В сърцето си посветих „Божествена комедия“ на моята малка майчица, която ми даде представа за вечността и любовта. (Лилия Абаджиева, 24 април 2026).
Има режисьори, за които може да се говори спокойно, аналитично, в дистанцията на понятийното. Има и такива, при които езикът неизбежно се разпада в крайности – лични, истерични, апокалиптични, демонични, патологични, безгранични, невъзможни... Нейната „Божествена комедия“ не е спектакъл в обичайния смисъл, а състояние – стон, облечен в откровение. Стон, който не се случва, а те обгръща до степен на екзистенциална принуда, обясним единствено с отдадеността ѝ към театъра.
Не е случайно, че самата тя посвещава този проект на онази, която ражда вечността. В този жест се съдържа ключът към цялото представление: вертикалата между интимното и космическото, между личната памет и метафизичното пътуване. Защото при Данте Алигиери пътят през ада, чистилището и рая е не само богословска архитектура, но и дълбоко лична травматология на съществуването. Божествена комедия е едновременно карта на отвъдното и дневник на човешката душа, и именно тази двойственост Лилия Абаджиева радикализира.
Тя е магьосницата, която те кара да почувстваш въздишката, превръщаща се в ада на собствения ти живот. Този образ не е метафора, а сценичен принцип. В нейния театър въздишката не е психологически детайл, а енергия, която структурира пространството. А това пространство е едновременно индустриално и митологично. Монументалността, по български, леко психо, особено в контекста на Шумен и неговия символен релеф на историческа тежест, се превръща в „попрището жизнено в средата“. Не просто сцена, а територия, в която миналото отказва да остане минало – онова, което не искаш да се връща, но продължаваш да търсиш в него смисъл.
Тази индустриална естетика, пречупена през театралното, създава усещане за кино, но не като жанрово заемане, а като разширяване на сетивния режим. Абаджиева „нагазва“ в киното, без да напуска театъра. Получава се апокалиптична визия, която прилича на предзнаменование, на край на света, но и на неговото безкрайно отлагане. God is a DJ – тази формула звучи като ироничен манифест: Бог като режисьор на ритми, като оператор на хаоса, който не управлява напълно, а по-скоро наблюдава, може би дори се смее над хорските „чудеса“. Но дали наистина управлява? Или приказността е само привидност, зад която стои абсолютна безконтролност?
В този свят празникът и катастрофата съвпадат. Абаджиева създава драма с усещане за празник, но този празник включва и дворците на диктаторите, и тяхното безмилостно заклеймяване. Политическото послание не е просто ясно – то е крещящо, почти нетърпящо интерпретация. Узурпатори, предатели, фигури на властта – всичко това е превърнато в отпадък, в материя, която не става дори за скрап. Тук времето се обръща – тези фигури са „донори“ за икономиката, но преминават от бъдещето към миналото като токсичен реверс на прогреса.
На този фон стои човекът – не героичен, не трагичен, а изоставен в режим „Самоспасение“. Хората са само „семе“, но и главни действащи лица. Те са отегчени, равнодушни, сякаш вече са приели дантевото предупреждение: „Надежда всяка тука оставете“. Само че тук няма дори величието на безнадеждността, а нейното износено, почти банално присъствие.
Телата са оголени. Голота, тихи вопли, голи воини – сцената на чистилището се превръща в анатомия на войната. Не нейната героика, а нейната безполезност. „Затова не моля за помощ“, този безгласен рефрен пронизва спектакъла. Вълни, палуба, вихър, лавандула – поетични образи, които не утешават, а по-скоро подчертават капризността на съдбата. И ако съдбата е „същество“, тя също изглежда обречена на изхвърляне – като отпадък, подобно на политическите фигури.
Тук усещането за фентъзи не е бягство, а изгаряне „в огъня на истината“. Извънземни прииждат и се връщат, морето прелива от „спасители“, но спасението остава съмнително, почти пародийно. Това е театър на свръхнасищането, в който всеки образ е доведен до ръба.
Като всеки „велик“ хаос, и този има своята изначална организация и структура, и тя идва от Данте. Пътят през ада, чистилището и рая остава гръбнакът на представлението. В центъра е човекът, изправен пред изборите си, пред отговорността и възможността за духовно извисяване. Но Абаджиева поставя под въпрос самия „мотор“ на това пътуване. „Божествена комедия“ е заглавие, сюжет, но не и изначално намерение за промяна на мига. Еманацията е другаде – в акта да излезеш от дома, да разбиеш „стъклените лица“, да почувстваш въздишката като ад...
Финалът е почти парадоксален, почти 100 процента италиански като сетивност – вкус, мирис, цвят. Сенки, вода, черно-бяла романтика. Глухонеми усмивки, облекчение като двучасово „спа“. Това е катарзис, но и неговата ирония. Гласът на Абаджиева прозвучава като Мария Магдалена – фигура на покаянието и любовта, на телесното и духовното пречистване. „Голямото къпане“ – илюминация, импресия, глътка въздух. Режисьорката обича своята публика, и този финален „бонус“ е едновременно очакван жест и неочаквано съдържание.
Постановката в Драматично-кукления театър „Васил Друмев“ е и акт на разпознаване. Тя е и я познаваш, и е нова – това е може би най-точната формула за късния стил на Абаджиева. Естетика, доведена до предел, но и постоянно прераждаща се. Режисьорството е като друга част от театъра, като автономна игра, като самостоятелно изкуство вътре в изкуството.
Актьорското присъствие е ключово за тази вселена. Калин Врачански изгражда перфектно Данте, който е завършен и почти съвършен, но и застрашен, губещ се в пушеците, почти удавен в собственото си пътуване. Тончо Токмакчиев като Вергилий, все още ненаучил уроците си (буквално и преносно) – фигура на водач, който сам се лута. Тази нестабилност може да се прочете не като слабост, а концепция – водачът също е в процес, също е изложен на съмнение...
Драматизацията, режисурата и музикалната картина са на Лилия Абаджиева. Сценографията и костюмите са на Васил Абаджиев, а видео средата – на техния син Иван Абаджиев. „Семейният“ елемент е ключов за успеха на този тим. Семейството сякаш е приобщило всички около себе си, за да се превърнат заедно в едно още по-голямо семейство. Заедно с Албена Бабева, асистент-режисьорът, и актьорите от шуменската трупа – Александра Михайлова, Антония Велева, Александър Притуп, Борислав Вълов, Ванеса Пеянкова, Веселин Бърборков, Калин Пачеръзки, Натали Никова, Петар Андреев, Светльо Иванов, Стефан Мараджиев. Общност, която изпълнява спектакъла, гмуркайки се в него, и това гмуркане прави възможна неговата крайност.
В крайна сметка, „Божествена комедия“ на Лилия Абаджиева предлага преживяване, между възторг и изтощение, между празник и апокалипсис, в което собственото ти попадане в театъра има шанс да се превърне в твоето пречистване...
