Нейният почерк не може да бъде сбъркан с никой друг в българския театър. Странен, чудат, воалиращ, цветен, еретичен, готически, жив. Страстен, приятно агресивен, упорит, още по-жив. Без нито една правописна грешка, без полети в хаоса. Най-жив. Почеркът на Лилия Абаджиева. Жената, режисьорът, който умее да разказва „приказки“ – както никой друг... Тя  е тази, която уж влиза с шут е един чисто мъжки свят, на всъщност винаги върви, стига и изважда на показ началото – жената – като начало и като същност...

Шекспировата „Зимна приказка“. Нейният Шекспир. С цялата си необятност, живее в продължение на цели два часа, на една малка сцена, сред един отхапващ от публиката декор, с актьори, чиято физическа „изящност“ може да се приеме за относителна и субективна, но не и талантът им.

В изцяло мъжкия актьорски състав са звездите от трупата на „Възраждане“ – безупречни – Георги Златарев и Свежен Младенов – в образите на кралски особи, Боян Младенов – като благородник, Йордан Ръсин – отново в топ форма, но този път в рокля, както и Васил Витанов. За Витанов това е седмо участие в спектакъл на Лилия Абаджиева. В тази компания са по-младите им колеги и все още начинаещи таланти – Навид Афзали, Георги Власев и Габриел Петков, и съвсем младият, и малък на години, Калоян Бочев – дете в ролята на дете.

„Аз не знам какво е да изневериш на себе си – още от ранните си студентски години“, казва Лилия Абаджиева, и продължава: „Естествено, че ние растем и порастваме. Въпреки че Камю казва, че човек винаги остава в плен на собствените си истини“.

„Зимна приказка“ е своеобразен апотеоз на нейните истини, видени от окото на зрител. Тя е постоянна във верността си. Винаги изкарва актьорите от зоната им на комфорт. Винаги преобръща. Малцина могат да поставят „гигант“ на камерна сцена – както е сега, или камерна пиеса на голяма сцена – както беше с „Всички, освен мен“ в Сатирата, например.

И това преобръщане на стандартите в театъра е още по-сладко, защото респектът към гения остава. Остава и неговата гениалност, и златното „драматургично“ зрънце, което не всеки може да улови и посее – така, че да покълне, да расте и да даде плод – и да може да храни...

„Зимна приказка“ на Лилия Абаджиева е и Шекспир, и антишекспир едновременно. Защото остава духът на гения – има го и комедийното, и романтичното, има и изгубена в локацията публика, и онзи средновековен кикот, от който настръхваш, после се разсмиваш, и накрая разбираш, че всъщност нищо не си разбрал...

„Бях си поставил доста бариери, преди да дойда в театъра, но, благодарение на всички актьори и на нея, започнах да се отпускам и да се чувствам по-комфортно на сцената“, казва Навид Афзали. Усещане, което би трябвало да постигне и публиката...