Понякога най-голямата сила е да останеш неподвижен... Трябва да бъдеш каменният стълб насред бурята... Станах по-смел, благодарение на смелостта на Франк... Не можеш да предпазиш човек, като му отнемеш избора... Можеш да бъдеш откровен, но много важно е да бъдеш и съпричастен... (Адам Гарсия)
Той е артист, който танцува, пее, играе, не спира да пътува, сменя континенти и роли, с почти обезоръжаващата увереност винаги да се справя. Различните кожи на Адам Гарсия в живот сякаш без предварителен сценарий показват човека зад героя и друга страна на изкуството. При него смелостта да останеш не е просто (анти)метафора на личността и живота му, а доказателство за силата, че танцьор, който изразява всичко чрез движение, има силата да открие обратното – да бъде неподвижен, сдържан, минималистичен и да „не прави“ нещо на сцената. Какъвто е случая с неговия Франк Фармър в The Bodyguard.
Контрастът го е следвал неведнъж. Започнал с наука, превърнал се в танцьор, актьор и звезда на мюзикъла, той сякаш никога не е следвал предварително начертан маршрут. На 25 е достатъчно смел, за да се премести на другия край на света и да тръгне с раница из Украйна, без телефон и без да може да чете кирилица. Днес, вече баща, признава, че е станал по-малко безразсъдно смел. И в това признание има не загуба на смелост, а придобиване на перспектива.
В разговора Адам Гарсия е едновременно самоироничен, чувствителен и непосредствен. Вярва, че емоцията е благословията на театъра. Говори за славата без романтични илюзии, за бащинството с нежност, за любовта – с хумор, а за Уитни Хюстън – с необичайна човешка деликатност. Може би затова на въпрос коя дума го описва най-добре, първо се шегува: „Луд“, а после се поправя с „Ексцентричен“. Но има и друга дума, която сякаш стои между редовете – любопитен. Към хората, към ролите, към света, към самия себе си. Гарсия продължава да танцува не само на сцената, а и през живота – с усещането, че най-интересната част от пътуването е тази, в която още не знаеш накъде води пътят...
Адам Гарсия (Adam Garcia) в разговор с Даниел Димитров – от танца към киното, от сцената към живота, от Австралия до Холивуд, за ролята на Франк Фармър в The Bodyguard, за силата на мълчанието, контрола и неподвижността, за славата и смелостта, за любовта и бащинството, за зависимостта и самостойността с емпатия, а за Уитни Хюстън – не като за икона, а като за човек, който би имал нужда да знае, че е обичан заради самия себе си...
Работил сте с едни от най-красивите жени в света. Имате ли свой топ 5?
- (Подсвирква с уста – бел. а.) Моят топ пет! Добре! Мисля, че това са Идина Мензел, Дрю Баримор... Британи Мърфи, която също много обичах. Амелия Уорнър, с която работих във филма Love's Brother. И още кой друг да допълни моя топ пет?... Росарио Доусън. (Адам Гарсия е работил също с Дани и Кайли Миноуг, Кимбърли Уайът, Тайра Банкс, Меган Фокс, Линдзи Лоън, Джуди Денч, Анет Бенинг... – бел. а.).
В The Bodyguard си партнирате с друга красива актриса – Сидони Смит. Трудно или лесно е да се изиграе една роля, превърнала се в легенда, трудно ли е да се открие и пресъздаде емоцията зад нея?
- Това е наистина добър въпрос. И трябва да кажа, че когато изброявах моята филмова топ петорка, не говорех за театралната... (Усмихва се – бел. а.).
Има огромен натиск, когато играеш нещо като Франк Фармър на Кевин Костнър. Предполагам, че предимството е, че театърът е различно животно. И трябва да намериш начин да представиш този герой. Персонажът трябва да бъде стоически настроен, изпълнителен, сериозен. А забавната част, както и предизвикателството е да откриеш в самия сценарий предисторията, която обяснява защо той е такъв...
Що се отнася до откриването на емоцията – това е благословията на театъра. Защото можеш да опитваш отново и отново, и отново. Тъкмо казвах на Сид (Има предвид Сидони Смит – бел. а.), че дори след една година откривам нови неща за Франк и за отношенията му с другите.
Свързана новина
Мисля, че като актьор трябва да останеш отворен. И трябва да се подготвяш всеки ден. Не мога просто да изляза на сцената. Трябва да си припомня какво се случва, какво би могъл да чувства героят или какво току-що му се е случило. И именно в това откривам нови моменти. Това поддържа ролята жива. Защото иначе след една година тя ще е станала блудкава. А на публиката трябва да ѝ дадеш нещо, което изглежда като (Щраква с пръсти – бел. а.) току-що открито, като нещо, което се случва в този момент. Всяка една вечер. И това е удоволствието.
Казвате, че в реалния живот изобщо не сте като Франк. Вие сте известен преди всичко като изключителен танцьор и актьор в мюзикъли. Франк обаче е почти противоположност на това – сдържан и минималистичен. По-трудно ли е за Вас да „не правите“ нещо на сцената?
- Да, със сигурност в началото беше така. Това беше и нещото, което режисьорката ми казваше: „Знам, че искаш да реагираш. И знам, че си мислиш, че трябва да си по-експресивен, за да те вижда и публиката на последния ред. Но ми се довери – трябва да стоиш неподвижно. Трябва да бъдеш каменният стълб насред бурята“. Не бях играл подобна роля. И всичко това ми беше много чуждо. Трябваше режисьорката да ми казва: „Не! Просто стой неподвижно. Още по-неподвижно“. И аз трябваше да ѝ се доверя... А това се оказа най-добрият съвет...
Не знам дали някога сте срещали човек, който не Ви дава нищо и не изпитва нужда да говори, няма какво да каже и няма нужда да Ви прави услуга, или да се опитва да Ви угоди. Такива хора са малко плашещи. Респектиращи са. Мисля, че той използва това както естествено, така и като инструмент – за да сплашва хората около себе си. Защото това му създава усещане за контрол.
Има нещо... (Замисля се – бел. а). Не знам дали имате деца, аз имам две малки дъщери и когато изпаднат в истерия, изкушението е да кажеш: „Не! Стига!“. И реагираш... Едно от нещата, на които ме научи майка ми, е да правя точно обратното – да бъда спокоен, да не се ядосвам, да оставя бурята да се разбие в мен. И тогава те се успокояват. И точно такъв е Франк. А Рейчъл е... (Издава нечленоразделен звук с уста – бел. а.).
Съпругата Ви често ли Ви казва: „Ако можеше просто да бъдеш като Франк...“?
- Абсолютно. О, Боже мой. Да! Всъщност, точно преди да изиграя Франк, участвах в един мюзикъл, наречен If/Then (Мюзикъл от 2013 г. с либрето на Брайън Йорки и театрална партитура от Том Кит, режисиран от Майкъл Грайф – бел. а.). Беше проект с Идина Мензел. Героят, който играех – любовният ѝ интерес, беше романтичен, грижовен, спокоен и много подкрепящ.
Изиграх ролята и си мислех, че съм се справил добре. Жена ми дойде да ме гледа и каза: „Този човек... О, той е толкова прекрасен“. А аз: „Чакай, аз ли?“. А тя: „Ами, нали знаеш, този човек...“. И аз: „А, добре“ (Смее се – бел. а.).
После, когато играех Франк, тя отново каза: „Той е толкова... Той просто е герой. Ако можеше просто да бъдеш като Франк...“ (Смее се – бел. а.). Надявам се, че това ми се отразява. Мисля, че започвам да... (Замисля се – бел. а.). Знаете ли, като актьор имаш възможност да пробваш различни „кожи“ и после да си кажеш: „Знаеш ли какво? Да, мога да бъда такъв и в реалния живот“. Мисля, че станах по-смел, благодарение на смелостта на Франк.
Трудно ли е да бъдеш frank/откровен в реалния живот, без да си Франк с главна буква?
- Ох... (Замисля се – бел. а.). Да, трудно е. Мисля, че сте прав. Да бъдеш откровен с хората... To be frank означава да бъдеш честен. Но предполагам, че да бъдеш откровен понякога означава да не вземеш предвид позицията, обстоятелствата или чувствата на другия човек. Така че можеш да бъдеш откровен, но мисля, че има нещо много важно в това да бъдеш съпричастен, дори когато казваш истината. Това са две трудни неща...
Франк е бивш агент от Secret Service. Ако трябваше да защитите не Рейчъл, а самия Адам Гарсия от един-единствен „опасен“ момент в живота му, какво бихте избрали?
- Щях да го заключа в кутия (Смее се – бел. а.). Искам да кажа... ...(Замисля се – бел. а.). Това е едно от нещата, които се случват в самото представление – всички се опитват да предпазят Рейчъл от истината за опасността. А аз не мисля, че това е разумно. Отнемаш на човек възможността да избира и да разчита на собствената си преценка.
Така че, ако трябваше да защитя себе си, бих сложил всички карти на масата и бих казал: „Ето с какво си имаме работа. Ето как ще ти помогна да преминеш през това“.
Мисля, че това е проблемът на всяка голяма звезда...
- Точно така. И това е то – славата: „Не мислим, че можеш да се справиш с това“. И си казваш: „Какво?“... Но това не е твой избор. Това е техният избор.
Ако Уитни Хюстън беше сред публиката на едно Ваше представление, коя сцена бихте искали най-много да види и какво бихте искали да почувства?
- Боже... Мисля, че бих искал тя да... Не знам коя сцена, честно казано. Но мисля, че това, което бих искал да отнесе със себе си от представлението, е усещането колко много е била обичана. И колко много хора са искали доброто за нея. Защото животът ѝ беше много тъжен... Тя имаше трагичен живот. И каквото и да се е случвало с нея, мисля, че когато си зависим – а тя беше зависима, има липса на усещане за собствената ти стойност...
Странно е, като се има предвид цялата радост и слава, които тя е дала на хората. Може би, бих искал да знае, че хората наистина са я обожавали заради това, което е била.
Споделяте, че винаги сте обичал песента I Wanna Dance with Somebody. С кого бихте искал да танцувате днес, сега, в този момент?
- (Замисля се – бел. а.) Първият ми импулс е да кажа – с жена ми. Но ако не е жена ми... Ако жена ми ме напусне... (Смее се – бел. а.). Знаете ли, в момента чета биографията на Джийн Кели. Не бих искал да танцувам с него, а да бъда хореографиран от него и да танцувам просто близо до него. Или само да го гледам на живо. Това би било мечта...
Jamiroquai ли ще си пуснете за този танц или нещо друго?
- А, да! Обожавам Jamiroquai. Ще танцувам на Jamiroquai, докато свят светува. Да! Вероятно ще е Jamiroquai. Харесвам и Бруно Марс. О, човече, колко е фънки...
Той скоро имаше поредица от концерти в Лондон, на „Уембли“...
- Не успях да си купя билет. Цените бяха... Невероятни.
Разказвате, че сте захванал с актьорството, но никога не сте мислил, че ще го превърнете в кариера. Навремето дори тръгвате към университет и природни науки, а не към кариера на актьор. Как мислите, че би изглеждал животът Ви днес, ако бяхте останал в научния свят?
- Боже, вероятно нямаше да съм видял толкова много неща. Щях да бъда някъде, където има по-малко градска среда. Мисля, че щях да съм някъде с много пясъчни дюни и може би мангрови гори. Все още копнея за това. Все още много харесвам тази идея.
Казаха ми, че хубавото на София и България е природата и възможността да се разхождаш сред нея. И наистина е толкова зелено по хълмовете, а аз обичам това. Така че, не знам... Мисля, че щях да съм щастлив. Щях да съм щастлив да наблюдавам и изучавам всякакви крайбрежни видове. Мисля, че щеше да е много спокойно.
Навремето, особено когато сте бил на седем-осем години, случвало ли се е да се сблъсквате с предразсъдъци – например, че танците не са за момчета и тем подобни глупости...
- Да... Със сигурност ми се е случвало, но мисля, че не толкова, колкото на много от приятелите ми, които са били танцьори като деца. По някаква причина имах голям късмет. Брат ми никога не ми се подиграваше. Като цяло, не ми се подиграваха кой знае колко.
Имаше няколко случая, но аз бях доста разсеяно дете. Не забелязвах много неща. Така че, ако хората казваха нещо, аз просто си мислех: „О, не ми пука“. Мисля, че това винаги ми е помагало. Защото, когато не ти пука какво казва някой, другите в един момент си казват: „Ами, това няма да проработи“.
Свързана новина
Учих в училище само за момчета в Сидни, където човек би предположил, че да бъдеш единственият танцьор е... Но аз играех футбол, сърфирах. Правех всички останали неща. Така че вероятно не можеха да намерят нещо, с което да ме накарат да се почувствам различен.
Има ли нещо, за което днес сте много по-смел, отколкото когато сте бил на 25?
- Не. Честно казано, сега май съм по-малко смел. Когато си на 25, си толкова устремен. Безразсъдно смел. Преместих се на другия край на света. След това се преместих в „Холивуд“. Просто си казах: „Да, лесно е. Преместваш се, намираш си място и готово!“. Пътувал съм с раница из Украйна. Слязох от самолета, нямах никаква представа как се чете на кирилица. Нямах телефон. Но просто тръгваш и си казваш: „Ще се оправя“. Това беше! Може би, вече нямам толкова много възможности да правя такива неща. Родителството е нещо подобно. Имаш дете и после просто се оправяш...
Играете ли футбол все още?
- Не толкова често, колкото бих искал. Аз съм голям футболен фен. Ходя да гледам много футбол обаче.
Децата Ви танцуват ли толкова добре, колкото Вас?
- Да. И двете са много добри танцьорки. И двете са много музикални. Мисля, че това е ключът към танца – да можеш да чуваш музиката и да я усещаш в тялото си. Това винаги е било дарба за мен.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- О, това трябва да попитате приятелите ми. Има ли дума, която най-добре ме описва като човек?... Вероятно „луд“ (Използва думата lunatic – бел. а.).
Защо?
- Не знам (Смее се – бел. а.). Може би не луд, защото има лоша конотация. Да кажем „ексцентричен“.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича... желирани бонбони. Не! Аз съм човек, който обича чийзкейк. Аз съм човек... който обича приключенията.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
