В българската граматика има много изключения. Едно от тях е, че думата живак се римува с Живков. Димитър Живков. Актьорът. Човекът. Харизматикът. Талантът. А отскоро – и автор на роман...
Срещаме се след почти десет години. За това време малко от хората около нас са успели да останат човеци на сто процента, малките звезди са станали още по-големи, макар и в собствените си представи за космос... Културата днес е това, на което вчера се казваше халтура... Сърцата умаляват обратнопропорционално на телата ни. А той си е същият. Същностен. Съществен. Съществуващ. Обичащ. Играещ. И още по-непобиращ се в рамките, които заграждат таланта и поддържат еднообразието на ритъм, наложен като стандарт с високо качество.
След десет години и 250 представления, неговият живот – „Живак“, излиза като роман. Без капаните на лъжещата реклама. Книгата е толкова добра, колкото и двучасовия театрален спектакъл. Там един единствен актьор е еднакво убедителен във всеки един от над десетте характера, които пресъздава. Още по-шокиращото на сцената е, че той се опитва – и успява! – да играе няколко персонажа едновременно.
Къде е уловката? Ами, няма такава... Когато човек следва принципите си. Когато знае, че истинските неща са силни – защото не се дообясняват, Когато е осъзнал, че отпускането сваля гарда и се появяват неща, за които не си готов. Когато знае, че усети ли се в комфорт, трябва да провери дали наистина това е комфорт. Когато прогонва демоните от главата си с ... театър. И най-вече – когато е повече в сърцевината си, а не в черупката си...
Димитър Живков – за новия (книжен) формат на „Живак“, за приликите с действителни лица, за романтиката и любовта, за бащинството и промените в характера, за „оловните“ сълзи, за мнимата сигурност, за непримиримостта и нетърпимостта, за житейските избори и кога е слагал кантар между бизнеса и изкуството. И още: За деца ли е „Живак“ и какво казва 6-годишният му син Андрей за книгата и представлението. Как изглежда светът на Димитър Живков. Кой тепих е по-мек – на щатния или на свободния театър.
Нека да започнем с нещо, за което Ви моля да мислите не повече от пет секунди – пет думи, които се римуват с живак.
- Тъпак, капак... Айде де! Калпак... Забих! Лаврак и... котарак
Коя от тези думи е най-близо до Вас?
- (Замисля се, повтаря отново думите на глас – бел. а.) Може би, калпак. Защото някак си се опитвам да си знам мястото. Знам какво представлявам. И се грижа за света, който съм си създал, и за хората, които смятам за близки.
Как изглежда този свят?
- Опитвам се да изглежда стабилен. Опитвам се да изглежда свят, в който и има някаква хармония. От друга страна, вероятно е нестабилен, защото ние самите живеем в един нестабилен, странен, объркан свят. Опитвам се да бъде свят, в който да има хумор, да има смях, повече, отколкото тъга и сълзи, и свят, който да дава възможности за мен и за хората около мен, най-вече – на сина ми.
Намират ли се тези възможности?
- По-скоро, да. Важното е, че ги търся, че не се отказвам. Дори се опитвам да поддържам моето верую, че до голяма степен всичко си зависи от нас.
Посвещението на „Живак. Романът“ е към сина Ви Андрей – с благодарност за уроците и много обич. Това ли е човекът, който най-много заслужава Вашата обич?
- Да. Със сигурност. Той е на шест години. За едно момче в днешния свят е особено важно примерът на един балансиран, осъзнат баща. Така че за мен е много важно той да е добре. И наистина винаги, откакто се е появил в съзнанието ми, има един момент, в който си казвам: „Какво ще каже Андрей, когато порасне затова ти действие“...
Интересно е какво казва сегашният, 6-годишен Андрей за „Живак“ – представлението и книгата.
- Той съвсем скоро гледа представлението за първи път. За мен беше доста вълнуващо. За него беше любопитно предизвикателно. Харесва му езика, въпреки че го чува от дядо си във Враца, от съседи и познати там. Фактът, че съм посветил романа на него, е нещо, което го кара да се чувства горд. И, когато подарих няколко екземпляра на майка ми и на роднини, той им казваше: „Вижте какво пише на първите две страници. Това го пише във всичките книги“ (Усмихва се – бел. а.).
Надявам се, един ден да успее да го прочете, да го осъзнае, да направи разликата между спектакъла и романа. И, в крайна сметка, да оцени, че това е нещо, което остава след нас. Защото изкуството ни е прекрасно и могъщо, но всичко, което правим на сцената, живее, експлодира в някакви прекрасни моменти, мигове и емоции, но умира веднага след края на спектакъла. Остава споменът в публиката. Докато написаното може да продължи, дай Боже, доста дълго време.
Чел ли сте на Андрей от книгата? За деца ли е „Живак“, всъщност, може ли да се чете на деца...
- Това е много любопитен въпрос. Не съм сигурен... Може би, зависи колко големи са децата. При всички положения, не е книга за приспиване. Езикът не е вулгарен, но самият факт, че е на диалект удържа вниманието и ще трябва доста да се обяснява една или друга дума, особено на дете, което не е запознато с този диалект.
Затова на него не съм го чел още, но, може би, ще започна след време, когато отново гледа спектакъла.
Щеше ли да звучи нелепо една истинска любовна история в този роман?
- Не... Не мисля.
Истинските неща понякога затова са силни, защото не се дообясняват. Те не се изтъкват, а просто се изживяват. Самият персонаж разбира след време какво му се е случило и колко силно е било това събитие за него. Героят е достатъчно суров по характер, непримирим и груб в това, че се втъкал повече в черупката си, отколкото в сърцевината си – че да може спокойно да говори за тези неща – за любов, за чувства. По-скоро ги изпитва, усеща, че те са му някакъв мотив, става подвластен на тях, без да може да го артикулира осъзнато.
Хора от Вашето обкръжение разпознаха ли се в „Живак“?
- Още е рано да говорим за романа, но, ако съдя по пиесата, през годините много хора са ми казвали, че някой им прилича на роднина или, че напомня на години, прекарани на село.
Здравко (Главният герой в „Живак“ – бел. а.) като персонаж съм го построил още при създаването на пиесата – по примера на баща ми. Той беше прототип – такъв енергичен, непримирим, действен, по-често груб, отколкото деликатен и внимателен. В същото време, беше много чувствителен и много раним. Другите персонажи са, по-скоро, като наблюдения от хора, които съм срещал през годините, особено в детството ми.
По-хубавото е, че тези образи през годините станаха прототипи сами на себе си, и сами си доизградиха образа.
Нямаше да кажа това след представлението, но докато четох романа, останах с впечатлението, че авторът е един много романтичен тип... Грешно ли е това впечатление?
- Не. Аз наистина съм много романтичен човек. Просто, с годините, вероятно, за да се предпазя, това съм го изтикал на по-заден план. Но тук имах възможност, може би точно защото е написано и играя, не мога да се прикрия зад страниците и зад текста. Но се радвам, че това се усеща, защото съм такъв.
За мен беше важно точно тези страни на персонажите също да се усетят, въпреки грубоватата им облицовка. Тях ги вълнуват всичките чувства, които и ние изпитваме. Просто ги изразяват по малко по-различен начин – по експресивен, по-грубоват. Понякога, те звучат така и заради езика. А всъщност са изпълнени с най-съкровените и най-неприкрити чувства...
Кога идват „оловните“ сълзи в живота?
- Според мен идват точно в ония моменти, в които човек е най-разголен, когато е бил най-отдаден на идея, човек, някакъв мотив в живота си – а отсреща получава или шамар, или някакво тежко разочарование.
Вероятно, такива сълзи идват и в тежката, чисто физическа загуба на много близък човек. Слава Богу, досега съм се опазил от такова нещо... Предполагам, че това са от онези моменти, в които наистина усещаш сълзите си като оловни...
Последният ни разговор беше преди, има-няма, десет години. Какво се промени при Вас за това време?
- Какво се промени... Първо, станах баща. И това ме промени немалко, нелеко. Надявам се да е било в положителна посока. Много неща научих покрай това събитие.
Чисто професионално, поиграх немалко време време и на тепиха на държавния театър, и на тепиха на свободния театър и свободните артисти. Което също ми даде добри уроци. Кали ме, мога да кажа. Надявам се, да съм си взел уроците...
Имах хубави проекти, имах и доста разочарования, но смятам, че от всяко едно от тези неща си взех добра поука. И, наистина, вече много по-осъзнато мога да провеждам участията си в различни проекти...
Кой тепих е по-мек?
- О, нито един от двата не е мек. Никъде не е мек.
Щатната работа ти дава успокоението, че имаш една малка сигурност, която обаче бързо бива заличена от факта, че ти си подвластен на нечии чужди решения. Други решават къде участваш, как участваш, колко участваш и дали участваш въобще... Ако имаш късмета да си част от хубав екип, това е страхотно. Ако имаш възможността, бидейки, да въздействаш на този екип, е супер. Ако имаш подкрепата на такива хора,, е много хубаво. Мога да кажа, че във всички щатни трупи, в които съм бил досега, е била точно така – и в сливенския театър, и в Стара Загора, и в Сатиричния театър, и в казанлъшкия театър.
Въпросът е, че тази мнима сигурност често пъти притъпява желанието на човек да се развива и да си налага сам мотив да работи повече. Защото животът е много динамичен и не допуска отпускане. Отпускането винаги сваля гарда и, в един момент, се появяват неща, за които не си готов.
Докато свободният пазар има съвсем други правила. Там напрежението е не по-малко. За щастие, свободата е достатъчно голяма. И е много хубаво, ако човек може да си позволи да прави избор.
Тази мнима сигурност усеща ли се и извън работата, или е само там?
- Това е едно от нещата, които преосмислих за себе си, особено след локдауните. Всичко зависи от нас, независимо дали е професионално, лично, интимно...
Мисля, че успях да се преборя точно с това – когато се усетя в комфорт, да го провокирам и да го проверя дали наистина е комфорт.
За немалко време минах през различни неща в интимен план. И видях, че както успея аз да ги контролирам, доколкото е възможно, толкова по-добри са резултатите. Успявам да изляза по-спокоен, по-уверен, по балансиран.
„Системата на културата в България не дава достатъчно поле за изява на младите хора. Имам чувството, че дори ги ограничава и още по-лошо –
пренебрегва ги. Затова много млади актьори, борейки се в началото, много бързо виждат и, според характера си – или успяват, или не успяват да се преборят с проблемите в системата“. Това са Ваши думи от предишния ни разговор. Как стоят сега нещата с младите Ви колеги, от погледа на актьор с опит. Има ли промяна?
- Промяната вероятно е във възможностите, които един млад човек може да реши да ползва, започвайки живота си в професионалния артистичен свят. Имам предвид, чисто технологично, вече има всякакъв вид медии. Немалко възможности се дадоха за стартиране на собствен проект. Оттук нататък идва точно елементът с издръжливостта и характера. Доколко ще проявят характер, доколко ще могат да натренират сетивата си и да бъдат фокусирани в основната цел.
Другото нещо, което се промени при мен, е, че започнах да преподавам в националната академия (От 2017 г. Димитър Живков е асистент по сценична реч в НАТФИЗ на професор Любомир Гърбев – бел. а.). Виждам, че при студентите все още се проявява това що за характер са. Хората, които са борбени, които искат да провокират себе си, и хора, които се оставят на течението. Тези, които наистина са били дейни и са знаели какво искат или поне са го търсили дълго време, се реализират много по-успешно от тези, които просто някак си са там, защото няма къде другаде да отидат...
Така че системата си е система. Трудно може да бъде разклатена и променена. Иска ми се да смятам, че може да бъде развита в положителна посока, но това зависи от всички – и от хората с повече опит, и от тези, които трупат опит, и от тези, които започват съвсем отначало. За съжаление, когато има един от тази верига, който вдига ръце и казва: „Оправяйте се!“, нещата няма как да бъдат променени. Защото, дори да има млада енергия, която иска да провокира промяна, тя няма мъдростта и опита. А тези, които имат мъдрост и опит, нямат енергията. Постоянно се доказва, че едното без другото не може.
„Аз съм леко краен, но мисля с добро“ са отново Ваши думи. Продължавате ли да мислите с добро за безумията около Вас? Или вече сте по-нетърпим и по-малко оптимист?
- Мислех си, че ще се успокоя – особено след появата на сина ми. Мислех, че ще стана по-балансиран. Оказа се, че не е така...
Моите наблюдения са, че това май се случва само с майките...
- Не съм сигурен, че и при майките се случва (Смее се – бел. а.). Станах по-нетърпим, но, може би, по-точната дума е наострен – когато съм с него. Защото живеем в абсолютен хаос. Живеем в джунгла, която доказва всеки ден, че правото на силния е на първо място. Това често пъти ме кара вътрешно да експлодирам. И, ако е било в присъствието на малкия, се опитвам да го панирам – точно, за да не му давам лош пример.
В същото време, ежедневно имаме доказателства, че доброто е силно, че то е сред нас.
Така че, може би, не съм станал по-натърпим, а по-непримирим – непримирим към глупостите. И имам още по-голям мотив заради сина ми. Опитвам се да променям неща, които смятам, че са неправилни. Опитвам се поне да не си мълча насреща.
Продължават ли безсънните нощи след добре изиграно представление?
- Адреналинът продължава да ме удря към 2:00–3:00 ч. през нощта. Продължава да ми е все така вълнуващо, особено ако не съм играл спектакъла повече от две седмици. Слава Богу, режисьорът Димитър Стефанов продължава да бъде с мен на всеки спектакъл и е мой коректив.
Лятото бях изправен пред много сериозен житейски избор, от което зависеше дали ще продължа да бъда артист. Понеже дълго време не бях играл „Живак“, едно от нещата, които наклони везните към това да продължа да се занимавам с професията, беше точно това – че успях да си изиграя „Живак“, и да си припомня всички онези неща, които спектакълът ми дава.
Преди това бях стигнал до момента, в който видях, че чисто финансово не мога да оцелявам по този начин. Защото, по време на локдауна, хората, които най-много пострадаха, бяха свободните артисти. Екипът на „Живак“ беше един от последните, който спря да играе и сред първите, които заиграха на софийска сцена след края на пандемията.
В един момент се появи предложение, което щеше да ми смуче цялото време и внимание. А беше хубаво бизнес предложение, с добри перспективи. Но осъзнах, че трудно ще издържа без да играя и по този начин да прогонвам демоните от главата си.
Не мога да си представя бизнесмена Живков...
- Аз също не мога да си го представя. Когато бях студент в четвърти курс, влязох във филмовата къща на един американец. Даде ми да правя хубави неща, написахме сценарий за филм, събрахме екип, направихме готини фотосесии на млади хора. Но бях ангажиран на бюро с три служебни телефона и два тефтера, в които трябваше да описвам всеки разговор, всяка минута, всеки имейл.
Стигна се до там, че отивам на дипломен спектакъл, всеки от колегите ми се подготвя, а аз вървя и говоря по телефона. Звънни шефът и ме пита как съм. Казвам му, че след две минути имам представление. „Значи имаш две минути да ми обясниш как мина денят днес“, отговори той. Нещо, което е тотално различно от нашия актьорски свят... 17-20 години по-късно се усещам, че трудно бих могъл да издържа на бюро.
Предлагам в края на разговора да предложим една актуална готварска рецепта?
- Май вече не съм толкова запален кулинар, но ето една рецепта за хубави свински ребра. Маринатата се прави от соев сос, мед, доматено пюре, риган и черен пипер, и трябва да престои поне шест часа. След това ребрата се заливат, за да попият много хубаво. Престояват 24 часа. После се слагат в готварска хартия и във фолио. Това нещо се вкарва във фурната – поне за шест часа на 150 градуса. Колкото по-дълго време му се даде, толкова по-крехко е месото и става някаква магия.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- ...да има възможност да бъде себе си.
