиката, обичат театъра, обичат танците и обичат общността си. Толкова е специално като музикант да съпреживееш това заедно с хората, които открито изразяват своята признателност, ако нещо им харесва.
Е, има и такива, които казват: „Благодаря ви за изпълнението. Не харесахме музиката“ – нещо, което никога не би се случило в Австралия. Но в България хората са по-щастливи да споделят с теб как се чувстват, независимо дали е добро или лошо...
Това добре ли е за един артист?
- Да, така мисля, макар че не би ме накарало да променя това, което правя. Но ме кара да чувствам, че публиката слуша и преживява изкуството по своя си начин, което е готино, защото означава, че не е пасивна, а точно обратното – много е активна в преживяването на представлението.
Помниш ли първият човек, с който се запозна у нас?
- Да, беше таксиметров шофьор, който се опита да ми вземе всичките пари (Смее се – бел. а.).
Иначе, първият човек, с когото си говорихме нормално, беше едно момиче – Мариана Василева. Тя беше на първия ни концерт в България през 2017 г. След това ни покани да седнем при нея и искаше да знае всичко за нас. Тогава обменихме много културна информация. Тя все още поддържа връзка с групата. Пише моите български текстове за записите и е причината да направим концерт на джаза феста в Банско. Тя е много добра приятелка.
Защо реши да правиш музика, вдъхновена от България?
- Колкото повече научавах за българската музика, гледах клипове в YouTube и четях, толкова повече се вълнувах. Защото е различна от стандартната музика, която имаме на Запад, в Австралия и Америка, с необичайните ритми и удивителната хармония на гласовете. И просто исках да знам повече и повече. За мен беше голям пробив да включа тази музика в нещата, които правя. Чувствах, че съживявам музиката и ѝ давам глътка свеж въздух.
Защо Пловдив е на обложката на новия албум?
- Обложката е нарисувана от моя братовчедка. Името на албума – Sonder, е нова дума, измислена през 2012 г. Тя е свързана с емпатията. Става въпрос за осъзнаването и за това, че всеки от нас има много дълбок, сложен живот, и ние доста често забравяме това по отношение на другите. Част от пътуването ми до България е свързано с емпатията и изучаване на българската култура, с това защо се случват определени неща, защо хората правят определени неща... Исках да посветя обложката на албума на нещо много българско, каквото е Пловдив. Защото за мен България е мястото, където съм научил много за себе си – чрез изучаване на друго общество, друга история и друга култура...
Как се играе твоята Rachenitsa?
- Мисля, че проблемът с нейното изиграване идва от това, че сме австралийци. Трябва да играем по-бавно. Затова моята Rachenitsa е много по-бавна от нормалната ратченица (Смее се – бел. .а).
Как се възприема „българското“ звучене по света?
- Мисля, че повечето хора първоначално си казват „Защо България?“. Намират го за много докосващо, емоционално и вълнуващо. Долавят, че има малко меланхолия, малко носталгия и тъга в звученето на българската музика. И обикновено, когато свиря музика извън България, първо обяснявам на публиката какво е ръченица, копаница и така нататък, демонстрирам ритъма, за да могат да оценят и разберат.
Хората познават ли, че това е българска музика?
- Не... Това, което научих в България е, че тези ритми, тези думи, ръченицата, копаницата са нещо повече от ритъм. Те са танц. Те са празник. Те са в културата. Те са част от обществото. Това е много по-дълбоко от чисто музикалната теория.
Кой е най-нестандартният коментар, който си чувал?
- Защо го правиш? Най-често ме питат това. Не разбират защо обичам толкова много тази музика. Но и в България хората идват и казват „Защо България?“ (Смее се – бел. а.).
И какъв е твоят отговор?
- Това е най-голямото музикално предизвикателство, пред което мога да се изправя. Защото, когато за първи път дойдох в България, и се срещнахме с теб в Банско, нашата група не свиреше българска музика. Вдъхнових се и реших, че мога се уча и да работя усилено, за да го направя. Повечето хора все още не разбират защо го правя, но аз знам.
Докъде стигна с българския. Говориш ли го вече свободно?
- Всичко е под контрол (Смее се – бел. а.) Имах учителка по български в Мелбърн, която ми даваше уроци всяка седмица. Тя е от Сливен, но е омъжена за австралиец.
След ковид обаче се преместиха на друго място и спряхме. Но аз продължавам да се опитвам да говоря български...
Имаш ли си вече любимо място у нас?
- Велико Търново. Никъде не съм виждал подобен град. Невероятен е! Харесвам и София, и Пловдив, но ако трябваше да живея някъде, бих избрал София. Там е музиката. Там се случват много неща.
Наистина ли би заживял в България?
- Да, защо не. Но не мисля, че ще мога. Необходима е специална виза, която правителството не дава на музикантите. Трябва да имаш работа, с която да докажеш, че печели определена сума пари.
През 2018 г., когато се запознахме, на въпроса за какво мечтаеш в музиката, ти отговори: „Искам да бъде като подарък за човека, за когото пиша“. Изпълни ли се тази твоя мечта?
- Да, така мисля... За предишния албум написах песен за моята племенница Фрея, която тогава се роди. Всяка вечер сестра ми ѝ пускаше песента, докато заспи. В YouTube парчето има 3000 гледания и всичките са благодарение на сестра ми (Смее се – бел. а.).
В новия албум има песен, наречена Julius, която е посветена на новото братче на Фрея. За нето написах нещо, което звучи по-скоро като кънтри рок, по-дръзко и по-смело, като за момче.
Има ли една дума, която най-добре те описва като човек?
- Това е добър въпрос (Замисля се – бел. а.) Ентусиазиран. Все още съм ентусиазиран (Смее се – бел. а.).
Как би продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Доста често (Смее се – бел. а.).
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
